ЧЕТИРИ МИНУТИ ДО КРАЯ НА СВЕТА
Казано фигуративно, но може би не метафорично.
В зала в САЩ, където се провежда международен научен симпозиум, при откриването му – 2ри април 1981 г. – професор Джоел Халпърн окачи голям стенен часовник и премести малката стрелка на 12 часа, а голямата на 11:56.7
И обяви, че шансовете за изчезването на света, в който живеем, току-що са намалели с още една минута. Заб: по онова време, преди 40 години, подобен фатализъм беше на мода, особено всред елита. Бяха последните пристъпи на Студената война.
През шестнайсетте месеци: декември 1979 – април 1981 се случиха много политически събития и хора с по-слаби нерви бяха възбудени и неспокойни.
В края на декември 1979 СССР нахлу в Афганистан на фона на падането на шаха в Иран, Маргарет Тачър стана м-р председател, Папа Йоан-Павел II отиде в Полша, диктаторът Сомоза избяга от Никарагуа, дойдоха санданистите, лорд Маунтбатън, братът на принц Филип, съпругът на английската кралица, бе убит от ирландски терористи, Баадер-Майнхоф върлуваха в Германия и другаде, Тито почина, а в САЩ президент стана Роналд Рейгън (нарече СССР Империя на злото и се зарече да я премахне).
Лех Валеса и „Солидарност” се появиха в Полша, започна ирано-иракската война. Иранците, вече водени от Аятола Хомеини, превзеха американското посолство и взеха заложници, които освободиха на 20 януари 1981, денят когато Рейгън встъпи във властта, Кастро пусна хиляди кубинци (повечето криминални) по море до Флорида. САЩ и още 81 страни бойкотираха и провалиха Олимпийските игри в Москва през юли 1980, след няколко месеци
в Ню Йорк бе убит Джон Ленън.
Първите три месеци на 1981: „Мадам Мао” (четвъртата му съпруга) бе осъдена на смърт в Китай („бандата на четиримата”), генерал Яруселски пое властта в Полша, а генерал Пиночет стана президент на Чили и на 30 март Рейган бе застрелян във Вашингтон, но оживя. След по-малко от два месеца дойде и атентата срещу папата в Рим.
А в Питсбърг, Пенсилвания, Дукейнският университет (Duquesne University) и БАН организираха на 2, 3 и 4 април 1981 г. научен симпозиум на тема ”Култура и история на българския народ – български и американски паралели”. Българската делегация от девет учени бе водена от академик Петър Динеков, а в американската бяха осем, начело с доайена на българистиката в САЩ професор Джеймс Ф. Кларк, почитаният и обичан от всички „Джейми”.
От София пристигнаха професорите Веселин Трайков, Стоян Радев, Александър Шурбанов, Вера Мутафчиева, Крумка Шарова, Райна Кацарова, Любомира Парпулова (омъжи се за Чарлс Грибл и стана професор в Охайо) и д-р Петър Шопов, представен като съветник в посолството ни в САЩ.
Участниците от САЩ бяха изявени в специалностите си, някои от тях познати и в България: историците Кларк, Филип Шашко от Университета във Уисконсин и моя милост, Чарлс Грибл – лингвист, щатския университет Охайо, Джоел Халпърн и съпругата му Барбара Керевски – антрополози – Масачузетс, Карол Силвърман – фолклористка – Орегон, Ирен Маркоф – етномузиколожка – щата Вашингтон.
Джейми Кларк е от тези чужденци (роден в Битоля), които са по-големи българи от българите. Той е незаслужено забравен и пренебрегнат, макар че е актуален и днес. През 1960те години, далеч преди сегашната тупурдия за Македония, той обяви македонският език за МИТ и води научна дискусия с известния лингвист Хорас Лунт и историкът Стивън Фишър-Галати по въпроса (вж. неговата студия: Macedonia from SS. Cyril and Methodius to Horace Lunt and Blazhe Koneski: Language and Nationality). Почина скоро след Питсбърг – на 5 декември 1982.
Домакините се държаха чудесно, имаше частни сбирки, вечери и банкет, към университета Дукейн съществуваше българска фолклорна група с традиции, казваха се Дютифа (DUTIFA – Duquesne University Tamburitsans Institute of Folk Arts) и те бяха фактически организаторите на симпозиума. Имали са дълги връзки с България, със Славянския комитет и Комитета за връзки с чужбина, Обичаха страната ни независимо от режима в България.
В университетската зала имаше доволно посетители, между тях българи и американци-почитатели на България от Пенсилвания и другаде, владиката Кирил Йончев, глава на независимата Българска епархия в САЩ и Канада и, разбира се, слушалки от българското посолство във Вашингтон.
При откриването професор Динеков дойде при мен и ме прегърна приятелски, а аз се засрамих. Почитах го: 22 години по-възрастен, бил във Всебългарския съюз „Отец Паисий” преди Девети и на всичко отгоре не го познавах лично. Вярно, втората ми специалност е българска филология, но не съм бил даже на негова лекция. Впрочем, същото ми се случи – за моя огромна радост – когато срещнах професор Иван Дуйчев в Лос Анжелес малко преди кончината му. И той ме прегърна със сълзи в очите, и него страшно почитах, но освен 10 случайни думи разменени в присъствието на професор Геров в София през 1959 не го бях виждал.
За сметка на това не успях да се разговоря с Вера Мутафчиева. Познавах я като съпруга на Атанас Славов и това беше всичко, не очаквах да се сети за мен след 20 години, но все пак. А тя не се отделя от Крумка Шарова. Където едната там и другата. Исках да я питам за баща й, за архива му, тя отказва да говори за него, още ли я е страх? Отпреди Девети най-големите български историци са двама: Васил Златарски и баща ѝ.
Крумка каза, че Вера е вече във Виена, фондацията Витгенщайн. Тогава се обади Вера и се оплака, че ѝ е много трудна задачата: да издири, събере и опише работи от български автори в чужбина. Аз й казах, че 90% от работата й е свършена. Хайде бе, как така? Тя не е чувала за Жорж Паприков? Не, кой е пък тоя? О, Боже, д-р Паприков е сега председател на БНФ – Българския национален фронт. Ааааа и толкова.
Обясних, че той притежава лично, в архивата си в Чикаго, всичко писано от българи след 9.IX.1944: книги, брошури, вестници и списания и какво ли не, до позиви и листовки. Работи върху издаване на подробна библиография, първият том е почти готов за публикуване и скоро ще излезе. Тц и не и не, не поема. Сведението ми определено не се хареса. Казах им на двете, че ще ѝ помогна да се свърже с него, не ще. Как ще като това е дългогодишна работа за института Витгенщайн със сътрудници и заплата. И толкова и свършиха нещо във Виена – нищо, нищичко. А той е и фашист. Нищо не може да стане.
Жорж почина през 1984, а книгата излезе следващата година: 693 стр., голям формат, тежи 1.200 кг., на английски, имам я. Казва се Works of Bulgarian Emigrants, an Annotated Bibliography (Books, Booklets, Dissertations) – Трудове на български емигранти, анотирана библиография (Книги, брошури, дисертации). чудесна е и пълна, знам понеже работих по нея с него и с преводите на анотациите.
Първият ден на симпозиума премина спокойно и почтено. И до обед на другия ден. Отношенията между българите от София и тези от САЩ бяха приятелски и дружелюбни (веднъж професор Радев даже ме попита в асансьора от коя партия е един от американските професори и ме очуди: де да му знам партията, па и дали е въобще „партиец”).
Докладите – 17 на брой – бяха интересни и по специалностите на участниците: фолклор, музика, лингвистика, легенди и традиции, безпроблемни. Професор Халперн разгледа българо-американците в ретроспект, д-р Шопов се спря на българо-американски културни връзки през XIX век, Веселин Трайков говори за българските емигранти в САЩ, но преди Втората световна война.
След това дойде моят ред. Имах вече известен опит с подобни сбирки и съм се старал да избягвам противоречия от политически характер, но редко ми е било прощавано. Нападките обикновено нямаха общо със съдържанието на мой доклад, или изказване, а със странични въпроси, почти винаги свързани с българския национализъм. Например, споменавам организации основани от българо-американци от началото на миналия век и някой сръбски или гръцки учен ще завре в очите на аудиторията корицата на брой на „Борба” (списание на БНФ), където се виждат Македония и Беломорието като част от карта на България.
Докладът ми беше за отношенията между Св. Синод в София и българските църкви в Северна Америка (Relations between the Home Church and the Bulgarian Churches in North America). Тези отношения не винаги са били дружелюбни, или поне хармонични, главно понеже църквите ни в САЩ и Канада възникват спонтанно, не са на издръжка от Синода и до голяма степен са повлияни от характера на политическите режими в България (преди и след 9.IX.1944). Те също отразяват и съотношението на българите от „царството” и тези от Македония, което е сериозно в полза на последните, може би 70% на 30%. Току-що беше излязла книгата ми The Bulgarian–Americans, където тия проблеми бяха подробно разгледани.
Малко е да се каже, че се получи сконфузно положение. Наруши се спокойната, конформистка и наглед „неполитична” обстановка. Разглеждането на подобни проблеми не се хареса на българската делегация (поне наглед), но и на част от американските колеги. Потвърждаваше се, сякаш, преместването на стрелките върху часовника на Апокалипсиса. Българските учени мълчаха и даже не говореха помежду си, американците мърмореха и всички чакаха академик Динеков да заклейми ереста и да защити софийския режим. А той, режимът, в доклада не беше нападан, камо ли обруган, само дето бях съобщил, че формалната причина за отстраняването на Екзарха Стефан през 1948 г. беше пасивността му спрямо изявлението на епископ Андрей Велички, глава на българските църкви в Новия свят, че църквите под негова егида „никога няма да изпълняват заповеди на българското комунистическо правителство пряко или косвено, даже когато идват чрез Св.Синод, тъй като знаем, че той не е свободен в действията си и е напълно подвластен на заповедите на правителството”.
Резултатът от тези действия – в Родината и в Северна Америка – беше прекъсването на отношенията между Св.Синод и американските и канадските църкви и преминаването на повечето от тези църкви към Руската православна църква в изгнание с прелат епископ Кирил, който присъстваше на симпозиума в Питсбърг.
Ех, имаше и съобщение за преследвания и убийства на български свещеници и един владика от комунистите след 9.IX.1944, но това беше – или би трябвало – да бъде известно на аудиторията, с други думи не беше измислица или злостно заблуждение. И тези, които критикуваха моя доклад не отричаха фактите, а се възмущаваха от изнасянето им, особено 37 години по-късно.
А България беше равноправен член на ООН, почитана и уважавана като символ на мир, толерантност и свобода? – може би не чак дотам, но достатъчно да успокои нервите на по-лесно възбудимите.
Динеков разочарова понеже измънка, че сега нещата са променени и че трябва да гледаме в бъдещето, а не в миналото. Но се изтъпани Джейми Кларк и го попита, а и българската делегация – има ли и в момента праз 1981, религиозна свобода в България? След конфузно мълчание заседанието приключи, а и моят доклад беше последен.
За чест на участниците общението ми с повечето от тях, включително с Динеков, продължи на същата приятелска основа както преди. 30 години по-късно, при преглед на шест тома папки в Комисията по досиетата съзрях два доноса за конференцията и моя „злостен” доклад от един от софийските професори. Вече „осветен” мога да го спомена, инициали „А.Ш.”. През юни 1982 всички доклади и материали от симпозиума бяха публикувани в отделна книга от Дукейнския университет в Питсбърг.
Повече не бях канен на българо-американски сбирки, а и след връщането ми в България един-единствен път получих покана и участвах в подобен форум – Смолян, 2006 г. Благодаря!
Може би професор Халперн е преместил голямата стрелка още една минута напред понеже се случиха поне още две неприятни неща: третият ден на симпозиума бе отменен, заради получено съобщение от опасност от взрив в университета, беше отменено и запланувано колективно посещение в столицата Вашингтон поради „международни усложнения” и всичко беше набързо претупано. До нови срещи!
Никола Г. Алтънков
26 декември 2020
