Има една чешмица край моето село. Заседнала е в дъното на дълбок дол, насред обширните орници и едрите мозайки селскостопански ниви. Питал съм старите откога е тази чешмица там, но всички твърдят, че е там от памтивека. Никой не помни времето кога е построена, а още по-малко кой я е градил. Винаги ми е било интересно името й – Църцория. Носи особена мелодика. Ако го произнесете на глас, дори мисля, че ще чуете как водата, отцеждаща се през малките чучурчета от незапомнени времена, ще почне леко да сълзи, да покапва по каменното корито, обрасло с жилав тъмнозелен мъх. Как хубаво я е именувал народът – Църцория. Ще рече, че едва-едва покапва, слабичко, тихичко капчука, ден из ден в дъното на дълбокия дол между селата.
Кому е нужна тази чешмица?
Бяхме на лов едно лято за пъдпъдъци. Птиците се вдигаха от жилавите кощряви, примамваха ни навътре към безкрайното поле. Когато слънцето напече, повечето ловци си тръгнаха, но аз се подсетих за Църцория. И тъй като не бях ходих там от дете, реших да се отбия и проверя дали изворчето не е пресъхнало.
Дядо ме заведе там преди много сезони. Бяхме тръгнали през полето с колелетата до Габровница. Там имаше някога летище, на което той беше служил и искаше да ми го покаже. Писах преди време за тази история, но тогава и дума не отворих за Църцория. Ето част от онова пъутуване, споделено в разказа “Летището“: “…Тръгнахме на зазоряване, по хладно. Пладнешките жеги не се понасят лесно. Поехме по прашния път след село, въртяхме педалите и оставяхме след себе си големи облаци от черен прах. Дядо си тананикаше и ми разказваше, че като млад офицер всеки ден е изминавал разстоянието от село до Габровница къде с колелото, къде с кола, но май повече с колелото. Прекият път лъкатуши през обширни полета, ливади, дълбоки долове и малки, попресъхнали рекички. На места се дочуват жаби и цвъркот на птички. Спирахме и се заглеждахме в малките гьолчета с мътнозелена вода. Приличаха ни на оазиси.“ А сега ще отбия от пътя и ще ви заведа надолу към един дол, защото именно там е тази чешмица, за която ми е думата.
Дядо не беше от тия, дето носеха вода със себе си, взимаше манерката и знаеше къде по пътя може да я напълни.
По пладне полето започна да трепти, планините се отдръпнаха, а пътят плуваше и подскачаше в маранята. Жаждата взе да ни мори, тогава дядо отби колелото от пътя. Слезе бавно от него и тръгна надолу право към дъното на дерето. Гледано отгоре приличаше на малка горичка насред нагънатата равнина. Слънцето пареше, всичко наоколо се деформираше от маранята, горещината стопяваше разсъдъка и реалността се превръщаше в странна смесица от рационално и фантазно. Слязохме долу – облъхна живителна хлад. Носеше се лека гургулича песен и чуруликане на непознати за мен птички, които се криеха из шарените сенки. Ветрец шумолеше, сякаш събрал въздишката на равнината в този дълбок дол, за да приюти живота, да го избави от жегата и да подслони изморения човек, отбил се от къра. Най-хубаво от всичко тук беше самата чешма. Нищо особено, каменно корито с няколко чучурчета. Някой беше привързал метално канче към единия чучур та да може умореният скитник да си наточи водица. Зад чешмата беше израсъл стар дъб, разклонил се бе този стар дъб и клоните му бяха надвиснали над коритото сякаш се покланяха. Разни звуци се носеха от клоните му, по грапавата му кора пълзяха божи кравички и мравки. В ниското една жълто-кафява жаба квакна, подскочи и цопна в малка локва. Стихна там, водата в локвицата се утаи и от жабата останаха само очите. Големи зелени очи, древни ми се сториха тогава тези очи. Древни и страшни, които като че ли гледаха едновременно назад и напред във времето. Толкова се бе сляла тази жаба с мътилката, че за миг отместих поглед и нея вече я нямаше, но всъщност си беше там, защото след крачка изквака отново, подскочи за втори път и цамбурна в друго гьолче. Аз за втори път си плюх в пазвата. Така ни учеха навремето бабите: „Ако се изплашиш от нещо, плюй си три пъти в пазвата.“ Дядо се подсмихна, прочисти гласи си и отиде да пълни манерката. Водицата едва капеше. – Затуй й викат Църцория, рече той, едва капе.
Виж ти, рекох си тогава. Едва капе, пък какво дърво се е надигнало над нея. И не само дърво, а някакъв малък рай насред голото и обширно поле. Че и жаби завъдило, гургулиците се скрили из клоните на дъба, някакви пеперуди с бели и кафяви крила накацаха в локвата, където беше жабата. И те да отпият. Мравки, божи кравички, недалеч и сврачи гнезда… Дивна работа.
Тъй беше тогава в онзи горещ следобед, сега отидох отново след трийсет години. И с изненада установих, че дъбът се е поклонил още повече. Беше набъбнал, кората му напомняше митичен звяр. Пеперуди с бели и кафяви крилца летяха. Я, ето я и жабата. Същата онази жълто-кафява жаба с изцъклените зелени очи, която е видяла света от първия му ден с едното си око, а с другото виждаше последния ден, но го пазеше в тайна. Седеше си още тук, в локвата. Изквака и подскочи, цамбурна в калта. Отместих поглед, после се върнах да я търся, но жабата я нямаше. Направих няколко крачи и тя подскочи отново. Пак същото, но само че сега не плюя в пазвата си. Гургулича песен долиташе от ръбовете на този зелен рай. Приближих се до каменното корито. Стар мъх – зелен и жилав, камъкът издълбан от капката, а чешмицата си църцори. Около нея пораснала дива мента и тук-там по малките полянки нацъфтели на гръмове минзухари.
Виж ти! Не съм идвал от трийсет години, а тя е продължила да измерва времето със своите малки капки. Приседнах долу, сложих дядовата манерка под струйката и се умислих. Докато се пълнеше, рекох си: От туй място Бог е започнал Сътворението. С една чешмица, с няколко чучурчета, едно каменно корито да сбира водата под него. И една семка. Водата зацърцорила, напоила семката, покарало малко стебълце и така полека-лека пораснало дърво. Водата се отцедила и образувала локвици в ниското. Дошли мушиците, после пеперудите, мравки и божи кравички запълзели, вятърът довял паяците и комарите. А с комарите се пръкнала и жабата. Същата тази жаба, която сега подскочи и се оцъкли в малката локва. Там е от памтивека, затуй толкова добре се е сляла с локвата, та да не може човек да я види. Манерката се напълни, преди да отпия, отлях на земята.
По кората пъплеха мравки и божи кравичи, съсредоточени в своя си път. Явно имаха нещо важно да свършат. Гургуличата песен се носеше късо и звънко, но от всичко най-ясно чувах ехото на капката. И ето как от една малка капка, в онези първи дни на света, се е пръкнал животът. И то от един нищо и никакъв дол, мержелещ се в маранята насред Дунавската равнина край моето село Владимирово.
–––––
Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Завършва славянска филоло. Работил е като журналист и редактор в популярни електронни медии в Бургас, сред които БНР – Бургас, Gotv – телевизия за пътешествия, както и за новинарския сайт www.melnicata.com. В момента е учител в Лесотехническата професионална гимназия в Берковица. Негови пътеписи са публикувани във водещи медии за пътешествия и приключения. Няколко пъти редакцията на National Georgaphic България е награждавала пътеписите му. Първата му книга „Ще се върна в седем”, сборник с разкази и пътеписи, бе отличена на Националния конкурс за дебютна литература в Хасково сред трите най-добри дебюта за 2017 г. Горан Атанасов е лауреат на Националния литературен конкурс „Яна Язова” – гр. Лом. В момента подготвя втора книга с къси разкази, посветени на живота и нравите в Северозападна България.
