ЧАСОВЕТЕ НА ОПАЛА, из новата книга на Юлия Дивизиева

Часовете на опала, Юлия Дивизиева, изд. Факел
редактор Румен Леонидов, на корицата Сисилия Битерлен – керамика,
Симон Мартинес Алборн – рисунка, художник Ксения Анатолиевна,
коректор Анелия Иванова, предпечат Галя Герасимова, Печат Симолини 94

От новата книга на Юлия Дивизиева „Часовете на опала“ ще разберем кое е най-истинското време от денонощието. Настъпят ли вечер, когато слънцето още не се е скрило и отблясъците му осветят небето, облаците стават ту ефирно розови, ту гълъбови – прелестни са. Граничните състояния на деня и нощта. А има ли граница, има и спирка. Дали времето спира, или ти спираш, не е ясно. Но спираш и се вглеждаш в себе си, в света. Опаловите часове са заредени с алюзии на действителността. Те внушават по заобиколен начин това, което става с героите в книгата, с живота им, в паралел със съдбите им. Четеш едно нещо, а си представяш друго. Като в мъгла, когато пред очите ти се изправя страховитото с размити очертания. Доближиш ли го обаче, се оказва, че е съвсем друго и не толкова страшно.
Тъкмо затова са опаловите часове, за да дадат възможност на осезанието да проникне по-дълбоко от зрението. Когато можем да се избавим от тайните и страховете 

СРЕЩАТА

Флориана и Йова се намериха на едно от найнеобичайните места – черквата на Централните софийски гробища. И двете бяха в черно, носеха свещи и цветя. В светлото петно пред вратата на храма те се изправиха една до друга. Стъписани
от дъжда, кръстосаха погледи. Скръбта за миг се отдръпна от лицата им, оставила място на изненадата. Първите мисли, минали през главите им, бяха: „Колко е съсипана!“, „Колко е красива в скръбта си!“, но не ги изрекоха, а се
попитаха почти едновременно:
– За кого сте тук?
– За последния ми съпруг, бог да го прости! – рече Йова.
– Аз съм за Петър, мир на праха му.
– Какъв ви е Петър?
– Моят последен мъж – отвърна Флориана и с присъщото си чувство за хумор попита: – Много ли мъже сте имали?
– Четирима законни и още няколко – отвърна ѝ съвсем делово Йова.
– Е, аз имах двама по документи, другите няма да ги броим, мястото не е подходящо. Само мъжете броят завоевания, ние броим влюбвания.
Мога много да разказвам за моите.

***
Следващата събота пак се видяха на същото място. Побъбриха и сe уговориха за кафе през седмицата. Броят на часовете, които започнаха да прекарват заедно, се увеличаваше след всяка среща. Времето за приказки все не им стигаше. Имаха любимо кафене и винаги, когато можеха, се отбиваха в него. Ходеха на кино и театър, на изложби. Бяха свободни, с пораснали деца.
Гостуваха и в домовете си. Флориана готвеше вкусно и често канеше приятелката си на вечеря.
Срещите им спряха преди две години, когато състоянието на Йова рязко се влоши. Тя се застоя вкъщи, не ѝ достигаше въздух. Така започнаха дългите им телефонни разговори – от ден в ден, от година на година.

***
ФЛОРИАНА

– Нямам спомен за друго освен за кутия с пъстри копчета – започна да разказва Флора. – Малки и големи – черни, зелени, бели, червени, прозрачни. Жълти, сини, грапави, гладки, тържествени и обикновени. Седефени – великолепни, бисерни – царствени и едни съвсем никакви – метални. Тях слагах настрана от останалите, не ги харесвах. Често разпилявах копчетата и това никак не се харесваше на баба. Заканваше се, че ще ги наниже и тогава няма да мога да ги пробирам. Повтаряше ми непрекъснато да не ги слагам в устата си.
Опитвала съм ги тайничко с език, но не бяха вкусни и се отказах. Още не говорех и не можех да ѝ обясня защо отделям едните от другите, сега вече знам – избирах красивите. Толкова труд ми струваше това. Върховете на пръстите ми пулсираха от усилието да ги открия сред останалите.
– От малка си естет, скъпа! – вметна Йова.
– Естет, проговорил късно, след навършване на четвъртата си година.
Никой не е знаел какво ми има. Можех да кажа всичко, но като че ли тапа беше заседнала в гърлото ми, която спираше всеки мой напън за произвеждане на звук. Затова само слушах и попивах. Нещо не беше наред с мен, а не разбираха какво е и защо е. Ровичках из копчетата и си мълчах. Усетеше ли баба, че не подрънкват, надничаше в стаята, където ми беше постлала родопско одеяло на пода. И щом видеше, че играя, продължаваше да си гледа работата.
Тя все шеташе. Сновеше между кухнята и дневната, а останеше ли ѝ минутка свободна, отваряше голямата кожена чанта и вадеше отвътре листове хартия, наричаше ги бумагите.
Тази чанта беше с много отделения и с две излъскани от употреба закопчалки. И дядо все пишеше. Така ги помня – поделили тежкото орехово бюро, върху което имаше купчини с тетрадки, списания, вестници и книги. Там не пипах. Не можех и да ги стигна, а когато вече можех, ми забраниха. Имах моите си книжки и ги разлиствах с часове. Като ходеше на пазар, баба се връщаше освен с продукти и с книжка за мен. Какво ли не направиха, милите ми, за да проговоря, но не би. И на доктори ме водиха, и професор, дето разбира от тези работи, идва вкъщи… без резултат.
– Ще трябва да се примирим, Никола, детето е нямо. Чува, но с говора няма да се оправи – рече баба и забоде отново поглед в листовете пред себе си.
Дядо изпъшка:
– Недей, Кино, не я заричай. Погледни я каква красавица е! Ще проговори, ще видиш.
– Успокояваш ме ти, но сам не си убеден в думите си.
Като станах на четири години, трябваше да тръгна на детска градина, но къде ти, не бях за там. И баба започна да ме води на работата си. Тя беше секретар на читалището. По цял ден имаше хора при нея. Танцьори, хористи, малки и големи. Ходех подире ѝ, често се губех сред рафтовете в библиотеката или в някоя стая за репетиции. Кой ли не ме е гледал – чистачката, библиотекарката, музикантите, децата от танцовата трупа. Всички ми се радваха.
А че съм била красиво дете, се е видяло още от пелените ми. На три месеца майка ми ме завела на конкурс за най-красиво бебе. И съм го спечелила, аз, пеленачето! От този конкурс трябва да е тръгнало началото на моето летоброене, а не от деня нараждането ми – разказваше в тефонната слушалка Флора.
– Ама как ги нижеш, скъпа – позволи си да я прекъсне Йова отсреща.

ЙОВА

Йова се унесе. Кислородът беше наситил кръвта ѝ и тя се почувства лека, лека. Сънят ѝ, накъсан от разбъркани епизоди, се проектираше в замъгленото ѝ съзнание. Отново Ветрище се ширна пред очите ѝ. Гледаше от високото на
баира, към който тичаха с децата и гонеха майските бръмбари. Оттатък беше другото село.
Видя и баба си. Тя шеташе в кухнята.
– Бабо, разкажи ми приказка! – примоли ѝ се.
– Този път ще ти разкажа истинска история, само почакай да привърша тук.
Йова залепи носле на стъклото. Отвън снегът трупаше цели преспи и навяваше пътеката. Дядо ѝ го загребваше с голямата дървена лопата и го мяташе от двете си страни. Правеше тунел. Сгорещен, свали елека си и продължи да гребе сняг. Като го подхвърлеше, той се разпрашаваше и слънчевите лъчи го оцветяваха в цветовете на дъгата. Тя не можеше да откъсне очи от магията.
– Ела да ти покажа нещо – сепна я гласът на баба ѝ, която тръгна към собето, така казваше на килера. Йова не влизаше там сама. Беше я страх. От тавана висеше мъждива крушка и светлината ѝ не стигаше до най-тъмното в ъглите. Имаше малко прозорче на едната стена, замрежено от дебели паяжини, което още повече тревожеше детското ѝ въображение. Баба ѝ се защура из тъмницата.
– Ела тук, оттам нищо няма да видиш.
Свали връзката с ключове от кръста си, напипа този, който ѝ трябваше, и го пъхна в ръждивата ключалка на сандъка. Щом вдигна капака, в собето се разнесе острата миризма на нафталин.
– Ще ми помогнеш да изнесем дрехите навън, да ги мина през снега, а и да ги понапече слънцето.
Дай си ръцете – и започна да трупа отгоре им дреха след дреха.
– Бабо, не мога повече, ще ги изпусна.
– Бягай навън, аз ще донеса останалите. Йова изнесе дрехите и ги стовари на купчина до вратата.
– Пак ли ще ги коландрите! Как не ѝ омръзва на баба ти всяка зима да го прави – рече дядо ѝ със смях – Ех, младост, не се дава мойта птица гургулица!
– Йовче, облечи се и ела – извика я баба ѝ.
Когато излезе, дрехите от сандъка бяха прострени върху снега из целия преден двор. Там, където през лятото пъстрееха цветята, сега разцъфтяваха шарките на везаните ризи и тъканите престилки. Трептяха тънки шамии, а едно тъмносиньо кадифено контошче с черни копринени ширити направо се пъчеше сред
останалите.
Старата загреба сняг и напудри дрехите. После го отмете с метличка. Обърна ги от другата страна и повтори същото. Те като че ли прогледнаха. Цветовете им се оживиха и заискриха на слънцето.
– Хайде, дете, подавай ми ги да ги вдигна на простора, та и вятърът да им се порадва.
Накрая остана контошчето. На Йова ѝ се искаше да го подържи още малко. Толкова меко беше, обточено със заешки кожи, че пръстите ѝ сами го галеха. А ширитите му се виеха като змийчета, лъскави и хладни на допир.
– Много е красиво, бабо!
– За тебе ще е, като пораснеш. Майка ми на ръка го е шила. Носех го, когато станах мома. С него ме взе и дядо ти.
– Бабо, нали щеше да ми разказваш истинска приказка.
– Идвай вътре и докато се ветрее рубата ми, ще ти я разправям.

***
Когато на другия ден Йова се обади на приятелката си, ѝ рече:
– Флоре, подсети ме някой път да ти разкажа за баба. Но сега е по-добре ти да ми кажеш нещо. Все аз бърборя.
– Ще има време и за мен – успокои я Флора.
– Има време, има време, така си мислех и аз, а сега виждам, че няма – и тя направи пауза. – Бързах да порасна. А когато пораснах, баба вече я нямаше. Да ти разказвам ли още?
– Разказвай, слушам те!
– И защо ли ме слушаш?
– Ами, знам ли, ще ми се да опиша живота ти.
– Ти ми го каза веднъж. Кому ли е нужен моят животец?! Е, прави каквото искаш, но при едно условие – чак когато няма да ме има.

***
Толкова бяха различни двете приятелки, че който ги познаваше, нямаше как да ги събере на едно място, още по-малко да ги нарече така. Дори приятелки не е точната дума. Те бяха духовни сестри. Такава връзка между двама души не се крепи на нищо друго освен на нещо съдбовно. Усещаха го и двете. И пазеха
привързаността си, въпреки че от време на време се спречкваха, разбира се, за несъществени неща. Най-често – за правоговор и правопис. Или за политика, за кино, за книга. Не бяха еднакви предпочитанията им в детайли, но за голямото нямаха разногласия. Сетеха ли се за годините, в които не са се познавали, направо ги имаха за загубени. И затова неистово се опитваха да натъкмят пропуснатото с разговори, безкрайни телефонни разговори…