ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА ОПЛАКВАНИЯ, Никола Г. Алтънков

Централно бюро за оплаквания
Арменска Апостолическа Църква
Ул. Нишка – Найчо Цанов – Тодор Александров
На вниманието на Преподобния Дер Хайр

Прилича на подигравка, но не е баш така! В градска България упътваме безнадеждните случаи на разправии с властта, администратори и местни тартори, както и тези, които не могат да се оправят другояче в света към Арменския поп! И за добавка – да пият по чаша студена вода! Ей това е подигравка, чиста проба! Но!

Преди десетина години в Труд или в 24 часа, вече не помня, имаше интервю с Дер Хайр – Кусан Хадавян, той е арменският свещеник в софийската църква „Сурп (Свети) Аствадзадзин” и в интервюто говори точно за института „Арменски поп” като крайна инстанция за оплакване на бедния и безпомощен българин и защо е така и откъде накъде – Арменския поп.

Ами, казва добрият, мил и сладкодумен, вече много възрастен свещеник, ние, Божиите служители, сме затова: да изслушваме хората, да им съчувстваме и ако можем да им помогнем. В повечето случаи почти нищо конкретно не можем да свършим, но можем да ги разтушим. Да им поддържим ръката, да ги оставим да си сложат главицата на рамото ни и да споделим мъката и тъгата им.
И това хич не е малко. Човеку олеква като се разприказва, а и ние знаем да слушаме без да прекъсваме. Отива си после човечеца по живо, по здраво, може би му е олекнало малко, а и на нас ни става хубаво на душата и се молим за него. И на другия ден също, и си мислим за него и за семейството му и се надяваме, че все нещо ще се оправи.

Ей това и затова е Арменският поп!

А аз от 1947-8 до 1965та имах милиарди оплаквания. Ясна ми беше и арменската църква и Дер Хайр по-късно. Отгледан бях православен и ходехме в „Св. Параскева” на „Цар Симеон” и „Раковски”. Там посещавах и неделно училище, учиха ни не само на закон Божий, но и на морал и етика православна и християнска. Беше 1940-1945.

Живеехме скромно, баща ми почина като бях на 6 години и половина, но това май не беше най-големият проблем. Тогава повечето български семейства бяха средна класа (по стандартите на времето си, даже сравнително европейските), или поне не богати, но и не бедни; животът си вървеше без някакви особени проблеми, докато не дойдоха комунистите през 1944та.
Цялата работа се обърна с краката нагоре. На богатите им вземаха каквото имаше за вземане, но и бедните съвсем не прокопсаха. Понеже по-рано се живееше, а като дойдоха „нашите” всичко свърши. Тогава хората разбраха, усетиха и преживяха какво значи „пролетариат” –  значело да нямаш нищо, ама буквално нищо. И целият народ го разбра, щото всички станаха бедни.

Допреди 9ти септември пролетарии може да са били циганите по катуните (те и сега не са добре), другите, включително малцинствата не бяха зле, особено по селата. Но към края на 1950те години беше вече много кофти. Още имаше купони за храна и за облекло и недоимъци – десет години след войната и пустата им революция.

За мен и това не беше голям проблем – като няма, няма, чудо голямо, но това да ми казват на всяка крачка какво мога и какво не мога (не трябва) да правя, това не се търпеше. Не съм бил и единствен, може да не сме били множеството, но бяхме си коджа народ и съвсем не само тия дето бяха засегнати: на кой убили баща му, кой изселен, на кой им взели къщата, или овцете и кравата. А кой не е бил засегнат?

Не можаха да разберат тия комуняги и до днес не вдяват, че „Само с хляб не се живее”. През 1958 бяха превели книгата на Дудинцев Не хлебом единым и пак не им е увряла главуната тъпа. Още фантазират за комунизъм и кланета. Пише го и в Голямата книга (Второзаконие 8:3; Лука 4:4;): Човек няма да живее само с хляб, а с всяка дума, която произлиза от Божиите уста.

Но поразяващото беше, че след като уж минаха отмъщенията и кланетата в чест на миткопалаузовястребинчетатайосифхербсвапцаровхристоясенов и незнамкойси, пак не ни оставиха на мира. Или поне да ни оставят да се чупиме от България. Който иска да строи социализъм – да си го строи, който не иска – метла!

Аааа, вика тоя със свинските очички, туй хич не може, тука ще стоите и ще се мъчите и ще строите социализъм, та мамата ви такована!

Не ще и не ще, ама човека така е направен – особено българинът – че на всичко намира колая. И почнахме да духваме. И стана масово и стана епидемия. Не ваксинация, не имунизация, не затвори и Белене, нищо не помага, бяга тоя народ, та не се трае. Аз живях в емиграция 30 години и то от 1965 до 1995, не съм особено сведущ за нещата преди 1965та. Но с чиста съвест мога да свидетелствам – под клетва, в съда – че много народ избяга.

И че от това загуби България: всички тия инженери и специалисти, лекари и архитекти, поети и интелектуалци, не става въпрос за хвалби, а за ЗАГУБИ на Родината. Всички тия невъзвращенци и изменници на родината са чиста нетна загуба национална. Същото стана и след 1990та – и тия милион и половина са на сметката на комунистическа България. НЕ, не на тоталитаризма, за който говорят комунягите, като се промъкват скришом зад Хитлер и Мусолини. Не било тяхното комунизъм, не било и социализъм, най ми било тоталитаризъм или живковизъм. Сакън, де дърво, де! Гледайте къде са „Нацистка Германия” и „Фашистка Италия” в 1960, само 15 години след краха им, па и „Франкистка Испания” и ги сравнете с „Комунистическа България” сега, след 30 години. Изградил Три Българии –изградил въшки и тарашмуци!

Следва каталогът на моите оплаквания. И ще говоря само за опити за измъкване, другите работи не важат.

Още по време, или към края на конспирацията се разбра, че тия работи няма да се оправят и или трябва да си налягаме парцалите, значи да се превърнем в тутурутки, или – пайдос! Разбира се, първо трябва всеки да си плати за гяволъка. Добре, платихме. С лихви и т.н.

От следствието разбрах, че съм правил сериозни проучвания и съм възнамерявал да отвлека санитарен самолет и да бягам в Гърция или Турция. Аз отричам не щото не е вярно, но от глупост и от зле разбрана лоялност към този, който ме е наклепал, сиреч да не го набъркам и него. А той в донесението си докладва, че съм споделял и обсъждал тая грандиозна идея с Йордан (Бебо) Соколов, да, с бъдещия министър и с Чочо (СтоянЧО ЧОлаков). Ама тоя донос го виждам чак след 50 години. И не мога да се сетя да съм обсъждал самолета точно с тия двамата приятели, макар да е възможно. Но по тогавашната реакция на следователя ми стана ясно, че нито той, нито ДС обръща сериозно внимание на доноса. Освен когато става въпрос да се замесят и други лица. И в обвиненията срещу мен едва-едва се промъква и самолета.

В ДС в Мадан е трябвало да ни викат и разпитват какво сме възнамерявали да правим толкова близо до гръцката граница, но те ни бяха закарали там в началото на трудоваклъка, не сме се дигнали да пътуваме ние самите. Обаче стана дума и затова след като ни преместиха бързо-бързо в Летница. Ей, подозрителен свят! На всичкото отгоре и на престоя и бачкането на ДунавМост пак са го смятали като гранична зона. С Румъния, де холан, де?

Истинските планове за чупка почнаха след 1958. За кашмер тогава вече бяха запушили всички граници, включително Черно море и Дунава. Вълчи ями, електрически мрежи, премии и отпуски на граничарчетата, ако убие беглец, изселвания на турци и помаци от пограничните зони, а бе, каквото им дойде на ума само и само някой да не се измъкне. Легално пък – с паспорт – абсолютно няма начин. Още не бяха почнали да продават роби в Магреба и арабските страни. Бягаше се сравнително лесно – ега ти и сравнението – през Югославия. Оттам в Италия или Австрия. А дотам? Чалъмът беше да се добереш до сърбите с покана за гостуване в социалистическа страна, заминаваш през Югославия и готово! Но идиотите се изхитриха и почнаха да пускат само през Румъния. После вече спряха и поканите.

Имаше и Лайпцигски панаир (Leipziger Messe) – пролетта и есента. Устройваха се и платени екскурзии –записвания чрез Балкантурист. Почнаха да записват за екскурзии и до Гърция чат-пат.  Ама как да се вредиш – невъзможно. Но опитваме…

На Златни пясъци се запознахме с една много мила двойка поляци, млади като нас и културни, говорят чудесно английски, оставиха ни Brave New World на Хъксли и обещаха да ни изпратят покана. Получихме я (с жена ми), подадохме документи – ядец! Същото лято срещнахме и немци от Западна Германия. Възрастни, мъжът беше с един крак отрязан под коляното – бил се на Източния фронт. От тях взехме вестници и списания – и те ни изпратиха покана – глупости!

На другата година жена ми се сприятели с две чехкини, те пък едни скромни, не им харесваха нашите гларуси, изпратиха отделни покани – за Бърно, бе, не е за Мюнхен. Цък! Аз сам подадох документи и си платих екскурзия до Букурещ, само и само да счупя каръка – не ще!

Почнахме редовно – март и септември – да пускаме документи за посещение на Leipziger Messe – Ausgeschlossen. Даже третия път ми се скараха от бюрото на Балкантурист на пл.„Св. Неделя“, срещу Съдебната палата. Ай, мама му, стара, не язва, чума ще ме хване.

Братовчед ми в Пловдив се беше оженил за една госпойца от Бургас, баща ѝ, бай Ервант, арменец, кондикар, шашмаджия и познава целия свят. Доверих му се и той обеща да ме уреди на някой кораб, всички са негови хора. Държах го като дълбока резерва, но опрях и до него. Като ме видя в Бургас и разбра, че съм сериозен, почна да го увърта. После идва два пъти в София да се уговаряме, аз пак ходих до Бургас, въртяхме се по пристанището цяла седмица, нямало ги неговите хора, а това, а онова и – нищо. Оди се плякай, бай Ервант.

Почнаха да правят събори на Калотина – от София с автобуси, неделя сутринта, след час и половина си на границата, там огньове, скари, пушек, сергии, музика и веселие – яж, пий (и го възни!). Добре, ама искат открит лист. Аз се въртях няколко пъти около пл. „Св. Неделя“, оттам тръгваха автобусите, да разбера как става и каква е играта. Разбрах.
Срам не срам, страх не страх, една неделя сутрин се качих на автобуса. Нямам открит лист, разбира се, то е едно листче, слага се вътре в личния, тоя, зеления паспорт. Като плащаш за превоза искат да видят открития лист. Аз дадох на една другарка пари да ми купи билет, щото съм забравил нещо в последния момент, да си го взема от жена ми. Преди да тръгне автобуса се качи един миц, огледа ни и попита имаме ли всички открити листове. Да, разбира се, иска ли питане. И аз, барабар Петко с мъжете.

Пет километра преди границата автобуса спря и двама милиционери почнаха проверка. Ама не е сред полето, досаме една барака ли, бензиностанция и аз се шмугнах в клозета. Като се връщам към автобуса, навалицата слязла, хората пушат и си приказват. И аз с тях си пуша и си приказвам. Тръгна автобуса и ми олекна, викам си готово.

Пристигаме на границата, всички радостни, пият, пеят, пушат дето се вика, веселба. О-б-а-ч-е! Спря, и от двете страни на автобуса по един мильо, наблюдават някой да не слезе и вътре двама други вървят седалка по седалка и искат откритите листове, щото ще ги вземат заедно с паспорта и на връщане ще ни ги дадат, санким да не стане франс. Аз си знам, че работата свърши, но сега трябва някакси да се измъкна и да потуша скандала, ако стане скандал.

Пипам си джобовете, претършувам се, търся го тоя проклет открит лист, няма го, пфу, мама му стара, къде е бе, няма и няма. Е, как да го няма, къде е, я да видим паспорта. И той гледа и аз гледам, няма и няма. Случи се благ, вика ми, трябва да слизаш, аз се курназя, викам, абе, да му се не види и листа и чудото, сигурно е някъде. Не може, вика мильо, трябва да слизаш! Един вика: Остай човека, бе, друг вика, а как ще го остави, да слиза и това е, да не бави народа!

Слизам аз и се чудя какво ще стане. А сме на има-няма двадесет метра от сергиите, тю мама му стара… Стой тука и чакай, ще се върнеш в София с друг автобус, сега ще тръгва. И аз като посран,тихо, кротко, айде обратно. Добре поне, че се размина, от лошото и по-лошо има!

Приятел на Слави бачкаше в Етнографския институт към БАН и организираха проучване сред странджанските села, нещо да изследват нестинарките (нямат си работа!). Уредихме и аз да се включа като експерт-лингвист, зер втората ми специалност е българска филология. Документи, всичко, щото и там трябва открит лист (гранична зона), но е общ, изглежда не са индивидуални, пък и от Академията, тежка работа, няма начин да не стане.

Да ама няма начин да няма начин. Какво правиха, струваха, провалиха им командировката, оказало се, че трима от участниците не са годни, фактически са я отложили за другата година. И това не мина.

И на мене ми увисна носа. Появиха се и семейни проблеми. И се разведохме. Преди това бяхме решили да постъпим на работа в Балкантурист. Те организираха през зимата курсове по английски във Варна за ресторантьори, персонал за хотелите и т.н. Плащането е прилично, условията – хотелиерски, а и като почне сезона те уреждат на работа по курортите – до другата зима. Море – може нещо да стане.

По това време – пролетта на 1965 – работех в банката и пак подадох документи за Лайпцигския панаир и пак ми отказаха. Понеже бях решил да се махам от банката – заради морето – ми скимна да разчовъркам нещата и като резултат, ако ме уволнят – чудо голямо! Насрочих си аудиенция при зам. министъра на вътрешните работи, кабинетът му (приемната) беше на „Аксаков”, на гърба на Младежкия театър, едно невзрачно здание, на първия етаж. Мисля, че беше Солаков, той приемаше един път в месеца, в четвъртък и изслушваше галфони като мен, които се жалват, че не ги пускат насам-натам.

Отидох при него, прие ме, влязох и го гледам седнал зад едно бюро и пред него цял куп папки. Добър ден, добър ден, кажете какво има, какъв е проблемът. Обяснявам му, че от няколко години подавам документи за пътуване в чужбина и непрекъснато получавам откази.

Така ли, той се заинтересува, а защо ви отказват? Ами, точно затова исках да ви видя, за да разбера защо. Взе една от папките и почна да рови: Тази молба вие ли сте я попълнили, подписът ваш ли е? Да, викам, това съм аз. А вижте тука по-нагоре, има въпрос бил ли сте задържан, арестуван, под следствие, осъждан и сте опговорили Не, Не и Не. И ме гледа.

Да, казвам, писал съм Не. Е, добре, това верно ли е? Не, казвам, не е верно. Тогава сте излъгал, дал сте неверни данни? Да, казвам, правилно. Е, добре, щом сте дали неверни данни, да кажем не сте казали истината, как очаквате да ви разрешат?

Ами, казвам, отговорил съм така по две причини. Първо тия неща са били преди повече от десет години и освен това, ако пиша ДА, ДА, значи няма да ме пуснат. Аааа, казва министърът, значи ето каква е причината за отказите. Добре, казвам, ако пиша ДА и ДА, ще ми се разреши ли? Усмихва се др. министър: Това вече не знам, вие ме питате защо ви отказват и аз ви казвам защо, излъгали сте. Пак настоявам, значи ако… но др. министър вече е станал и аудиенцията е привършила. И г-н Алтънков си отива с опашка между краката си.

След два месеца се записвам за екскурзия в СССР, включително два дни в Хелзинки. Това заслужава отделно описание.

Никола Г.Алтънков

24 февруари 2021 г.