Х Ъ Ш, разказ от Ангел КОЛЕВ

“Хъш?! Какъв хъш? Кой хъш?..” Пита, пули се насреща ми.

Очите му се въртят като пумпали, малко неестествено, но повече безпомощно.

“Ами хъш, какво повече…” Не довършвам и отминавам леко раздразнен.

Не мирясва, хваща ме за ръката.

“Чакай!..” Иска да разбере какво точно е станало с него.

“Искаш да кажеш като онези през Дунава ли, дето през турско…” Тика лице в мен. Чака отговор.

“И онези. И тези, като брат ми…”

Беше оглушал. Не чуваше нищо, освен едва доловимото тихо издишване на малкото телце, овито в почти ново влакнесто офицерско одеяло, което му се струваше възтежко (да не го задуши) и което бяха хвърлили връз пеленачето, техния първороден син; самият той спираше да диша, докато не чуе отново лекото издишване на бебето и едва тогава си поемаше дъх. И това тяхно едновременно дишане го успокояваше, поне за миг, до следващия път. И отново същото едновременно вдишване и издишване на младия татко и наследника му се повтаряше. Вдишване, издишване.…

Отвреме навреме повдигаше леко одеялото нагоре и го задържаше, да му е по-леко за спасителната глътка въздух.

“Дишай…Дишай…Моето момче…Какъв мъж ще станеш…” Даваше си безмълвно кураж – повече на себе си, но така му се искаше малката топка да го чуе, да почувства изгарящото му желание, но и малко тъга, че това се случи точно на тях, да вземе от неговата сила…По едно време дори му се стори, че го казва на глас, при което майката, която го притискаше доста уплашена в топлия си скут, едва забележимо се усмихна. Очите й сякаш посветляха, като небето при изгрев, а може и само така да му се е сторило. Втори ден детето гореше в огън. Фелдшерът в селото не можеше да помогне, новороденото нямаше и три навършени месеци. Боеше се.

Домакинецът в комендатурата запрегна кончето във файтона на коменданта и без да чакат и секунда, пришпориха младото конче към града. Шестнайсет километра. Как ще ги изминат, детето като че ли отпадаше все повече и повече, но на моменти се възземаше; животът в слабото телце се съпротивляваше, надеждата искреше в тях – в помръкналите в тези тежки часове смутени, объркани, обезверени погледи на младите родители. “Объркани, обезверени?!..” Невидима сила, незнайно откъде се опитва да сломи волята, съпротивата му срещу надвисналото нещастие. Това няма да стане, в никакъв случай…За минутка дори няма да престанат да вярват, че ще успеят, че ще сломят тежкото изпитание, че ще излязат побетители от премеждието. Такова нещо им се случва на тях за първи път в краткия им съвместен живот от женитбата насам. Няма и година. Така ли лесно ще се предадат.

Шестнайсет километра!..

Познатата миризма на болница за миг ги оживи. Спасителният бряг. Лекарите, лекарите, час по-скоро лекарите.

Докторът загрижен, със спокоен поглед методично задаваше кратки въпроси на младата майка. Какво са му давали за храна през последните часове, стаята, където е кошчето, отоплява ли се достатъчно, не става ли отнякъде течение, главичката му покрита ли е с шапчица денем и особено нощем, ходили ли са при други деца в селцето? Как е кърмата, водичка дават ли му редовно…Преварена, подсладена…Това последното тя не го чу. Водичка? Споменаването на водичката спря дъха на младата майка. “Водичка?…” Погледна първо мъжа си, който седеше до нея, после и бялата престилка и все така уплашено, едва чуто, невярващо повтори: “Водичка?…Защо водичка…Кърмата…” Очите и на двамата сякаш попаднаха в смъртоносна клопка. И пак: “Водичка?…Кърмата…”

“Сестра, преварена вода, сложи половин бучка захар в чашката!” – Разпореди все така спокойно, но властно докторът. Сестрата шумна с бялата си престрилка през вратата на кабинета и само след минутка се появи отновно в манипулационната с чаша с вода и с все така леката си походка се плъзна към тях, като подаде някак грижовно поръчаната вода. Без да се бави, докторът се захвана да влива малко по малко с металната лъжичка живителната влага в изсъхналите, опалени от температурата аленочервени устни на младенеца…Той бързо усети промяната, малко боязливо, но забележимо в началото, но после все по-ясно и по-твърдо отвори залепналите от недоспиване и умора през тези дни клепачи. За всеобща радост, очите му останаха отворени задълго. Малкото телце се оживи. Дишането, което наподобяваше вопли на уморено от преследване зверче се успокои, стана равно и спокойно. Бързо, след като бялата престилка изгреба водичката до капка, младенецът заспа. За първи път през последните мъчителни, изтощителни до безпаметство за младата двойка и младенеца дни и нощи.

Детето беше напълно здраво. Младата жена вече трети месец след раждането не беше давала вода на бебето. Беше на двайсет години, оставила изпитите си в Института за учители, преди да замине на границата при съпруга си…

Извадил един ден големия куфар от гардероба в гарсониерата, нахвърлил вътре едно друго, най-вече дрехи за всеки ден и се качил в автобуса за Швейцария. Брат ми. Екскурзия до Европа. В онези години трябва през иглени уши да се промушиш, за да ти дадат изходяща виза от меверето. За него сега ме пита приятелят пред входа на блока ни в жекато. Научил някак си, не се е разчуло още, ама съм сигурен, че и това ще стане, и то много скоро. Обществото е жадно за клюки и жълтотии.

Приятелят ми е превъзбуден, вижда се от пръв поглед, без да го заглеждаш дълго, не го свърта на едно място, мира не му дава мисълта за “бягството”. Макар, че не коментира. Какво друго може да е? И едва ли е трудно да се досети какво може да се стовари върху главата ми. Не е празно любопитство, едва ли би се трогнал от клюките, които ще тръгнат в бранша около тая заплетена история. Естествено, разкрасени с всеки следващ преразказ. Търси опора в моя защита. Приятел.

А мен от няколко дена вече, след като се разбра, че брат ми няма да се върне от тази екскурзия, замисляна дълго и пазена в пълна тайна, така ме стягат гърдите, сърцето, дробовете, всичко вътре в мен! Повече за него, за неизвестостите след тази негова крачка, отколкото за мен и последствията в редакцията. Все пак аз си бях вкъщи. Тръгна за някъде, без да знам дори накъде точно и за какво, после изведнъж сменям посоката. После пак и пак. Да има движение, да се размества сгъстения въздух около главата ми, да се движи земята под мен. Аз да я въртя и тя мен. Важното е да не спирам на едно място. Змийско гнездо под сърцето ми, жилят гадините… Движение, движение…

“Таткооо, пак мъжкооо, мъжкооо!..” Двете братчета, родени близко по време, тичат през глава през изораното преди граничната комендатура. Прозорците на таткото са  на втория етаж в жълтата старичка постройка. Навремени се препъват в някоя незаравнена буца на засятото, но това не може да ги спре, да ги накара да забавят темпо, напротив, усилва желанието им колкото се може по-скоро да съобщят на таткото новината за братчето. На четири и ненавършени шест години са.

И пак: “…Мъжкооо, мъжкооо!..”

Преди минути само видяха тяхното бебе в родилния дом, една неголяма, тухлена, двуетажна къща, опряла досами улицата, която някъде натам излиза извън селото и отвежда към планината. Стори им се много голяма, обвита в тайнство, сигурно от това, че им бяха казали сутринта за братчето, което сега е някъде там, горе, за майка си бяха забравили, цялото им внимание беше насочено към него. Митра акушерката ги посрещна горе на стълбите, усмихваше се, притисна ги в топла прегръдка, след това се обърна към вратата пред себе си и като я разтвори, ги пропусна вътре в стаята първи. Сякаш не очакваха да видят някак смалената си майка, леко изправена, поседнала в леглото си, загърната в светла завивка почти до шия. Гледаше ги спокойно, без да казва нищо, смълчана и с уморен поглед, само очите й светеха на бледото лице. Хвърлиха се шумни към нея. Без бавене, минутка след като влязоха в стаята на родилките, това го научиха по-късно, внесоха две увити като пашкул в бяло бебета. Едното почервеняло от плач, лицето му малко разкривено, в долната част ясно се очертаваше устицата – малка черна дупка. Него и подадоха на майка им, което малко ги обърка, спогледаха се неодобряващо.Топката не спираше да плаче, а звуците, които излизаха на пресекулки от малката черна дупка, им се сториха много странни.

“Искаме другото бебе…” Малко нерешително, но съвсем сериозно изрече по-малкият от двамата малчугани. Това развесели всички присъстващи на безусловно вълнуващото и в същото време забавно първо свиждане при новороденото. Беше се появило на бял свят предната нощ. А двамата батковци вече се препираха как точно и не е ли добре още сега, веднага да изтичат до поделението, съвсем наблизо е, направо през нивите, да съобщят на таткото…

Като избяга брат ми, всички сякаш се бяха наговорили да ме отбягват, буквално да ме заобикалят, ако случайно се пресекат дневните ни маршрути. Като че съм стъпил в локва. Да не ги опръскам. Някои дори се бояха ръка да ми подадат, ама аз тия последните си ги знаех, те не бяха в списъка на истинските ми приятели, макар че аз нямах класация и това никак, ама никак не можеше да ме разтревожи и натъжи. Имаше и такива, които от хорско благоприличие се спираха, разменяха формално с мен най-общи думички, като въртяха скришом очи настрани, да не би да има свидетели на срещата ни, недай боже влиятелни личности в обществото. Ясно за каква влиятелност става дума. Досадно. Няма накъде! Приятелите останаха с мен, до мен.

Тревогата ми обаче идеше най-вече от майка ми. Гледах я скришом от някой ъгъл, нещо ставаше с нея, не че не съм очаквал – майка – ама милата не беше на себе си от оня злокобен час, когато научи, че брат  ми…Абе че повече няма да види сина си. Кой би си помислил в ония времена, че някой ден той ще застане пред нея все така добър и грижовен и ще я попита синовно: “Майко, как си? Имаш ли нужда от нещо…” И все купуваше нещо, някоя вещ, която ще им е от полза вкъщи. Изкачи на бегом стълбите до апартамента, звъни и още от прага запъхтян нарежда: “С приятел съм, ще сменяме хладилника, старият бръмчи, само ви стряска, този е нов, модерен, с по-голяма камера, прави лед. Абе, време е старият да го пенсионираме.” И се смее.

Купил й златно пръстенче за рожденния ден, първото в живота й. С трима сина, един след друг, как се оправяш.

Разказваше ни как се женели с татко без халки, имало в съвета някакви служебни годежни пръстени за ритуала, за пред хората. Пък и къде ти време, взел я от гарата. Писал, че си идва за няколко дни в отпуск и че за това време ще решават за женитбата. “Нали така?”, беше попитал в писмото между другото, наред с многото други въпроси в него и тя беше сигурна, че той не очаква отговор веднага, което обаче, незнайно и за нея, ни най-малко не я смути. Такъв си е той, боеше се да не я обиди с нещо необмислено, прибързано.

Парният локомотив изпуфка тежко, вагоните се повлякоха сякаш насила със скърцане, като се удряха един в друг да се подсетят, че трябва и да спрат, влакът, изгубил скорост, се закова на място сякаш някой го препъна, а локомотивът издиша за последно, изгубил сила, и се смълча.

Наскачаха весели, буйни, ентусиазирани. Млади, гологлави, с буйни перчеми и голи вратове. Всичките в униформи, еднакви, високи, вниманието в този момент привлякоха светещите на слънцето върху раменете им малки офицерски звездички. По израженията на лицата им дори от пръв поглед можеше да се прочете, че доскоро тези напети момчета, съвсем млади, са обсъждали нещо важно, което касае и нея самата, защото не откъсваха поглед от нея. Измерваха я, сякаш я преценяваха, преди да предприемат вече решения следващ ход. И тя се почувства като човек, който от тук-нататък послушно и безпрекословно ще се подчини на онова, което е решило това мъжко събрание във влака, а може би доста по-отдавна и в съзнанието й още веднъж просветна този на пръв поглед съвсем обикновен, нечакащ бърз отговор въпрос от писмото за бъдещата венчавка. И разбра, че отговорът на този въпрос вече се знае, без нейно участие, но по-важното беше, също не отсега, а доста по-отдавна, че това решение беше и нейно, макар и без да го е споделяля с някого. А още по-ясно от всичко друго беше, че за нищо на света ни най-малко не би се противила то да стане. Не каза нищо и сега, когато всички в един глас казаха: “Качваме се!” и като я подхванаха за ръце, помогнаха й първа да изкачи стълбите на вагона. Ей така, както се беше наметнала отгоре с палтото в изненадващо топлия, сякаш за случая, януарски ден, като внимаваше най-вече да не изгуби чехлите си. Бързаше за влака, нямаше време дори да се обуе, а и къщата им беше съвсем близо до гарата.

От този ден нататък животът и на двамата беше белязан от влакове и гари, от срещи и раздели, макар и за кратко. Искаха да са заедно. Тази взаимност, която можеше чистосърдечно да се нарече любов, ги привличаше неустоимо през всичките години напред. Дните, седмиците и месеците се измерваха с пропътуваните стотици километри от единия до другия край на България, все в малки, непознати до този момент градчета и селца, свили къщите си все край границата. И с израстването на трите момчета, дошли едно след друго, всяко родено в своята гранична комендатура.

Най-много ни веселеше разказа й, когато вече бременна с първородния си син, това го подчертаваше, пътувала с теснолинейката сама от границата, където служеше баща ни, да погостува някой и друг ден на родителите си, за първи път, откакто мина под венчило. Подпоручикът не можел да вземе отпуск по това време. Купила лимонада от гарата, ама купето било пълно, имало и един офицер от комендатурата, който я познал, кимнали си, това я успокоило, познат човек все пак, ако се наложи нещо из път, сменяли влака, всичко се случва, нямало да я остави. Купето препълнено, а на нея й се пие, в устата сухо, та се не трае, ама как да вдигне пред всички шишето. И удобният момент дошъл, влакът изсвирил продължително и влязъл в тунел. Извадила малко припряно шишето от чантата, имала преброени минути да се разхлади и рязко натиснала соденчето да го отвори. Чул се страхотен пукот в тъмното и върху всички наоколо  се изсипала захаросаната лепкава течност. От поклащането, лимонадата се газирала още повече и виж ти беда. Смях после, как да се сърдят на “булчето”, както я успокоявала една забрадена с шарена кърпа възрастна жена. Два пъти може да й бъде майка по години.

…Уплаши ме тя, след като това се случи с брат ми. Да не вземе нещо да…Не го побираше главата ми това, което можеше да се случи с нея, на нейните години тогава. Един ден като изтърси: “Ще се откажа, чедо, от него. Да не ти навреди в работата…Лъжовно…” Думите й заседнаха в гърлото, стиска зъби, очите плуват в сълзи. Гледам я аз, милата ми майчица, не вярвам на очите си какво казва. Ще се отказва…Ама не се сещам какво да й кажа, думичка не излиза от устата ми, главата ми изтръпнала. Поглеждам часовника, съвсем объркан, чувам се да казвам, ама не с моя глас, някой друг сякаш говори наместо мен: “Ще се отказваш? Какви са тия приказки, бе майко?…” И се запънах, не мога да продължа, нещо се спря в гърлото ми, въздух не ми достига. “Ще се отказваш? – събирам кураж. “Ще ми навредиш…Заради мен…Глупости…” Ама че го изтърсих и пред кого, пред майка ми. Ама, че глупаво! “Никой от никого няма да се отказва…” А сълзите напират в очите ми. Добре, че замълчах. Иначе…Дълго след това мълчахме и двамата.

…Неделните излети са като цветни снимки в живота край границата, въпреки чернобелите фотоапарати по онова време и снимаха, снимаха, пълнеха малките албуми с излети и обяди под открито небе, сред природата, извън градчето, когато обстановката позволява. Отпред крачат мъжете, в униформите си, така било прието, а след тях се нижела колоната с жените и децата, някои още на ръце, другите в колички. По-отрасналите също в мъжката група напред. И той там. В един момент откъм реката се дочули нестройни тревожни викове, подвиквания, които не стихвали. Нещо се случвало там. Жените забързали разтревожени към избухалата неочаквано суматоха. В пролуките между между храстите покрай реката, няколко от мъжете тичали по течението и се опитвали да спрат, да достигнат нещо с дълги пръти в ръце. Ами ако някое дете се е подхлъзнало на стръмния бряг?!..Само той, палавникът ще да е…

Развръзката на тази история също била със щастлив край. За да покаже своето геройство, точно той, кой друг, грабнал бялото си таке от главата, мода по онова време и го метнал в реката под слисаните погледи на татковците.

…Каква тревога! Малкият им брат, третото момче в семейството изчезна за секунди. Майката отскочи за минутки до близката фурна за хляб и ги остави тримата пред блока. Вдигат рамене, въртят уплашено очи – виновни, ама това сега няма да помогне. “Търсете…Търсете…” Повтаряше тя, изгубила ума и дума, какви ли не страшни картини се въртяха пред очите й, непознатият голям град криеше своите опасности. Наблизо е трамваят, градският канал, училището, движението в този обеден час е доста оживено; това последното ги успокои, все някой ще забележи малчугана без надзор. Пък и едва ли той ще се е отдалечил твърде далече от квартала за няма и половин час време. И все пак въпросът къде ли не може да се свре дребосъкът, тревожеше всички, които се включиха в издирването му.

Тревогата завладя бързо всички от блока. Минутите тиктакаха бавно и мъчително, а от детето нямаше и следа. От милицията ги успокоиха, че ще изпратят патрули по всички места в района. Таткото, слушател във военната академия, беше на занятия в полето и щеше да се прибере вкъщи късно вечерта, което още повече притеснявашае майката и двете поотраснали момчета.

И малчуганът се появи. Както неочаквано и без следа, сякаш вдън земя се беше провалил, така изведнъж изскочи пред очите му. Доведе го униформеният от милицията служител, посинял от студ, но усмихнат, сякаш нищо не се е случило. Патрулите свършиха работа. Открили го, сврял се в една доста отдалечена телефонна кабинка, сгънат на две, с ръце в скута, премръзнал, да се топли. Тръгнал да види трамвая, ама му станало студено и влязъл “при телефона”, точно така го каза, да си почине. Забравиха дори да му се скарат, а на таткото разказаха за случката чак на другия ден.

Извика ме генералът. Не помня името му и какъв точно е бил, някакъв зам, а и те всички бяха едни и същи.

Лошо, казва. Има си хас да каже бравос. И все така “загрижен”, продължава с малко напевен, приспивен тон. Ако бил избягал в някоя друга държава, да речем Швеция, или Норвегия, “по-неутрална” – негови думи, на това място скръства отпред ръце, поема дълбоко въздух и решително завършва мисълта си: “Америка…Нашият най-голям враг.”  Прас!..И с артистичен жест отново посяга към кутията със стомилиметровия “Кент”. Демонстрация на  неговата важност в държавата. Наред с лъскавия кабинет и витрините с лакирани подаръци от срещите му с наши и чуждестранни делегации. Което пък за всички нас, простосмъртните, трябва да означава голямо уважение към изключителните му способности на ръководител от най-висок ранг. И страхопочитание.

Ето къде била грешката на моя брат-беглец, когато хванал пътя през Океана. Да беше си стоял в Швейцария. Миротворна държава с красиви алпийски пейзажи и висок млеконадой на кравите. И швейцарски шоколад в добавка. А той, в “най-големия ни враг” Америка… Значи, по логиката на този политик генерала, ние с брат ми сега сме им най-големите врагове. Едва сдържам ироничната си усмивка и все по-настоятелно  поглеждам към вратата, подсещам “събеседника” си, че е време да си вървя.

Тръгнах си, меко казано, от редакцията. Очаквано. И понеже живеех във ведомствен апартамент, в който имаше и важни личности, високоморалното общество започна отначало тихомълком, после все по-открито и шумно да сипе упреци по адрес на моята повече от скромна личност;  видите ли, не може тук сред нас да живее лице (станах лице), но все още със запазени граждански права, чийто близък роднина – логично е да признаят все пак  родството с брат ми – е избягал на Запад. Още не се знаеше колко на Запад. Някои, макар и зад гърба ми, открито заявяваха позиция: “Изменник…” Постепенно нападките и обвиненията започнаха да се втвърдяват. “Да си търси друго жилище…Какъв пример ще е той и семейството му за нашите деца!..” Задници!..

Добре са били едно време хъшовете. Като ти натежи живота – през Дунава. Като брат ми. Все го “отрязвали” в института, където работеше. В конкурсите предпочитали инженерите с “изявена обществена активност”. Простичко – партийците. И той, като хъшовете от Влашко. През Дунава…

“Ей, да не вземеш да го кажеш това някъде (къде някъде?), пред някого (пред кого някого?), отиде се не видя бъдещето ти. И твоето, и на момчето ти, и на другарката ти…” Тук вече се посмях от сърце.

Хъш, повтарях, отвореха ли дума за брат ми – да, и за да ги дразня – като другите ни хъшове от Влашко. Ама не е Влашко…Не е турско…Вие какво искате, турците ли да дойдат, че тогава пак да почнем да се стягаме за Дунава…Ама не е Дунава…Ай сиктър бе, той пък през Мисисипи…

Някои коментираха бягството на брат ми по-смекчено, драматично състрадателно, макар да знаех, че това си е чиста проба евтино лицемерие. Може пък да му е станало нещо след случката с брат му, нещо вътре в него да се е обърнало, да е превъртяло, да се е скъсало като пружина. Стърчи сега скъсаната пружина, кърви мястото, ни напред, ни назад. А на мен все онова същото си ми ставаше и никаква пружина в мен никога не е прищраквала и не се е късала.

Един ден брат ми позвъни от хилядите километри през Океана. Беше развълнуван. Не ти се обаждах, задъхваше се, май нещо обърках нещата ти…Майка беше му разказала за редакцията, за апартамента, много не знаеше, не исках да я тревожа, милата. Аз отстоях крепостта си, останах в апартамента, макар и с перспективата, как без перспектива с такива съседи, при първа възможност да го заменят от съвета с друг.

Обаждай се, брат ми, не го оставих дълго да говори, беше му трудно. Да знаем, че сме добре…И все по-силно стисках слушалката, като че ли с това ще скъся разстоянието помежду ни с майка, която пристъпяше от крак на крак до мен, притиснала гърдите си с ръце, радостна, щастлива, че ние все така, както и преди, сме си същите родни мили братчета и никой от никого не се е отказвал и никой никога дори не го е помислял да го прави. Далечни, но близки. Цялата грееше!..

“Бях на едно парти, пишеше в първата си картичка от Ню Йорк братът-хъш.  Хората покрай мен говореха, говореха…Говореха. Бях заспал, сънувал съм. Когато се събудих, видях един голям град. С големи улици, с големи къщи, където нещата изглеждаха много прости и ясни. Където хората говореха. Просто трябваше да спиш. Да сънуваш. Ню Йорк, Ню Йорк!..Помните ли песничката от филма? Не се плашете. Нормален съм. Просто се чувствам прекрасно! Прегръщам ви с целия Ню Йорк!”

Как ли изглежда сега? Сигурно някой ден ще се видим пак. Ще се прегърнем! Не може да не се случи. И то се случи.

Стената падна…

Стената падна! Хора!..

Какво друго?

Ами това, че и аз един ден станах хъш.

Щях да забравя. Малкият ни брат, и той.

Хъш…