Злото неизбежност ли е, доброто случайност ли е, целувката събира ли цялата любов? А какво точно е безразличието… питам се още.
ЦЕЛУВКА В ГЛУТНИЦА
От отсрещния хълм заедно с писък на гуми се срина светлината на фарове. Тя отмяташе като клечки за зъби към тъмното тънките стволове на дъбовата горичка. В два през нощта по планински път могат да карат така само пияни млади шофьори или откровени идиоти.
Отбих в канавката и миг след това профуча край мене самата кола. Преди да успея да я видя, тя изчезна в новия завой, оставяйки единствено в дерето ехо на откачен ауспух.
Никой не я гонеше. Тъмнината на хълма се затвори. Но в моите собствени фарове под самия връх косо блеснаха светлоотражатели. Извън шосето стърчеше багажника на катастрофирала червена лада. Заковах и още с превъртането на ключа чух немощен глас: „Помощ…“
Ладата бе яко забила предницата си в корените на един дъб, който очевидно бе я спрял да се сурне по стръмнината. Задните колела бяха във въздуха. Крепеше я едно дърво, врязано между двете врати чак до средата на купето.
И тогава видях момичето. Висеше надолу с главата от задната врата. Опитах се да я изтегля навън, но тя изкрещя. Кракът и беше заклещен. При удара дървото бе смачкало седалката и бе затиснало стъпалото й към пода като капан.
– Боли – простена тя.
Повдигнах я и се огледах безпомощно, защото просто нямаше как да я подпра на нещо, за да се опитам да я освободя. Кората на дървото бе обелена и дънерът накълцан – очевидно някой наивно бе опитвал да го отсече с нож. Понечих да я пусна, за да потърся инструменти в моята кола, но тя се впи в мене.
– Не ме оставяй… Недей…
Младите лица са хубави и по мрак. Но болката й не беше само от смазания крак. Задавеният глас, студените ръце, струйката кръв край устата… Как са го оставили надолу с главата това момиче!…
Отново опитах да се освободя от ръцете й; трябваше да измъкна някак тоя крак. Но тя тихо изскимтя и зарови глава в гърдите ми. Стояхме така – нелепо и в неведение, ужасно непознати и ужасно слети в конвулсивна прегръдка.
– Той ми каза, че ме харесва… че много ме харесва…- тя се взря в мене и в сиянието на фаровете долових, че в погледа й още има разум.
– Трябва да ме пуснеш, за да ти помогна – казах аз.
Ръцете й се вкоравиха около врата ми с цялата отчаяна сила на изтичащия живот.
– Той ми каза, че сме родени един за друг… без да сме се познавали…Ох…боли…
Притвори очи, сякаш задряма. Но промълви:
– Кажи, той излъга ли ме…че ме харесва…
– Не – отвърнах аз.
Тя отново замълча. И после, след като времето, което гъсто течеше под затворените й клепки я отдели вече от това, което се случва в момента, тя тихо каза:
– Теди…Теди… искам да ме целунеш пак.
Усетих как се опитва и не може, и все пак успява да го направи – да привлече главата ми към лицето си. Наведох се и долепих устни до нейните; така както се спасява с целувка удавник. Но тя надали усети това.
Не зная колко дълго останахме така и именно защото не знаех, а не се решавах да я пусна, почувствувах с гърдите си, че тялото й, като тиха въздишка, е напуснато вече от живота.
Не помня времето до мига, когато дойде линейката. Лекарят се спъна, докато слизаше и изруга. Сестрата държеше в ръка система за кръвопреливане. Той докосна шията на момичето и отново изруга. После ме изгледа накриво.
– Какъв сте й? –
– Никакъв. Минавах оттука… Трябва да освободим крака. Заклещен е.
– Вече няма смисъл – каза той – Пусни я.
Забавих отговора, после казах през свито гърло:
– Не искам да виси.
Лекарят ме погледна изненадано, но кимна с разбиране и добави:
– Няма как да отрежем дървото. Като дойде полицията, те си имат каквото трябва. Щях да се изненадам, ако бяха дошли преди нас.
– Какво е станало? – попитах аз – Видях само една кола, която бясно прелетя край мене…
– Тръгнали са с две коли. Пияни като талпи. От дискотеката – отвърна лекарят – Колата излита от пътя.. Натоварват се на другата и пристигнаха долу при нас – една счупена ръка, охлузвания, и нищо повече…
– Защо са я зарязали?
Той запали цигара. Дрезгавият му глас издаваше човек, който ругае, защото не е престанал да се вълнува.
– Не е от тяхната група. Запознали са се с нея тази вечер, горе в дискотеката. Има в такива случаи идиотска изборност. Не могли да отрежат дървото, бързали да ни извикат да й помогнем… а не им дошло на ум, че някой от охлузените мекодупци може да остане при нея…
– Паникьосали са се – казах аз.
Той ме погледна косо.
– Сигурно… И все пак не живеем в свят, на тълпи си живеем… на глутници…
Пристигна полицейската кола. Заръмжа резачката и дървото падна за секунди. Кракът на момичето се освободи и тя натежа в ръцете ми. После крехкото тяло потъна в линейката. Никой не бързаше. Сестрата пристъпи към мен и избърса кръвта от устните ми с марля. Очите и бяха мокри.
От разпукания ствол на падналото дърво се вдигаше прах и превръщаше светлината на фаровете в бяла мъгла. Дънерът му остана да стърчи като ампутиран крайник на земята.
ПРЕРАЖДАНЕ
– Има сума ти хора, дето не са разбрали, че живеят – казваше старецът – Корав хляб, корава възглавница и един гол инат…нищо повече… А то, животът омръзва, ама трябва да го знаеш!
– На теб не ти омръзва – усмихвах се аз – Защо садиш непрекъснато тия орехи. Орехът иска години, за да даде плод, значи се готвиш да живееш дълго.
– Дълъг живот няма – тихо отвръщаше старецът – Има живот и смърт. И те не са нито дълги, нито къси. И животът и смъртта са точни.
Той живееше с бабичката си от другата страна на уличката. Огромен двор, в който бе засадил в равни редици орехи почти до средата му. И продължаваше да ги сади. Най-високите бяха до далечната ограда, всяка следваща редица бе с година по-млада.
Минеше ли човек по улицата, старецът мигновено го заговаряше. Зърнеше ли ме, не ме оставаше без приказка. А не бях го чул да размени и дума с бабичката си. Сякаш дишаха разделен въздух.
А тя, накуцвайки, обикаляше съседките и старческите им гласове жужаха в тихия въздух на селото като пеперуди, уловени в паяжина.
Понякога се засичаха край вратата ми, две или три старици, изпълзели от къщите за малко слънце. И тогава чувах, как тя говори за прераждането, а другите слушат втренчено, сякаш разказът им обещаваше още от тоя живот.
Спирала се е и при мен.
– Това, дето го живеем сега, е само ей така. Човек не умира. Душата намира къде да се смести и си живее ли, живее. А глупавите хора плачат, като заравят в земята празното тяло.
После закуцукваше нагоре и потъваше в някоя писклива портичка.
Старецът я изчакваше да изчезне, идваше до оградата ми и казваше:
– Това, жената, може би се преражда. Била е кокошка, преродила се е в човек и продължава да кудкудяка. Ама мъжът живее един път. И каквото смогне да направи – това е.
Така ги помня. Живееха поотделно, за да заговорят първия непознат, а когато бяха заедно, живееха, за да мълчат.
Бабичката си отиде първа. Пое, куцукайки, към синьото късче небе между орехите, за да дари душата си на някое неродено създание. Седмица след нея си отиде и старецът. Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно.
Дворът опустя и обрасна край оградата. И все пак не напълно. Заселиха се в него две катерици. Играеха цял ден по дърветата. Животните не разговарят помежду си. Поне така, както го правят хората, но може би се разбират по-добре от тях.
Измина година. В слегналия, заглъхнал двор пораснаха нови орехи. Те едва подаваха стрък над земята като любопитно око от долния свят. Но бяха многобройни. И вече не бяха в равни редици, растяха безразборно из целия двор.
Загледах ги внимателно – всички израстваха в стари къртичини.
И аз разбрах – мъжката катерица е събирала орехи за зимнина и по вечния си непогрешим рефлекс ги е заравяла в рохкавата пръст на къртичините. А така тя просто бе продължила да засажда орехи в този двор, където растяха поколенията дървета, създадени от стареца.
Зная, че всички катерици правят така, зная суровите истини на оцеляването, но в мнителната ми и недоверчива душа се прокрадваше и друга мисъл. Може би това не бяха катерици. Може би това бяха преродените старци.
Женската катеричка не мърмореше, защото тия животни просто не го могат. Но дядото – той продължаваше да прави това, което бе правил през целия си живот. Да сади орехи.
Може би наистина има прераждане.
А ако няма… имаше една орехова гора, която продължаваше да избуява върху праха на нашата тленност – и на хората, и на катериците.
НА ПРОЩАВАНЕ
Ладата, която спря пред вратата на двора ми някога видимо е била бяла. Сега бе така ръждясала, че човек би приел в нея да се возят само рижи ирландци. Тя обаче беше натъпкана с цигани, което навява мисълта, че бялото наистина понякога става черно.
Съгласно търговския им маниер ми предложиха да купя за жълти стотинки верижен трион. След като казах, че не ми трябва краден трион, те започнаха гръмко да се кълнат, че си е техен, но неочаквано са се охарчили и им трябват пари. Бяха толкова настоятелни и накрая се принудих да отсека, че не ми трябва никакъв верижен трион. Включително и техният.
Тогава най-възрастният циганин, след като старателно ме огледа, взе друго решение. Отметна чергата, с която бе завит багажника, и върху конструкцията от бетонно желязо се появи изподрана, охлузена масичка, старинна масичка, върху която някога е имало старинно продълговато огледало със същата дървена рамка.
– Ето. Това хем не е крадено, хем ти трябва.
Старият дявол позна. Поне за второто. На лицето ми така е изписана страстта към антиките, че, за да го забележиш, не е необходимо да си завършил история на културата, какъвто, струва ми се, не беше този случай.
Дори забавянето на отговора ми бе достатъчно масичката светкавично да се озове пред вратата. От колата излетя циганка и мигновено започна да я бърше, защото стоката наистина беше старинна, но тухленият прахът явно бе от сега сриващи се стени.
Не можех да поискам сертификат за произход и затова дадох, колкото поискаха.
Ръждивият железен сандък с грак на продупчен ауспух се срина надолу по улицата и аз останах сам с новата си придобивка – така развълнуван и радостен, че пожелах на ум циганинът да успее да продаде и верижния си трион.
Това всъщност не беше радост, а дълбока тръпка за досег със светиня за моя преселенчески род. Вдигнах масичката и я отнесох в къщата, където в единият ъгъл стоеше неупотребяемия скрин, донесен от баба ми и дядо ми при бягството им от Солун към София. И масичката, и скринът бяха изваяни с характерните извивки, с които майсторите на мебели са белязали неотменимо края на деветнайсти век.
Такава масичка няма смисъл да се краде. Тя сигурно бе намерена в някаква разрушаваща се къща и бе прибрана поради липса на нещо друго, за да не си тръгват с празни ръце.
Поставих я до скрина, отстъпих крачка и ги загледах; бяха като ревматични старци в приют извън дъха на времето.
Наивно е да приемеш, че доскорошните владелци на масичката не са я прегледали основно. Но когато човек се докосне до мебел с чекмедже, го отваря, дори и да идва направо от магазина. Нещо, което направих и аз.
Вътре имаше няколко пожълтели листа. Даже циганите не бяха ги изхвърлили при първото разочарование, че не са забравени пари.
Разгънах ги. Бяха писма. Стари писма.
Поставих ги на скрина и ги изгладих с ръка.
После, по стар обичай, зачетох най-късото.
„Мила ми Данке,
Трябва да замина. По едно важно търговско дело. Като дойде време, ще да ти разкажа. Все се надявам, че ще спечеля големи пари. Та, като скоро се върна, да дойда да те видя с добро.
Все не смеех да ти кажа колко те обичам, ама се свято надявам, че като се върна и като ти поискам ръката, няма да кажеш „не”. Пък и няма да питаш ваште, дето ме малко накриво гледат, пък и както и да ме гледат, все си мислят, че съм хаймана.
Ще кажеш „да” и ще да сме много щастливи. Повече от всички. Щото и ти това заслужаваш, и аз все туй си мечтая.
Твой до гроб Георги.”
Второто писмо, малко по-дългото, бе изписано с бисерен женски почерк.
„Уважаеми господин Пенев,
Получих писмото Ви и бързам да отговоря. Много мъка ми е, че тъй е станало с Георги. Много плаках и много Ви благодаря, че ми обадихте какво се е случило. Аз имам от него няколко реда отпреди много време, но той пише, че по търговски дела тръгва и че много ще спечели.
Пише и туй, дето Вие ми казвате, че ми иска ръката. И иска да кажа „Да“. Даже майка и татко, щом разбраха, че по големи търговски дела е заминал, казаха ми, че като се върне, ще го видят и може да са съгласни.
A да се случи туй да не е жив!
Но да кажа пак, аз и вас не познавам. Та не знам дали не е туй някаква шега. Не ща да ви обидя, но се малко боя да не е нещо такова… той да е жив и, да си кажа, да ме изпитва чрез Вас. Или зная ли?
Объркана съм, не зная какво да мисля.
Напишете ми, не е ли туй все пак шега, пък той, ако са му провървели работите хич да не иска да се върне, а само тъй ме изпитва.
Пък Вий, да не ви обидя, ама днес такваз история всеки съчинява и кой може да види истината…лесно е да се съчини!
Отде да зная, толкоз време мина, може и вие да сте търговец, да сте заедно някъде с Георги, а аз тук да не зная какво и що…”
На това място писмото секваше, видимо без да е довършено, защото липсваше и така характерният за времето финален поздрав.
Посегнах към третото писмо с усещането, че нахълтвам в един затворен, тъжен свят като откривателя на гробницата на Тутанкамон. С предчувствие за нарастваща болка разгънах пожълтелия лист.
„Уважаема госпожице Данка,
Пада ми се тежка участ аз да ви обадя, но обещах и го правя.
Ваш Георги не е жив.
Смел човек, верен приятел, юнак на четата. Нямаше в него ни страх, ни колебание. Още на кораба се сприятелихме. Като слезохме на Българский бряг, все заедно бяхме. И все казваше – освободим ли Отечеството, връщам се в Букурещ и ще поискам на Данка ръката. Все това говореше и момчетата даже се закачаха с него, но той беше незлобив, не се сърдеше. Само се усмихне и гледа нанякъде, дето няма нищо. И после пак вашето име…
Раниха го още при Милин камък. В дясно в гърдите. Плюеше кръв, но вървеше прав, без да се оплаква. Даже не охкаше. Ама за кратко. Отпадна, силите му го напускаха. И втората нощ ми каза: „Още малко и падам, а вие няма как да ме носите. Заклевам те, останеш ли жив, намери Данка. Ето ти адрес и всичко. И й кажи, че хайманата лъже, но знае да мре, а търговецът не. Закълни се!”
Заклех се.
А после стана както той каза. Вървя, докато падна. И като се опитахме да го вдигнем, видяхме, че е мъртъв.
Държа на клетвата си, но няма как да дойда сам, та затова ви пиша. Целувам ви ръка и някак гузен съм, че аз жив останах, та не той, а аз да изпълнявам последна воля на приятеля.
Писмото провождам по човек, да е сигурно, че ще дойде до вас и да го не видят нежелани очи.
Повече нищо не мога да кажа!
С прискърбие и поклон!
Сава Пенев”
***
Върнах листата в чекмеджето и го затворих.
Ясно беше, че момичето не се бе решило да изпрати своето писмо. Но бе запазило трите.
Живяло си е така, без отговор на въпрос, който не смее да зададе… и на другите, и на себе си.
И няма как да обвиниш някого, и няма как да се оправдаем всички заедно…
Каква е тая прокоба все да не стигаме, където сме тръгнали и все да не вярваме…и на мъртвите и на живите.
И на себе си.
Каква е тая наша участ… лъжа и истина, тъга и надежда, все заедно като вкопчени един в друг слепец и сакат, каква е тая наша история, дето от нея отлитат и заспиват за столетие в някое чекмедже само пожълтели листа, които и циганин не пожелава да открадне.