Цигански конец (вместо увод)

Когато обърна поглед и забърша позацапаното с прах и сажди детско прозорче, виждам едрите връзки с червени чушки, провесени под стрехата на дядовата къща. Сенките им пълзят по стената, разтопени в пастела на есенната светлина. Всяка есен, след като баба и дядо обираха градините, дядо сядаше до някое слънчево кьоше, отмотаваше от кълбото нишки цигански конец и започваше да ниже чушките бавно, старателно и усърдно, сякаш не нижеше обикновен селски пипер, а мъниста, с които да разкраси жълтата ни селска къща.

Често съм се питал защо народът е нарекъл тази здрава връв цигански конец. Отговорът не дойде лесно. Доближи се до мен постепенно, като ехо – звук по звук, образ по образ. Днес вече имам представа защо.

Циганите са люти хора, държат здраво живота с жилавите си ръце. Не го пускат, а когато обичат, са готови на всичко. Така и циганският конец държи здраво, вкопчил се със зъби и нокти в ръката на живота, и не иска да я пусне. Само слънцето, вятърът, дъждът или някоя мишка може да го прегризе. Но това става трудно, трябва да минат поне 1000 години. Или ако сам циганинът не реши да го пререже с чекийката си.

По нашия край циганският конец се използва за какво ли не – здрав е като тел, но е мек и лесен за работа като влакното. През ония години всичко беше кът, пари също нямаше, а и северозападният човек няма навик да изхвърля. Тази е причината дрешниците и куфарите на старите хора да са пълни с всевъзможни дрехи от люлката през балния костюм и булчинската рокля, та чак до костюма за оня свят. Всичко това се пази грижливо спастрено, подредено и поръсено с орехова шума и нафталин. Често в тези дрешници ще намерите стар сапун, подпъхнат във вътрешния джоб на някое сако, мускалче с розова вода или одеколон Тройной. Пазят старците тези вещи като скъпоценност. Пазят ги тъй, както пазят и суеверията, и предразсъдъците си. Отраснали са с тях, част са от тяхната младост, а младостта е, както знаем, целият свят на човека.

Оня ден загледах найлоновото елече на баба ми. Не го е сваляла от раменете си цял живот – прокъсано е на места, съшито с цигански конец, по-здраво от ново. Троснах ѝ се: „Имаш и други елечета, дай да изхвърлим това на боклука!“. Баба само сви рамене и рече, че на елечето нищо му няма, като ново си е. Топли гърба и държи ръцете свободни. Дори когато нещо е развалено, северозападният човек ще се опита първом да го поправи, отремонтира, изкърпи и след това ще го носи съвсем докато не се махньоса.

В двора над външната чешма старците бяха накачили извити под формата на куки телове, на тях висяха кофи (изкърпени с цигански конец или с медна тел), тави и тенджери, пластмасови шишета от 2,5 л. Етикети, избледнели от слънцето и водата: лимонада, етър, планинска роса, горски плодове. Като мисля за тези празни шишета, се подсещам за едновременшните фабрики за лимонади. Пластмасата не беше популярна. Слагахме в платнените торби, повечето изкърпени с цигански конец, стъклени бутилки по литър и с брат ми тръгвахме към фабриката за лимонада на Синигера. На будката имаше ценоразпис, изписан четливо върху картон, носеше се миризма на сода, различни масла и вкусове ни отвейваха мислите. Беше време на мечти и фантазии.

Днес модата на старите стъклени шишета отново се завръща, едновремешните фабрики за лимонади се радват на успех, ретрото от моето детство пак е на мода, домашният вкус е предпочитан шик и се превръща в знак за качество. Но къщите опустяват, изтляват в сенките, а селата оживяват само в картините и разказите.

Тази книга отчасти продължава темата за миналото и паметта, която в моята представа се държи на цигански конец. Той изтънява с годините, керемиденият му цвят избледнява, появяват се бримки, обаче продължава да държи здраво закърпените елечета, кофи, джапанки и галоши. Пластмасовите бутилки също. А наред с тях държи и нас, както майка държи бебето си с пъпната си връв.

Черен буш

В дълбокия дол реката кънтеше. Водата се плискаше о големите камъни – гневна и кипяща летеше към ниското. Все още на заветните места лежеше лански сняг. Лъхаше хлад.

По стръмния скат отсреща забърза сърна. Подскочи няколко пъти и се сви до една вековна бука. Загледа ме – притихнал и малък насред усойнaта падина, прорязвана с хилядолетия от упоритостта на берковската река. Тук-там на туфи, още рехави и малки, никнеше черен буш. Местните така казват на левурдата. Викат ѝ още мечи лук. Листата на това горско растение, което се въди пролетно време из сенчестите ивици на планината, носят лек чеснов мирис. Берковчани ги берат, смесват ги в зелената салата и пият силна ракия.

            Сърната, досущ привидение, подскочи още няколко пъти и изчезна в кафеникавите ниши на дерето. Клекнах до туфите и откъснах няколко стръка буш. Доближих ги до носа си, дъхаха на чесън. Листата напомнят за лалето и за момината сълза – зелени и крехки. Билкарите повтарят да внимаваме, защото момината сълза е отровна.

            Реката неспирно гъгнеше – ту глухо, ту шумно, изпълваше клисурата с тайнство. От смълчаните буки долиташе птича песен. Дърветата стърчаха строги и властни, потънали в мраморни тоги. Камъните – побити насред разпенената вода мълчаливи летобройци, вглъбени в себе си философи.

            В дъното на дола се замислих за аршина, с който измерваме времето. Докато ние броим секундите, минутите, часовете и дните, камъните отмерват вековете. От памтивека тяхното самотно занимание властва над живота и смъртта. Тъй ще е винаги. Сърната плахо ще подскача, берковчани ще събират черен буш. А камъните ще държат реката както корените държат дървото. Ще мислят и премислят в мраморните сенки на буките. Човекът ще дохожда и ще се мъчи да ги опитоми. Ще строи с тях къщи, високи дувари, ще ги чегърта с длетото с надеждата да изкопчи  думи. Но поколение след поколение ще сме обградени единствено от мълчанието им.