ЦАРСКАТА СПИРКА

Откъс от романа „УЛИЦА С НЕЧЕТНИ НОМЕРА“ на Юлия Дивизиева

Венче Тороманова, по баща Кулич, беше родена в Русчук, никога не нарече града си Русе. Баща ѝ, тежък търговец на зърно, ѝ даде добро образование. Останал вдовец, той не си потърси друга жена, а се посвети на дъщеря си. Отгледа я в охолство, уют и спокойствие. Доведе ѝ учителка по френски от Букурещ, истинска французойка. Купи ѝ пиано. Доставяше ѝ книгите на световните автори по пощата. А тоалетите ѝ нямаха равни, всичките – по последна мода. Венче израсна добре възпитана и образована. Бащиното му сърце се топеше от щастие, щом я погледнеше.
Търговията принуди Борис Кулич все по-често да пътува до столицата. Случваше се да отсъства с дни и той реши да купи имот там. Прави, струва, обикаля града, но нищо не хвана окото му.
Една вечер в „Дълбок зимник“ сподели с Торомана, строителния предприемач и негов доверен приятел, за намеренията си.
Онзи не мисли дълго и рече:
– Имам едни земи недалече, отсам Царската спирка. Сега са ниви, градини и кошари, но са близо до сърцето на града, на тях можем да строим. Ще преместим циганската махала, ама кротко. Не могат да се търпят повече тези коптори – Кюлуците им викат. Градът ще се разраства, Борисе, помни ми думата!
– Не ми се занимава със строителство, друже! А и дъщеря ми е на четиринайсет, нямам време. Расте, ей сега ще отхвръкне. След година-две току-виж и жених потропал на вратата ми.
– Не го мисли, божа работа е това, пък и аз син имам, заминава да бори науките в Милано. Знае ли човек какво може да стане – и весели пламъчета заиграха в очите му.
– Не мога, Ванко, не ме търси мене за строителство. Стига ми нещо готово да взема.
– Ела утре в кантората предиобед, пък после ще приказваме.
Двамата поделиха сметката си, както правеха всеки път – „Добри сметки, добри приятели!“ – все ще рече единият, и се разделиха.

***
Файтонът обикаляше вече час около овчарниците. На места затъваше до главините на колелата в хендеците. Кочияшът – шоп, размахваше камшика, който плющеше, режейки въздуха. Конят, свил уши, напрягаше жили, за да изгази от калта. Шопът псуваше цветисто.
– Ай, по-полека бе, джанъм! Стига си пришпорвал добичето! – викна му Тороманов.
– Началство, аз моята работа си я знам, а в твоята не навирам гага! – отряза го шопът и пак замахна.
– Брей, че ти си бил и серт, бе!
– Абе, аз съм серт, а вие на серсеми ми мязате. Като ви слушам приказките, как в това торище къщи ще вдигате, бая ви се чудя на акълите. Та затова викам всеки да си гледа работата, а! Нали не щеш да газиш в калта с лъснатите си чизми! – и шопът опъна здраво юздите.
Засмяха се с глас двамата приятели на шопската приказка. Торомана махна с ръка:
– Така е, прав си, всеки да си гледа работата.
Кой го каза, кочияшът не разбра, защото отново запопържа коня си.
Ванко Тороманов и Борис Кулич се прибраха след обиколката на Кюлуците. Връщането траеше има-няма петнайсет минути с равен ход на коня от там до кантората, въпреки стичащата се като река кал. Нищо време, а друг свят.
– Ванко, трудна ще е тази работа. Близо е, прав си…
– Ти за това не бери грижа, кажи каква къща искаш, може и две – една за тебе, една за дъщеря ти, пък аз ще поема нататък. А и нищо няма да загубиш от парите си, ако не ти хареса, ще продадеш имота на друг. Желаещи ще има бол.
– Добре, на твоята дума разчитам.
Разбраха се кое-как. Чертаха, писаха, смятаха. Главите им се замаяха, та отидоха на обяд. Там продължиха да обсъждат изграждането на новия квартал.
На следващия ден Борис си тръгна с уверението, че до другата година ще има къща близо до паметника на Дякона Левский.
Пътувайки с трена към Русе, тази мисъл не го напускаше и го изпълваше с особено чувство на гордост. Като че ли птиче запя в гърдите му. „Къща до паметника на Апостола! Как ли ще го приеме Венчето?!“
А Венчето подскочи от радост, като разбра, че
ще живее в столицата.
– Не бързай да се радваш, дете, София не е толкова бляскава, колкото си мислиш. Може и кал да се наложи да газим.
– Ако ще, не кал, ами калища да са, пак искам там да ида!
– Дъще, а аз се чудех как да ти го кажа. Ами другарките ти, какво ще правиш без тях?
– Тате, и Стефана, и Хортензия ще заминават да учат в София.
– Я чакай, като заговори за училище, ти какво мислиш по въпроса? Образована си, дума няма, но дали би искала нещо повече за по-нататък?
– Искам! Искам и аз с тях!
– Добре, Венче, ще те запишем, но докато стане къщата, че и кварталът, досещаш се, ще трябва да живееш на пансион. Не си се делила от дома, няма да ти е лесно.
– Да, тате, зная. А на теб лесно ли ти е!
Тя скокна и се намести на коленете му. Обвила с ръце шията му, прислони глава на рамото му.
И той залюля порасналата си кукла.