Дора Колева. „Симеон Янев: участта български писател“, Факел, 2024
Автор проф. Петър Стефанов
Неотдавна се появи нова книга на литературния историк проф. Дора Колева, автор за когото е характерен интересът към значими творчески личности и портретното начало в литературознанието. Убедително свидетелство за това са книгите ѝ за Е. Багряна, А. Германов, П. Матев, Бл. Димитрова, А. Далчев, Я. Язова и Ал. Балабанов. Този път вниманието е насочено към делото на проф. С. Янев и в частност към неговата художествена проза.
Още самото заглавие загатва за духовните и емоционални подтици на изследователя – обръщане към писател, за когото литературата не е просто красиво и престижно занимание, а участ. Става дума за творческа кауза, подплатена от трайни и непоколебими ценности, специфичен артистизъм, както и от неизменна нравствена позиция. Навярно тук има и още един подтик – поколенческо-съпричастен, нещо без което не са възможни културните контакти и диалози. Независимо какви са скритите мотивации, в основата без съмнение стои чувството за духовно родство, както и убеждението в значимостта на създаденото от белетриста.
Янев е познат автор, който беше като че ли позабравен за известно време, а напоследък отново „спомнен“ (неотдавна бе проведена юбилейна конференция по случай 80-годишнината му, последвана от издаването на научен сборник в негова чест) – факт, сам по себе си показателен, говорещ за определена промяна в общественото съзнание и вкусове.
Подобна книга е определено изпитание-риск за критика, доколкото се появява след юбилейния научен сборник, в който делото на писателя бе огледано многостранно и компетентно. От една страна, авторката е в привилегированото положение да е чела сборника и да го „снеме“ в себе си, от друга – тя е в трудната необходимост да го надмогне.
Д. Колева е академичен литературовед от класически тип, с чиста линия на изложение, без склонност към езикови екстравагантности, с естетически възгледи, в които на пиедестал е „творческата личност“, въплътила в себе си вярата в метафичните тайни на изкуството. Този натюрел в значителна степен предопределя и избора на „темите“, структурата на книгите ѝ, поетиката на нейните критически потрети.
Що се отнася до С. Янев, той е разностранен не само като литературен изследовател – есеистика, документалистика, публицистика, естетическа теория, но и като белетрист – творби за деца и възрастни, анималистика, психографии, социални повествования. Д. Колева се стреми да обхване и посочи това многообразие, но главната ѝ цел, основният провокатор на интереса ѝ е романът четирилогия „Биография на мъртвия век“ (2022) – за нея художествено-философски синтез на българския ХХ век. На тази творба са посветени и най-увлекателните страници в книгата ѝ.
Тя оценява синтезиращото съзнание като същностен белег на твореца С. Янев и го поставя в центъра на своето внимание към тетралогията, в която то получава върховния си израз. Колева е водена от убеждението, че при цялата си дълбока и страстна съпричастност към българската съдба, към българската литературна традиция С. Янев е с отворени сетива за актуалните естетически и художествени традиции в европейската литература, за ценното и ползотворното в чуждия художествен опит. Синтезирайки различни форми на познание и изображение, белетристът сътворява романов епос от нов тип, в който историческата фактология е органично сплетена с научни, културологични и философски пластове, поднесени с високо артистично боравене със словото.
Ще напомним, че „Биография на мъртвия век“ споява под общо заглавие романите „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ (1983, 1986) и неговото продължение „Биографии на отрепки“ (2013), всеки от които включва по два тома. Началото на тази четирилогия е във време, когато българската романистика е загубила интереса си към монументалното платно, към големия разказ за неделимото единство на нация, човек и история.
В хода на своето изложение Д. Колева прави силен акцент върху нравственото съзнание на писателя като идентифиращ знак за неговата личност, свързан с основанието да се говори за „моралиста“ С. Янев и постоянството, с което той отстоява „един вечен, неизменен морал, който не търпи промени“ (Н. Георгиев) и чиито извори са назад в българското историческо време.
Според нея пристрастността към българското за Янев е съществено условие за осъществяването на творческата дарба – един възглед, който има своите учители в лицето на автори като Й. Йовков и Д. Талев – превърнали се в своеобразни модели на творчеството като мисия. Тя си поставя за задача да проследи и разкрие този етико-естетически процес, в който творецът неотстъпно следва своята съзнателна и доброволно приета участ – участта на български писател.
В хода на изложението съвсем закономерно изследователката държи във внимание и различните други текстове на Янев, съпътстващи узряването на замисъла на романа. Те са необходими не само за пълнотата на портрета, но и защото са подготовка, етапи по пътя, водещ към сложната система на романа – всеки със своя интегрираща енергия.
Още в писателския дебют на Янев – „Но преди да изляза на ринга“ (1970), Д. Колева разпознава Йовковата школа: в цикличната организация, в тръгването от беден сюжет, изискващ по-голяма вглеждане и вглъбяване, в цялостния художествен смисъл. Постепенно Йовков ще стане за Янев класическа мярка, с която той винаги ще се съобразява. Творбата носи чертите на инфантилна проза – желание за дистанциране от предписанията и изискваниятта на социалистическата литература, търсене на други ракурси към реалността.
В тази първа книга С. Янев се обръща към детството, където е началото на всеки човек, неговата първозданна цялостност. Детето за писателя е самоценен свят, с творчески възможности, способен за влиза в съприкосновение с тайните на мирозданието; то е човекът, незагубил своята неподправеност, душевна чистота, доверчивост и искреност. Целта на автора е да проследи различните фази на порастването, диалектиката на безсъзнателното и съзнателното в телесно-духовното развитие на детето. Тук Д. Колева открива богато психологическо моделиране на детската чувствителност за доброто и красивото, която писателят издига за идеал на човешката личност изобщо.
Изследователят постоянно търси измеренията на авторовата субектност – като художествен феномен на разказвача, чрез откриването си като реална човешка личност, написала тези разкази, или като пряко лирико-философско отстъпление към читателите. Според нея още тук е заявена духовната потребност на С. Янев от есеизъм, както и от диалогична връзка с читателя. Близостта на автора и повествователя е характерен белег на творческата личност – с годините ще се мени само формата на нейното художествено пресъздаване. В тази първа книга се оформя главното концептуално ядро на писателя: човекът и най-важните субстанции, съставящи света му – домът, природата, Родината.
Още в началото се разкрива стиловият маниер, в който се разгръща монографията. Д. Колева води проспективно своя критически разказ, следвайки етапите, книгите, творбите. На пръв поглед тя като че ли прави прекалено подробен коментар на съдържанието, но всъщност спокойно разнищва сюжетите, в които зад образите, действията, детайлите се крият концепти, смисли, идеи, стилови черти и т.н. Сюжетът е първото и необходимо ниво на анализ, през което се достига до другите равнища. Този подход е сякаш малко традиционен, но той издава спокойна критическа зрелост и най-важното – не затруднява читателя, а създава у него илюзията, че ведно с коментара непосредствено чете художествените текстове. Демонстриран е много добър усет за хронотопичната структура, пластичността на езика, разнообразния подтекст, символиката на мотивите, за това как неизказаното, което не се изразява в речевия език, се проявява във видимото.
По-нови измерения на авторовата личност се откриват в повестта „Ден и нощ, нощ и ден“ (1976), където под маската на анимализма се показва темата за насилствената колективизация в българското село – доказателство, че тоталитарната идеология парадоксално предизвиква възникването на постмодернистки похвати у писателя, „чрез които да се измъкне от опеката на предписанията, като ги надхитри“ (С. Янев).
Д. Колева подчертава оразличаването на авторския подход спрямо предходните опити за трактовка на темата. За нея новото у Янев е пресъздаването на насилието като причина за промени в светогледа на селския човек, в психоменталния му код. Тя акцентира на завоалирано поднесената в повестта истина, че българската колективизация е недалновиден социален проект, доколкото не е доброволен акт на убедени хора.
Обръща внимание на стилистиката – как пестеливото и точно отмерване на детайлите, характерният рисунък на фразата и интонацията изграждат авторовото съчувствие към трагичната безизходица на човека. Показва как в повестта се осъществява движениего от социалното към общобитийното и екзистенциалното – нещо, което не само е важно за една анималистична творба, но е необходимо и за философската концепция на Янев: импулсът за живот авторът поставя над социалната конфликтност на историческото време. Не към оптимизъм, а към витализъм, към природната мъдрост на света насочва финалът.
Във всеки един жанр Д. Колева вижда пътека към романовия синтез на Янев. Това важи особено за психографиите на писателя (книгата „Корени“, 1976 – сборник с есета за трима от апостолите на Априлското въстание – Г. Бенковски, П. Волов, З. Стоянов), които представляват проникновен размисъл върху обединителната сила на българската идея.
При тяхното създаване в творческия процес са включени историкът, есеистът и писателят. Според критика наред с прецизно проучване на историческата фактология тук е налице съзнание, че само проницателността на художника може да се докосне до съкровената загадка на героите, да ги постигне като живи хора и съдби. Д. Колева показва онова, което превръща тези текстове в психографии, а не в биографии: преобразяващото действие на идеала, в резултат на което индивидуално личното се превръща в личностно: при Бенковски съзнателно поддържана импозантност; при Волов като молитвена поза спрямо народа; при Захари – като духовен растеж успоредно с растежа на народа, за да се изпълни ролята му на свидетел. Тя откроява в портретите опит за национална характерология, завоюван от българите духовен и нравствен капитал, персонифицирана философия на историята, необходимо звено в по-нататъшния градеж на българското самосъзнание.
Книгата „Корени“ е провидяна като въведение към „Биография на мъртвия век“, доколкото С. Янев вярва, че само дарбата не е достатъчна, тя може да се осъществи само при наличие на високи цели и подбуди, от които се ръководи творческият човек. Това е и една от основните задачи, които писателят ще си постави в романа „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ (1986).
При анализа на това произведението се изследва преодоляването на жанровите стереотипи в стратегията на Янев, свързана с деепизацията на българския роман, със стремежа към обновление на цялостната художествена структура и се постулира наличието на творби със синтетична жанрова природа. Романът е видян като дело важно, съдбовно, вик и вопъл на най-дълбоки и съкровени човешки чувства, вид самопроверка чрез съотнасяне с модела Йовков.
Изследователката отделя подробно внимание върху „психографията“ на Йовков и средствата за нейното постигане. Направен е задълбочен езиково-стилистичен анализ на авторовото съпреживяване на Йовковата дълбока и сложна драма – съчетаваща великото чувство на коленичене пред своя народ със скучното битие на държавен чиновник от невисок ранг. Коментиран е растежът на личността, на таланта в областта на духовното, на философските проблеми. В тези разбори Д. Колева се води от определено интерпретативно намерение – да положи „модела Йовков“ като базов естетически концепт в романите. Този модел съдържа истината, че „големият писател се ражда от раните на своя народ – верую, присъщо и за главния герой Петканов, и за самия Янев“.
Отделено е особено внимание на взаимодействието на субективните гледни точки (на генерал Фичев, Фердинанд, Бобевски), което всъщност е „напрежение между личности“, от което се гради структурата на повествованието, неговият ритъм. От антиномичното напрежение на частните истории, на ретроспективните потоци се достига нова дълбочина в осмислянето на събитията.
Трябва да признаем, че при тази сложна игра на превъплъщения на автора и авторовото начало (възниква някакъв вид дискурсивна матрьошка – Йовков като тълкувател на българския свят, Петканов като Биограф, Янев като автор, Д. Колева като критик-интерпретатор) е доста трудно да се разграничат отделните „гласове“, да се определи кое оценъчно твърдение на чий глас принадлежи.
В анализа на образите – особено на Йовков и Фердинанд, Д. Колева демонстрира едно съпреживяващо четене на романовото действие, което е близко на читателя, без да го уморява с умозрителни построения и претенциозни обобщения и което му помага да разбере по-добре произведението. Коментарът на съдържанието неусетно прелива в поетологични наблюдения. Осъществява се своебразен превод на пластично-емоционалната фактура и аура върху логико-оценъчната плоскост на критическото повествование.
Често наблюденията се полагат в историософски контекст. Обобщенията за българското историческо битие и съдба са съответни на мащабния познавателен замисъл на романа. Осъществява се „психография“ на българската история в по-ново време и различния тип „консумация“ на властта – и всичко това под знака на усещането за безсмисленото и безвъзвратно разпиляване на енергията и жизнените сили на малкия ни народ.
Сред най-добрите критически страници са онези, в които Д. Колева се вглежда в любимата си тема за значението на творческата личност. Около тази тема е конципиран образът на главния герой. Чрез анализ на сложния начин на авторово превъплъщение тя показва как чрез него /образа/ авторът-повествовател осмисля творческото си предназначение и поведение, създава вторично себе си. По този начин той участва в субективизирането на българската епическа проза. Разбирането на критика напълно съвпада с убеждението на героя (автора), че творецът може да бъде неуязвим в следването на собствената си истина, ако вярва, че единствено творчеството е оня свещен акт, който може да съдейства на човека за неговото самоусъвършенстване.
Анализът закономерно обхваща не само нравствената страна на творческата личност, но и на чисто художественото, собствено творческото начало – начинът на разказване, значението на интелектуалното съзерцание в творческия процес, мъките и терзанията в отделните етапи, сложният начин, по който текстът се самокоментира. Правят се обобщения върху интровертната същност на героя-творец, разкриващи авторовата художествена концепция за сложната същност на художника.
По признанието на писателя този роман за подемите и пораженията на нашия народ е книгата на живота му. Но по волята на историческите събития и духовните движения на времето няколко десетилетия по-късно той ще се види принуден да направи негово продължение – „Биография на отрепки“. Новият роман е резултат от разсейването на илюзиите и прекалените очаквания от политическата промяна през 1989 г.
Макар „Биографии на отрепки“ да влиза в матрицата на „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, Д. Колева вижда в него по-голяма свобода и импровизаторство във формообразуването. Може би затова тя му отделя най-много страници.
Като ключ за тълкуване на романа тя полага есето на С. Янев „Участта българин“, поставено на челно място в едноименната книга на писателя – чудесно доказателство за това колко единни са мислите, от които боледува той.
Есето е доминирано от гняв и болка поради поредното накъсване на българското историческо време, когато всичко започва наново, когато прагматизмът, конюнктурата, материалният интерес потъпкват националните ценности; когато наблюдаваме поредното изпадане на националния дух в инерцията на очакването на външния спасител или на бягството от страната. Особено силна е позицията на противопоставяне спрямо интелигентните българи, които в своето мнозинство остават егоистично безразлични към болните въпроси на обществото.
Това обяснява защо при анализа на романа е отделено такова внимание на „обществената“ част на повествованието, свързана със стремежа на Янев да улови и най-малкото движение на настъпващото ново историческо време, на това как то връхлита и става герой на повествованието. Каква е истината за започналите политически промени, какво е мястото им в историческия път на народа ни – тези въпроси напрягат питащото съзнание на автора, респективно на главния герой Петканов, който е негов двойник.
Обхванат от възторг и надежда за обновление, Петканов е смутен от подозрението, че тази победила нежна революция е уговорена. Мрачната ирония на разказвача внася подозрението, че започналият демократичен процес е имитация на демократизъм, усилва страха от повторителносттта на една и съща ситуация – на порив и крушение, в която се вижда някакъв тегнещ над страната и народа ни исторически фатализъм.
В начина, по който коментира психографията на новите (стари) герои, представители на интелигенцията, личи пълната съпричастност на Д. Колева към сатиричната интерпретация на Янев, на неговата истина за революционното време. Тя добре разграничава моралната и ценностна палитра, с която писателят рисува българските интелигенти, в която се открива и нещо от неизменната природа на човека (конформистите Паунков, Дунков, Кичеков, Руйников), както и техните антиподи – историкът Пенчев, преводачът Ст. Бакърджиев, философът Софрон – герои, съпричастни към социалния и духовния живот на народа си и с ум и душа устремени към изграждане на демократично общество.
Д. Колева улавя и показва нерва, с който писателят изразява личната си съпричастност и приобщеност към народната съдба. Тя открива същата атмосфера на максимално напрежение, на душевно състояние, което сближава автора с неистовството на Ботев, когато в своята самотност поетът изрича своите отчаяно-гневни проклятия. В говоренето за пошлото, за безподобно мерзкото на Янев му е нужно да нададе вик и той се обръща към подчертано експресивен стил: реторични въпроси, реторични избухвания, богато моделиране на интонацията, сарказъм, стигащ до памфлетизъм; многообразие в проявленията на иронията, която от остро сатирична прелива в трагична.
Особено внимание в монографията е отделено на иносказателния пласт на повествованието. „Творчеството като митотворчество“ се превръща е сред най-важните осмислящите концепти на Колева. Тя проникновено се вглежда в паметта на текста, идваща от други епохи и цивилизации през призмата на концентрирания в културни архетипи духовно-онтологичен опит на човечеството. Тя смята, че С. Янев открива в културните пластове хуманистични потенциал за по-добро устройство на света, за по-висока култура на човешките отношения.
Изследователката се вглежда в проявите на постмодернистична игра у писателя – като форма на творческа свобода, която отхвърля критериите за правдоподобност, размива границите между достоверно и бленувано, за да се постигне в крайна сметка внушението за бленуваното като станало. Митологичното съдържание разширява мащаба на художественото време и поставя всичко в светлината на голямото време. То придава на разказа висока степен на художествено обобщение и той получава дълбоко философско звучене.
В тълкуването на образа на Енту Д. Колева се издига до истинско вдъхновение и показва критическо майсторство, адекватно на художествената дълбочина и финес на изображението. В досега с този достатъчно езотеричен образ, изпитание за всяко критическо перо, тя предлага убедителна разшифровка: авторът е въплътил в него съкровените си мисли за любовта като дар Божи; истинската нормалност не е в студения разум и в иронията, а в стремежа към любов и доброта; чрез своята героиня той разказва за забравената любов между мъжа и жената.
Критикът умело разплита плетеницата на митологични и жизнено достоверни образи – с чувство за недоизказаното, с усет за полутоновете на любовния сюжет, с пиетет към романтично-възвишените проявления на любовта.
Проектиран в ситуация на сложно философско търсене на истината за човека и неговото предназначение, образът на Петканов е разгледан във възможната психологическа пълнота – на съзнателно и подсъзнателно, на социално и лично, като израз на многото етажи на човешката психика и дух, на ирационалните им територии. А в своята художествена достоверност образът на Енту е видян като достойно продължение на Йовковата традиция в извисяването на любовта като абсолютна ценност в човешкия живот .
Колева прави многобройни паралели с модерната западна литература. Според нея в стила на Янев се откриват черти, сродяваща го с постмодерната проза – най-вече чрез похватите на пародийно-ироничното разиграване. В същото време тя открива утвърждаване на понятия, категории и ценности, чужди на постмодернисткото светоразбиране. Докато постмодерният роман не търпи възвишеност, за С. Янев „повторението“ (вечното възвръщане на същото) може да бъде заредено с изненади, с издигане на по-високо духовно и нравствено равнище.
Тя осъществява много добре мотивирано разграничение (и взаимообвързаност) между сатиричния и общочовешкия план в романа. Горчивата равносметка на писателя, че в последната българска революция са победили случайни хора, чужди на културата и духа, че нацията е в опасна за оцеляването ѝ криза, е спрегнато с надеждата на писателя към Книгата, чрез която „някой трябва да проговори, за да бъде чут“. Според Колева, за да се намерят верните поуки е нужна не само сатиричната снимка, но и внимателното вглеждане в достиженията на общочовешкия дух. Това е главното основание, мотивиращо философския пласт като акорден, завършващ смисъл на романа.
Подобно на други европейски творби („Подчинение“ на Мишел Уелбек, 2015) С. Янев внушава представата за срив на културата, за криза на хуманистичното съзнание – и е проникнат от разбирането за невъзможността да повлияе със словото си на заплахите и болестите на съвременния глобалистки свят. Но за разлика от Уелбек, който не противопоставя на кризата никаква алтернатива, героят на С. Янев има друго личностно поведение – стремеж към духовно скиталчество, към приобщаването към духовно ядро, проникнато от атмосфера на свобода, на неприкосновеност на личността и убежденията, дистанцирано от пошлостта и духовната инерция, способно да спаси ценностите на високата култура „до времето, когато те отново ще бъдат необходими“ (Морис Борман).
Закономерно следва срещата на героя с душевно и духовно сродни хора – окултистът Елиас, който според писателя „не е персонаж“, а полесражение между интуитивизма и рационализма – символ на търсещия истината; Софрон – „посветеният в истината“, най-добрият български изследовател на Кант. Всички те са различни измерения на авторовото Аз, гласове, звучащи в душата на писателя, израз на стремежа му да хвърли мост между науката и метафизиката, между сърдечно-чувственото познание на света и интелектуалното му осмисляне.
Несходни в своята надареност, тримата имат общо черти – присъщ им е душевният огън. Като предмет на своите беседи те избират стария въпрос за човека – пресечна точка на различни планове на битието, въпрос, който заема основно място в Кантовата философия. (Оттук става понятно широкото включване на Кантови идеи в романовия текст.) Налице е проникновено вникване на Д. Колева в художествения смисъл и значение на беседите на философското трио, на техните „симпозиуми“, на движението на идеите в романа.
На пръв поглед, осъзнавайки безсилието си да повлияе на процесите в социума, С. Янев сякаш бяга в абстрактните територии на духа и морала. Възниква като че ли някаква апория в неговата художествена концепция. Но по-внимателното вглеждане показва, че за писателя кризата в социума е всъщност криза на човека и съвременния светоглед, поради което той сменя посоката и започва размисъл за човека. За Д. Колева по издигането на човека като център на творческото внимание С. Янев се родее с големите романисти на ХХ век Роберт Музил, Херман Брох, Елиас Канети, Франц Кафка, Милан Кундера и т.н.
В крайна сметка просветва разбирането (идейно-философска поанта на романа), че „не от разума, а само от цялостното озарение на душата и духа в някакъв екстремален миг може да се роди „чудото“ – възвишеното понятие за дълга, за нравствения императив, който е в самите нас и чийто корен „така неотстъпно устоява на низкото у нас“. В гласовете на героите словото на Кант зазвучава като възхвала на морала и моралната личност, съставляващи съкровената същност на света.
Именно при анализа на „философския“ план идеалистичният натюрел на Д. Колева намира себе си в най-висока степен и без съмнение успява да влезе в резонансна връзка с интуициите на художника. Наблюдаваме оня случай, когато писателят намира своя критик, а критикът – своя писател. Тук те щастливо се срещат и допълват, като всеки може да бъде благодарен на другия.
Затова и крайните изводи на монографията не предизвикват възражение – „Биография на мъртвия век“ е главното дело на писателя и със своята особена съдържателност и богато формотворчество има съществен принос в жанрово-стиловото обогатяване на съвременния български роман. Сплитането на различни изразни възможности, съответстващи на многоплановия художествен свят, представя романа като творба с особено стилово лице, в което се проявява индивидуалното творческо усилие на писателя в неговата съотнесеност с тенденциите в модерната съвременна литература. Многообразните жанрови превъплъщения на духа на писателя водят в крайна сметка до главната цел на живота му – Книгата. „В нея той е вложил любовта, съвестта, синовната си отговорност. И тайната надежда, че тя ще се впише в Книгата на българския дух.“
