ХЪРЦОИ И ХЪРЦОЙКА, нов разказ от Ангел Русков

Дойде ред и на Венци Пасев, да се яви в София. Узря и той. В една  мартенска заран на 1984–та, тупна като презряла круша пред входната ни врата. Подпрял се с дясната ръка на звънеца, а в лявата държи чанта; в нея, разперена като опашка на паун, стърчи чисто нова къщна метла. Набитак, кръглолик, по цигански мургав, с вечно лъскава коса, лизната на челото за късмет, с маслинено-греещи очи, които те подканят да му се радваш.

   – Ти, тая  метла за транспорт ли я ползваш? – питам за добре дошъл.

   – Не бе, това е подарък за новата къща – отвръща и бута чантата напред, а той влиза след нея.

   Наистина, преди има-няма месец, бяхме станали собственици на апартамент в стара софийска кооперация; от ония дето не ги бутат, ами чакат сами да си паднат. Освен метлата, бях готов да се закълна, че в чантата на Венци се въргалят още: четка за зъби, самобръсначка и два чифта чорапи с дупки на петите; неизменните атрибути, с които всички ние от дълбоката провинция, идвахме да „превземаме“ София. Не подозирах обаче, че Венци е скрил под чорапите и един джобен таран, за който никой от нас не беше се договеждал.

   И ето ни, седнали върху купчинка тухли насред хола, надигаме бутилки „Столично пиво“, което купувам от съседния денонощен магазин на булевард „Витоша“, а Венци победоносно е извадил тарана от чантата и го потупва. Оказа се, че това е книгата на Фридрих Енгелс – „Произход на семейството, частната собственост и държавата“. И за да притвори поне донякъде ококорените ми от изненада очи, казва:

   – Ще пиша научен труд за семейството. И доказвам, че семейството вече е отживелица, отмряла форма – натъртва Венци и глади Енгелса по брадата.

   Признавам, че ме свари в небрано лозе – аз младоженец още, едвам сколасал да се оженя един път, а Венци вече обяви, че всичките ми зорове са били напразни.

  – Венци, не помниш ли какво ни учеха в академията?  Семейството е основна и най-важна клетка на обществото. Къде отиваш? Падне ли тая тухла, пада цялата сграда – гледам да поукротя топката аз.

   – Виж какво, – ми казва назидателно Венци – семейството е активен елемент, то никога не стои на едно място, а крачи напред от по-нисша към по-висша форма; съответно с развитието на обществото от нисш към по-висш стадий. Ние сме накрая, ето вече сме развито социалистическо общество, следващата стъпка е комунизмът – най-висшия стадий. По-нататък няма накъде. А там, знаеш, семейството и без това отпада.

   – Искаш да кажеш, че най-висшият стадий от развитието е смъртта!? – питам. И му припомням, че Луций Аней Сенека, този несъмнено мъдър римлянин, също е имал подобни идеи и твърдял, че мъдрецът не бива да се жени, даже написал в тоя дух трактата „За брака“ … И после се женил  на два пъти.

   – Семейството вече е мъртво, но още не го знае. И аз с моя труд ще му забия кръста – категоричен е Венци.

    – И после какво? – питам обречено.

   – Това е първа точка от плана – казва. Втората, която е и по- важна, е че с тоя труд  няма начин да не ме вземат на работа в Философския институт на БАН. А там дават на хората си и жителство и жилище и ще остана завинаги в София – закова ме като кабърче  той.

   С изтръпнали от неудобната стойка върху тухлите крака и със замаяната от бирата глава, с ужас осъзнавам, че ме въвличат в убийство. Може да не забивам аз ножа на семейството, но съм съучастник, защото като гледах как Венци се е разположил върху тухлите, по всичко личеше, че се кани да остане у дома на конак; а щях да стана нещо като ятак. Както и стана.

   С Венци Пасев сме състуденти от Свищовската Стопанска академия, но бяхме в различни потоци. Аз се подвизавах в така наречения „варварски“ счетоводен факултет, а той при застрахователите – под крилото на проф. Велеслав Гаврийски. Професорът, син на философа и писателя Димитър Гаврийски, който бил изключен след преврата от Съюза на писателите и убит от така наречения народен съд. И като такъв, синът му Велеслав Гаврийски беше недолюбван от официалната власт. Но го търпяха, защото беше учен от световна величина и ги респектираше с феноменалната си памет и с шокираща си ерудиция и култура. Говореше бавно, носово. Беше едноок, загубил едното си око като студент в Лайпциг. Но не в дуел, както някои погрешно смятаха, от тапа шампанско, при студентски запой. Та този професор, не даваше прашинка да падне върху питомците му. И може би после кабернето, обичаше най-много тях. Студентите му го боготворяха, не се помни някога да е  късал някого на изпит. Прекъсвал лекциите си пет минути преди дванайсет и казвал на студентите си: Хайде бързайте за мензата, защото после няма да можете да се вредите от ония варвари от счетоводния факултет. Не стига това, но с Венци бяхме с различни интереси: той гравитираше около Студентския театър, а аз около литературната група. Може да се каже, че в Свищов с Венци бяхме повече на „Здравей и здрасти“, нежели приятели. Но то е така в затънтените провинциални висши училища, и си остава за цял живот, може там само да сме си кимали, но където и да се срещнем подир студентството, се припознаваме като братя, излезли от едно котило. След дипломирането, аз загубих няколко години из провинциалните вестници, а Венци се прибра в Две могили и веднага го направиха директор на местното застрахователно дружество.

   Както вече стана дума, с жена ми обитавахме апартамента от няколко седмици и бяхме в разгара на голям ремонт. Цялото ни обзавеждане се свеждаше само до тухли, пясък, чували с вар и торби цимент. Вечер разритвах тухлите и разтягах едно купено втора ръка походно легло, на което спяхме двамата. Наистина, имахме ток и вода, а за бойлер ползвахме пластмасова кофа и един бързовар с голи реотани. Като казвам голям ремонт, имам предвид разбиването и зазиждането на четири врати, премахването на един комин, изкопаването на стените за изцяло нова електрическа инсталация; въобще трябваше да си много смел, за да кажеш, че от това нещо някога ще стане човешко жилище. И с всичко това се борех сам. В много редки случаи прибягвах до услугите на майстори.  Къщата зееше и чакаше работа. Дойде ми малко неочаквано, когато Венци грабна кофата и мистрията, разбърка вар и пясък и започна да зида вратата между антрето и бъдещата ни спалня. Зида и си свирука.  Свирука, както си е свирукал и дядо му и баща му. Оказа се че на Венци дядо му е бил строител. У тях още висяло в рамка Майсторското му свидетелство, издадено от Русенската областна стопанска камара през 1923 година. И баща му до ден днешен си вади хляба със строителство. Крушата не пада по-далеч от дънера. И вечерта на мястото на освободените тухли, положихме за Венци надуваемия дюшек, който бяхме намерели на тавана.

   Доколкото знам, Венци Пасев, ВенцЕслав, а не ВенциИслав, поправяше ни троснато той, ако не дай си Боже се обърнем към него с ВенцИславе. Венцеслав е, казваше той, защото е кръстен на дядо си Венко, и е единствено дете на майка си и баща си. Което значи, че семейство Пасеви са го носили, и вероятно още го носят на ръце. И което пък ни навежда на мисълта, че не неговото семейство го е настроило срещу семейството въобще. За какво му имаше зъб и му беше вдигнал мерника, можехме само да гадаем. А че той беше един от последните от нашите набори, дето не си е свил още свое семейно гнездо, а стоеше като кукувица в бащиното, си беше факт. Виждах го на няколко пъти реещ се из небето на любовта с някаква нимфетка от техния градец; залепени като божи кравици, пърхат като пеперуди между лъскавите софийски магазини и кафенета. Тя го гледа с предаността на куче, и оставя впечатление на вечна подмокреност отдолу. Хванала го  през кръста, търка гърди и предница в него и беше готова да му се отдаде насред площад „Гарибалди“. Погледнато отстрани, Венци спокойно можеше да ѝ бъде баща. Едно начало на нещо, което всички, без Венци разбира се, знаехме как ще завърши. Краят, както се казва, беше предизвестен. Защото такива са си лолитките, освен нимфическо имат и нещо демонническо в себе си. И без да им трепне окото се прехвърлят от обект на обект. Вероятно Венци се е докоснал и до демонническото в тая нимфетка. Опарил се е, и май направо е изгорял. И сега, парен каша духа, ще пише труд за смъртта на семейството.

   Самият Енгелс написал книгата си за два месеца – от края на март, до края на май 1884 г. Точно сто години по-късно, Венци Пасев разнасяше същата книга из София, ръсеше закани как ще я развенчае, но реално още нямаше  драснат ред. А времето си течеше и жена ми по едно време изригна:

    – Не ми стига една Овча могила, ами още Две могили ми се натресоха в къщата. –  визирайки моето родно село и неговия роден град.

    Да си кажа право и на мен не ми се искаше да превръщам къщата си в хан. Така, че когато една съботна вечер Венци широко отвори вратата и усмихнат до уши каза:

   – Намерил съм една къщица в Ловния парк, тъкмо като за мене. – и ние с жена ме разтеглихме  благодарни усмивки.

   – Утре в десет имам среща със собственичката  да говорим по въпроса.- И  добави –  И ти ще дойдеш с мен.

   – Иди сам, – му викам – не си малък, че аз да те водя.

   – Ти по вдъхваш доверие. – казва. Не мога да рискувам. Само ти можеш да я склониш да ми даде къщата под наем.

   Знаех, че е така. По него време нямаше врата, на която да съм почукал и тя да не се отвори. Нещата около мене се подреждаха като на магия. Току-що дошъл от село, започнах работа в, както по-късно ще бъде наречено, култовото списание „София“. Само подир година и нещо, получих лелеяното софийско жителство и като капак, седмица по-късно, си купихме апартамент в центъра на София. Дори се шегувах с приятелите си на маса като казвах: В Овча могила живея на края на селото, а в столицата живея в центъра.  Експериментирал съм. Срещнах веднъж във Велико Търново моя приятел А. Б. и жена му А. покрай хотел „Етър“, вървят с увесени носове. Били в командировка, свършили си работата, но сега не могат да си подпечатат командировъчните, защото спали при приятели. Издърпвам им командировъчните от ръцете и влизам хотела. На рецепцията една зряла коафирана  булка, дето много трудно можеш да я накараш да произнесе друга дума, освен „Няма“ и „Не може“. Нищо не казвам, нито питам, само поздравявам и поднасям командировъчните. Тя вдигна поглед да ме види и удари печатите и подписа бланките. А. Б. и А. щяха да паднат. Така ставаха при мене нещата. И все пак гледах да не поставям на излишно изпитание късмета си, да не превивам пръчката , защото знаех, че късметът е крехко нещо и може лесно да се счупи. Но на Венци Пасев не можех да скърша хатъра.

   Като човек току-що дошъл от Две могили, Венци не можеше да се примири с идеята да живее в панелка в крайните квартали, както се казва, след третия картофен пояс. И като видял въпросната къща в Ловния парк, сърцето му останало в нея. Къща в алпийски стил, с кулички и високи прозорци. Обаче запусната, порутена, затова пък сред гората. Какво може да се иска повече: да си в София и да живееш сред гората!? От гората ти вее хлад, птички ти пеят, катерички си играят с теб на стъпалата, а те си пишеш дълго и напоително. Е, имаше едно малко неудобство, един деликатен момент – там в момента живее едно студентче от Художествената академия. Но то пък иначе било циганче. Къде се е чуло и видяло циганин да поддържа къща? – пита Венци. То е речено, артист къща не храни, па макар да е бил той и художник. А Венци си знае  силата, бива го в ръцете, вижда потенциал в тая къща, и е готов да я стегне като китка, стига да му разрешат да влезе в нея.

    Откъде беше намерил адреса на собствениците, Венци не обясни, пък и не съм го и питал. Може циганчето да му го е дало; може и покрай философските си занимания напоследък да е стигнал до него, защото жената на собственика на къщата работела във Философски институт на БАН. Философка и демек бъдеща колежка на Венци. И ето в последната неделя  април,  ние с Венци се спускаме със свити сърца по „Руски“ от Университета към „Орлов мост“. В една от преките е кооперацията, която ни трябва. Денят е  слънчев и бистър, можеш да преброиш дърветата по Витоша. Камбаните на „Александър Невски „ бият, приканват миряните да се черкуват, а ние шептим молитви под куполите на конските кестени. Вероятно заради цвета на плода, в Северна Америка наричат кестените: „Еленово око“. И понеже е краят на април –  те взривно цъфтят и приличат на огромни запалени канделабри.

   Вратата на кооперацията зее отворена, както на повечето кооперации от онова време. И още преди да прекрачим прага, ни лъхна на неизтребимата миризма пръднало кисело зеле и пикня. И двамата инстинктивно се опитахме да се задържим дъх докато стигнем до втория етаж. В горната част на таблената врата, боядисана с кафяв фладер, се ококорила шпионка, защитена с миниатюрна месингова решетка, а под нея табелка с калиграфски изписано: семейство Минковски. Това са нашите хора. В антрето, освен аромата на кафе и пресни курабии ни посрещна и философката Виолета Минковска. Вили, така се представи, докато си стискахме ръцете за добре дошли. Жена в края на четиридесетте, малко под средния ръст, с рижа, стърчаща на всички посоки къса коса; от тия дето още не е изобретен гребен, който да може да ги опитоми; очите ѝ големи като кестен „еленово око“, и топли като него. Беше нахлузила някаква рокля, която е по-лесно да я направиш, отколкото да я опишеш. Това си беше един чувал от зебло, с изрязани на дъното дупки за главата и ръцете. Самите отвори наръфани сякаш рязани с ножица, с която стрижат овцете. С такава роба вероятно е бил облечен и колегата ѝ Диоген, докато е обикалял Атина с фенер, да търси нормален човек. Личеше си, че роклята е шита от философ за философ – рязана със замах, да ѝ е широко около врата, нищо да не притеснява философа, докато философства.

   Покани ни да влезем и добре че не ни помоли да се събуем, защото знаех, че чорапите ни не са за пред хората. Прекосихме вестибюла и влязохме в хола,   от прозорците надничаше Витоша, а кестените от „Руски“ напираха да влязат вътре. Диванът, на който ни настани, беше олизан, но още се държеше. На масичката стърчеше бутилка арменски коняк, и до нея за баланс две кристални чашки на столчета. По всичко личеше, че Вили иска да се представи пред Венци като добра домакиня, и разговоът, който ще водят, явно няма да е делови, на крак пред вратата, а ще бъде философски лежерен с кафе и коняк. Погледна ни двамата с еленовите си очи, някак си жалостиво и всеопрощаващо и бръкна в стъкления бюфет за още една чаша.

    – Сега ще донеса кафето и курабиите. – каза тя е се запъти към дъното на апартамента. И докато Вили шеташе из кухнята, аз хвърлих едно око наоколо. Търсех нещо, с което да подхвана разговора, та да мога по-лесно да стигна до основната цел на моето вече притеснително  присъствие. Холът и вестибюлът, всъщност общо представляваха огромна библиотека, от пода до тавана задръстена с книги – всякакви формати и повечето не си помнят годините. Там, където имаше свободно парче стена, висяха планинските акварели на Константин Щъркелов, накацалите една върху друга търновски къщи на Борис Денев, карловските дворове на Никола Танев, а до радиатора бяха наредени купчина нови картини още без рамки. Самият апартамент замръзнал в четиридесетте години. Нямаше признаци на присъствие на домашен любимец; едно себеуважаващо се куче досега да е оръфало всичко. А един котарак, да е маркирал всяка книга, и щях да го подуша още от улицата. Нямаше присъствие и на дете: нито играчки да те препънат, нито наивни рисунки забодени по стените. Даже мъжкото присъствие можеше да се постави под съмнение. Нещата са оставени на самотек.

    Вили се върна  със сребърен поднос, отрупан с курабии и чаши с димящо кафе. Колената ѝ по момичешки остри тупкаха по полите на роклята като  сърце в ребрата на спринтьор. Скулите ѝ бяха малко по-широки и опъваха финия розовеещ велур, с който беше покрито лицето ѝ, та човек едвам удържа желанието си да го погали.  Иначе кожата ѝ беше поразително гладка и мраморно бяла. Мрамор, но топъл. Тялото ѝ, както си беше в робата, си живееше свободно, независимо от външните ограничения. И докато сядаше на фотьойла  или пък се надвесваше над масата, за да сервира кафето, нямаше как да не видим, че под роклята  има само голо, екзистенциално тяло; накъдето и да се обърнеше, едната от гърдите ѝ все надничаше през отвора на робата. А те налети, но  по момичешки твърди, със зърна с големина на плод на черница, и с винено-тъмен цвят. И аз се чудех накъде да гледам, а когато гледам, да се правя, че не виждам. Но Вили въобще не се опита да ги укроти по някакъв начин; беше им гласувала пълно доверие. В този огромен апартамент, задръстен с старинни мебели, книги, картини, персийски килими, полилеи, Виолета Минковска ми изглеждаше като магарешки трън насред английска ливада. И докато отпивах от коняка, се захванах за това, което най-първо видях:

   – Минковски, не е много разпространена фамилия? От Троянския край ли сте, там фамилиите завършват на „ски“?

   – Рода на мъжа ми Светослав е от този край, но те отдавна са се преселили в София. – каза тя.

   И после под сурдинка ни сподели, че семейството на Светослав са били преуспяващи индустриалци. Дядо му е завършил машинно инженерство в Германия. Имали са тъкачна фабрика в Княжево. В онези още години са си построили този апартамент край Университета и вилата в Ловния парк. Били са от първите хора в държавата, и с такива са общували, министри, банкери, чест гост им бил принц Кирил, били са меценати, купували са картини. Но после идват руснаците и – експроприация на фабриката, по цяло чудо успели да си запазят апартамента и вилата. Но гледали да не се мяркат много там, че можело да се зловиди на новата власт. На Светослав му позволили да следва математика. И той работел в БАН, само че в математическия институт. Сега бил на някакъв конгрес на математиците във Варна. А се запознали на  студентски купон у Светослав. Тумба колеги я забърсали от мензата и попаднали във вихъра на купона. Станало така, че тя си тръгнала последна…но на другия ден. И оттогава със Светослав са заедно.

   – А ти откъде си? – питам.

   – Аз иначе съм от едно село край Дунава, Кривина се казва.

   – Знам го това село. Та ние сме земляци. И аз съм от тоя край. – зарадвах се аз.

    И тогава се вклини Венци:

   – Кривина ли? Значи си хърцойка,  в тоя край всички са все хърцои. – натърти той и ни погледна победоносно.

    Строго погледнато, неговото Две могили си е не само хърцойско, ами е столица на хърцойството. Но защо той реши, че е по-горен от Виолета тъй и не разбрах.

   – За пръв път чувам, че съм хърцойка. Но щом казваш, може и да е така. – каза Вили с минорни нотки в гласа.

    Не знам какво Виолета знаеше за хърцоите. По него време, хърцои не бяха просто хората от Русенско и Търновско, както вече е сега, а прозвище, дадено от балканджиите на жителите на равнината, и то когато искат да им се присмеят. Чувал съм ги да казват пренебрежително: Балканът ражда хора, а полето –тикви. Общо взето прозвището хърцой е ругатня и се използва за прост човек или глупак. А Венци, ни лук ял, ни лук мирисал, започна да развива идеята за грандиозния ремонт, който ще направи на къщата. И то така, че едва ли не всеки момент ще връчи списъка с материалите, които трябва да се купят. Виолета поглежда озадачено ту него, ту мене:

   – Ама  чакайте, там живее Васил /циганчето-художник се казвал Васил/ – и той поддържа къщата. И ние със Светослав сме доволни и сме му благодарни на Васко. Той е с такава тежка съдба: баща му ги напуснал, а майка му го дала в сиропиталище. Той е толкова талантлив художник, че без да е завършил художествено училище, го приеха в Художествената академия. Една наша приятелка ни го препоръча. Той даже не плаща наем, от време на време оставя само по някоя картина. Ние сме влюбени в това момче, той ни е като дете.

   Никога не ми е загорчавало така кафето, а курабиите ми се видяха направо тричави. Вече бяхме на вратата, когато Вили ни каза:

   – Ще видим, ще видим.  Нека да се върне Светослав, ще го обсъдим с него и ще видим.

   Някой може да е видял, но ние с Венци не видяхме нищо повече. Това, което видях наистина е, че Венци се размина с къщата в Ловния парк. По тая или по друга причина, не написа философския си труд. Не го приеха във Философски институт, и като така не успя да вземе софийско жителство и да се сдобие с жилище. Но за сметка на това пък, семейството като институция оцеля. Лятото на същата година Венци кандидатства театрознание във ВИТИЗ и го приеха. Стана пак студент и това узакони пребиваването му в София. Нае една боксониера, по-точно чешмиера в „Овча купел“ и му се наложи да гази пак кал и да прескача локви. И там, също като героя на Кафка, Грегор Замза, който „се събуди една сутрин след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.“ А Венци, каквото и да е сънувал, се преобрази на драматург. Отби се веднъж у дома и обяви, че ще пише пиеса. Дадох му да прочете „Кухненският асансьор“ на Харолд Пинтър. Подир месец ми върна книгата и ми връчи  ръкописа на пиесата си да я прочета. Не знам защо, но ми се видя, че е реплика на асансьора. Поне основната хватка подозрително наподобяваше. Но пиесата беше поставена първо в провинциален театър, после и в столичен. Така Венци Пасев влезе в стъпката на Пинтър, на Йонеско, на Бекет, на Иван Радоев. И  запреде нишка от къделята на българския абсурд. И така се навъртяха кълбетата на дузина пиеси, които бяха поставени  в почти всички български театри. Само  Сатиричния театър отказа да го играе. Минавах веднъж по „Стефан Караджа“ и го срещнах точно пред входа. Влязохме вътре да пием кафе.

   – Моят офис е точно тая кафява врата отсреща – ми каза със задоволство.      Венци беше допуснат в сатиричния да пие кафе, но не и на сцената. Затова пък пиесите му започнаха да се играят по световните сцени; получи няколко престижни международни награди. Но и това не беше достатъчно, за да го признаят. Изглежда ние българите сме така: И Исус да бяхме родили, пак нямаше да го признаем за пророк. Даже попаднах на някакъв вестник, в който пишеше, че български режисьор твърдял пред международно жури, че пиесите на Венци Пасев са менте. По-късно прочетох някъде, че Пол Гоген бил казал, че „Всичко в изкуството е кражба, важно е какво ще направиш с плячката.“ Човекът си го е казал, но досега не съм чул някой да е посмял да отрече гениалността му.

   Загубихме си дирите с Венци. То е така, с годните всеки стъпва на своята си писта и се върти по нея. Всичко, каквото  разбирах за Венци беше или от пресата или от общи приятели. Така преди време един наш приятел ми каза, че Венци се върнал в Две могили, човъркал си градината там и така се лекувал от налегналата го депресия. И за разлика от колегата си Луций Аней Сенека, продължавал все така да е мъдрец и все още не бил създал семейство.