Името му е Ангел Костов и живееше в Санта Барбара. Там го заварих и там го оставих в 1997. Познавахме се много добре – около четвърт век, хич не е малко. Не сме били близки приятели, но се виждахме и се знаехме. По това време в града имаше може би 30 български семейства и беше невъзможно да не общуваме, макар че нищо що годе организирано не съществуваше и обикновените клюки, завист и дребни закачки си вървяха, както в Родината. И пак, както в Родината, си помагахме при нужда и за по-големи неща, ако не един, друг ще ти помогне.
Някои бяха богати, други по-бедни, избягали или емигрирали по различно време, женени с деца или ергени, кой работи, кой има бизнес(че), кой хайманува, кой се държи по на високо, други – по-народни хора. Като всички българи в САЩ общопризнато беше, че аз със българи никога не се събирам, щото я ще те излъжат, я ще те окрадят. Всички знаят тези прости правила и никой не ги спазва, повечето българи се виждат и общуват главно с българи. Аз не съм бил изключение, само дето никога не съм вярвал на тия, дето искат да се самоубедят в горните мантри. Даже като се виждат повтарят един на друг, че бягат от българи и че, разбира се, събеседникйт е изключение. Вятър и мъгла!
А някой път ще си отворя устата и за тези, които не дрънкат глупости, но и действително не се събират с други българи. Имаше го/ги и в Санта Барбара.
Ангел се държеше резервирано, но не само към българите. Уплашен ли беше – вероятно, комплекси ли имаше – сигурно като повечето бежанци. Не е бил женен и си умря ерген. Понеже беше стиснат и пестеше непрекъснато, мисля, че е бил скептичен към женитбата като институция, а и жените в Америка са едни…ще те оскубят за едното чудо. Не, сериозно! Немалко мъже вярват в духове.
Чудното е, че не съм го виждал с жени, а и никой не го беше виждал. Не е бил обратен. Понякога изчезваше за седмица-две-три, кой го знае къде е миткал и какво е правил, но жените действително не му бяха слабост. С парите беше добре, даже много добре. Имаше голяма триетажна къща на три преки от океана (там кварталът не е много престижен) и една малка барака, в която живееше, двор засаден с какви ли не зеленчуци и боклуци. Гледаше гълъби (и ги ядеше).
Къщата му преди години (когато е купил мястото) също е била барака, но той е почнал да пристроява и достроява и е станала три етажа с 3-4 стаи на всеки, които ги даваше под наем на бедняци, бродяги и закъсали младежи, но вкупом, едно на друго – дават много добър месечен доход. Имаше и други места: в Ломпок, на 60 км. разстояние и в пустинята някъде. Тая къща по-късно му изяде главата.
Но живееше като беден човек. Караше 15 годишен огромен Линкън Континентал (бензинът, тогава беше без пари – 39 цента за галон, 3.6 литра), хранеше се оскъдно и не пиеше, само дето пушеше като комин. С глупости и с политика не се занимаваше, но по едно време прочетох в „Македонска трибуна”, че е дарил 35 000 долара (стиснат!) на македонската организация. Беше от Русе и спомням си, че родът му е от Беломорието.
Не говореше много, фактически не разказваше за себе си, но от частични с недомлъвки и това-онова се разбра, че имал брат в Русе, за майка и баща – нищо (като паднаха комунистите през 1989 не се върна, а преди това не ги потърси).
Понеже почнах да идвам в България след 1989 го питах, да му свърша някоя работа, да отида ли в Русе и т.н. Разчувства се и ми каза да намина по кръчмите на пристанището, там сигурно още го помнят, викаха ми Чарли, Чарлито. Бил е вероятно, и според мен, хашлак. В добрия смисъл на думата. Хашлаците може да са хаймани, но са мъжки момчета. Ето, мисля, че Батето (Иван Славков) беше хашлак. Беше си коньовичарче със всичко положително и отрицателно в наименованието.
Беше роден в 1915 г. и разбрах, че е избягал в 1952. Пак с недомлъвки, но понеже беше споменал Белене и го питах кога е бил там, и дежурните въпроси: кой е бил командир на лагера (кап.Китов), на кой обект е бил (Първи), кой е бил четен и шеф на култсъвета (Цоню Рачев) и сглобих нещата. Беше се изпуснал и че избягал от Белене. Кога бе, Ангеле? Хък-мък,1952.
През 1952, когато и аз бях там, от Първи обект избягаха трима души, трябва да е било началото на април, след топенето на ледовете. Помня много добре, понеже ни държаха на студа почти цяла нощ. Броиха, та броиха, бяха озверяли, трима липсват. Ние не знаем нищо, нито кой липсва, нито колко.
На вечерна проверка се строяваме по бригади на каре по пет души в дълбочина, бригадирът докладва на четния, който върви с фенер и двама милиционери и гледа редиците дали са по пет, с малко разстояние помежду им. Аз бях в 45-та бригада, трябваше да бъдат по 50 души, значи десет реда по пет души, но винаги бяха непълни: умрели, убити, преместени – на друг обект или в друга бригада, „по делегация” (викнати в София, в друго ДС, в затвори, за следствие, въобще няма ги на острова), болни в помещението и редовните „кофтита” (лавкаджии, готвачи, санитари, култсъветаджиите и т.н.), които обикновено не се строяват, но тая вечер всички бяха гонени и изкарани на карето.
Няма и няма, липсват, късно през нощта ни позволиха да се върнем в помещенията. Новината се разнесе и се разбра какво е станало: трима са избягали с кратуни и плуване. В Румъния не можеш да бягаш, ще те върнат веднага, пък и какво ще дириш там, значи някъде по брега са излезли, ще изплуваш с течението след острова и където имаш късмет.
Не приключи добре. На другата вечер пак нощно бдение. Само че сега беше спектакъл. Кървав, мръсен, гаден и да настръхнеш.
Проверката приключи успешно и набързо. Но в средата на карето се бяха събрали, освен четният и милиционерите, още пет-шест униформени и с пагони. Там и капитан Китов – командирът на лагера и командирите на втори и пети обект. Обикновено след проверката четният държи кратко слово, напомня неща, кара се, бърбори глупости и подобни. Сега обаче обстановката беше грозна.
В средата на карето имаше нещо като чувал, който шаваше. Тъмно е, разбира се и макар че има фенери, разстоянието е голямо и не се вижда добре. Първо говори четният – Цоню Рачев – после двама с пагони (сини шапки), изтъпани се и самият Китов. Съобщиха ни, че трима са избягали преди ден и половина, единият бил убит при залавянето му, другият ще бъде заловен всеки момент, а ето го и третият.
Чувалът се оказа човешко тяло в несвяст и потънало в кръв. Изправиха го горе-долу на крака и го карат да говори и да се разкае и да ни разкаже колко е лошо и непристойно да се бяга. Той шепти или хрипти, люлее се и залита. Пак го блъскат и го изправят. Не върви, нищо не става. И те така мислят и почнаха да го удрят и ритат. Не тия с пагоните, а мицовете. Чувалът това и чакаше, просна се и се отпусна. Умъртвиха го с удари и ритници. Толкова малко му е и трябвало.
На другия ден се пуснаха партенките: били са повече, имало е съпротивление, убили са и милиционери… какво ли не. Казва ли ти някой.
И аз – след повече от 20 години – се догадих (криво или право), че Ангел е бил спасилият се. Как, какво, не знам, а и не мога да го докажа. Да се намери в лагерни архиви, документи на ДС – няма начин. Знаех със сигурност (и Ангел си признаваше), че е бил в лагера Лаврион в Гърция. Там е бил и Стефан Пелтеков, с който се познаваха и който е друга приказка, но той, Пелтеков остави и спомени преди да почине, мисля в 1998. Той е избягал през 1951 заедно със Спас Райкин, който пък написа двайсетина томове разкази за живота си и преживелици. Пелтеков издаде в София през 1993
„40 години в изгнание“ с предговор от Владо Свинтила. Там не говори ласкаво за Ангел Костов, но споменава, че са били заедно. Пелтеков е помагал на гръцката управа на лагера, бил е преводач.
Било що било. Годините минават, Ангел остарява и иска да си продаде къщата, да си събере парите и да рахатяса. Искаше 800 000 долара, после смъкна на 600 000, имаше купувачи бол, но той не може да прехвърли имота, понеже по документи в общината на парцела има само две бараки, а не триетажна къща със значителен доход. Няма как да се одобри строежа със задна дата, няма да го гонят докато е стопанин, но продажба е невъзможна. Това става през 1994-1995. Не върви.
По едно време къщата се запали и изгоря. Ангел го нямаше, беше заминал на някъде, а и наемателите ги нямаше. Къщата е била опразнена понеже се фюмигира. По калифорнийски разпореждания при продажба се изисква документ за липса на термити (голямо бедствие в щата!), или ако има такива, трябва къщата да се покрие с голяма тента и да се „фюмигира”, значи да се обработи с отровен газ, мисля даже че е Циклон 21, напомнящ за Аушвиц. Разлепват се предупреждения и тентата престоява най-малко три дни.
Връща се Ангел и завежда застрахователен иск за 600 000 долара, за толкова е застрахована къщата. Плащал си е премиите редовно и очаква парите, но не се получава. Полицията води следствие за причините на пожара, има съмнение за arson (умишлен палеж). Застрахователната компания не плаща, провежда собствено следствие. Протакането и чакането продължава с години и става все по-малко вероятно Ангел да си получи парите, колкото и малко да са. Може и да бъде подведен под отговорност.
По това време вече бях в България, но се върнах през 1996 и 1997 и се видяхме. Ангел беше не само отчаян и разочарован, но и бесен от яд. Чувстваше се изигран и измамен. Когато се застраховаш ти лично определяш стойността на застрахования имот, но при искове се заплащат действителните загуби. Американците го знаят, но за други това е долнопробна измама. Може би е така, може би не, но пари няма.
Ангел прехвърли горчевината, мъката и гнева си лично към и срещу агента на компанията, с когото си имаше работа. Човек на средна възраст, който върши това, което му е наредено. Семеен човек, с добра репутация, но попаднал на мушката на клиента си.
След няколко години на разиграване и протакане един прекрасен ден г-н Костов вади пистолет и застрелва агента в двора на къщата си. Казват, че след това е насочил пистолета към себе си и искал да се самоубие, но засякъл. Полицията го арестува, започва следствие, през това време докторите се борят за живота на простреляния, но горкият човек и семейството му отказват преливане на кръв и други медицински процедури понеже те принадлежат към Свидетелите на Йехова, секта която не разрешава подобна намеса в Божиите дела.
След няколко дни агентът умира и Ангел е вече обвиняем за убийство. Осъден на дълги години затвор, оказва се, че той се намира в напреднала фаза на раково заболяване, но все пак преживява няколко години и почива на 9 септември 2001 г., месец преди да навърши 86 години.
Понякога съдбата човешка – половин век на свобода – се решава от две кратунки повече и малко късмет. Ако той е бил спасилият се от Белене!
Никола Г. Алтънков 19 септември 2002
