fbt
fbt

 

Ххх

На Острова снегът е мимолетен –

срама не скрива на разголеното лято

и то прекрачва с нагло неприличие

в салоните на есента и зимата.

Тук реките не познават зимен сън –

смрадта от раните промити на нощта

отнасят в контейнерите на морето.

И аз се закачих за миглите

на Лондонското око на Мерлин Ентъртеймънтс

и се издигнах до бялата брада на облаците –

а птиците на моя смях небесен

крилете си прозрачни разпериха над Темза.

Питате защо побягнах

от свойто топло ъгълче самотност –

за да потърся кът уютен

в горите на мълчанието островно

за болните си спомени.

 

Ххх

Бели облаци пъплят

над зеленото лято край Кроули –

стада без овчари,

без кучета-вълкодави

(вълците отдавна са емигрирали,

за да се спасят от скуката…).

Тук никой не чака

слънцето да слезе на една гега до хребета,

за да връхлети медният звън на стадата,

които се спускат от планината.

Тук никой не е изпитвал властта

на надменния поглед на овчарските кучета.

Все по-често сънувам старите дъбове,

под които селското стадо пладнува,

а аз, извадил цафара,

с горските птици разговарям…

Ххх

                                              „…шрапнел ми отнесе ръката.

                                              Аз съм вечен войник по принуда.“

                                                                           КърлСанбърг

Едуард се скри в мрака на тръстиките

и потъна във съня на блатото.

Генерал Джордж Милн

си гризеше ноктите –

в кратерите

от бомбения гняв на българите

край Дойран

погребваха британци;

лисица ръфаше във храстите

ръката Едуардова…

При всеки земетръс край Вардар

рамене размърдват

кръстовете над войнишките гробове;

и блясва мълния в небето –

сабята

на генерал Владимир Мирчов Вазов.

И за мен, и за теб

дългът към родината

е утробно свещен,

войнико от Острова!

Ххх

Мечтата винаги е будна,

дори във сънищата броди тя.

Душиха я, пробождаха я,

зариваха я жива в гроб…

Развяваха я като знаме,

във войнишки маршове ехтя

преди топовете да загърмят

и пехотата да тръгне в бой…

…И пак парад на победителите

пред кралския дворец минава –

командирски кортици лъщят,

а от каниите им капе кръв…

А эабрадената във черно София

все още стене

под кинжалите на Ньой…

Край бреговете скръбни на Егея

Тополи ръсят нежен пух

и гробовете във Зайтинлик

осъмват в снежнобял покров.

Върху мраморните плочи

каменарят вае със длето

имената на Иван и Джон,

на Симеон и Сеймън, на Матю и Матей…

Боже, те постигнаха мечтата си –

умряха за родината!…

Ххх

Пенсионирани оръдия клечат

пред входовете на музеите

и от циклопския им смъртожаден поглед

капят напоени с кръв и сълзи спомени.

А в тоя час и днес из македонската земя

от дол във дол препуска

лаят на английските топове

и се  дави на вината в кървавото езеро.

Храмове ще станат ли музеите

на тъгата в песните на Алфред Нойс?…

Или в пещери ще ги превърнем –

в домове на страх от  Божий гняв?…

Предишна статияРАЗПНАТ, състояние на Бисер Тошев
Следваща статияНестинарката, от сборник с разкази на Андрея Илиев