ХРУМВАНИЯ, страници от дневника на Илия Бешков (1950–1955) 

19.03.2015 | автор:  Илия Бешков Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза?

 * Днес един свещеник ми каза, че Русия ще победи, защото руският човек търси винаги правдата. Тази е най-употребяваната дума и в Русия, и у нас. Аз не зная една употребявана дума доколко е достояние, копнеж или липса. Словото ще ни съди по-леко, когато ни липсва, отколкото когато е произне- сено напразно. А за лъжата да не говорим.

* Слушам руските радиопесни – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им. Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.

* Всички трябва да подпишат петицията за мир. Защо? Защото всеки трябва да признае с подписа си, че мирът му липсва, че го няма в сърцето си, че го търси там, където му го предлагат, и то такъв, какъвто му го предлагат. Хората ще се увлекат неусетно или насила в измамата, че мирът е извън тях, че им го гарантира този или онзи, а не е техен дар, тяхна благодат.

* Комунистическата акция за мир е в стоманените ръце на властта, а в главите на комунистите е налята като олово. Няма нищо по-изумително и по- зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета. При всяко произнасяне на тази дума виждам мъртви – всички човеци мъртви и цялото Слово повалено и оглозгано от вълча глутница. Не, те не лъжат, не хитруват, както правят човеците – те дояждат вселената, както ненаситният мрак поглъща видимостта.

* Не е необходимо сравнението между българина и русина, ако не беше създадена необходимостта да „станем едно“. Не бива да се отрича разликата поначало. Русинът обитава огромно земно пространство, което той не успява да насели и да овладее – то доминира над него. Оттук идва първото чувство на подчиненост. Един огромен труп, който търси за своята неограниченост (пространственост) една глава, която да координира действията и движенията му, за да ги доведе до какъвто и да е порядък, подобен на човешкия. И ако тази глава е в Кремъл, той я приема за своя, каквато и да е тя.

Какво би правил този огромен труп без глава? Съвсем основателен страх, тъй като не са достатъчни костният и мускулният мозък, за да гарантират безопасното съществуване на това живо туловище.

Русинът няма глава и винаги намира такава, задължително чужда, на която той е подчинен и покорен, а не свободен, разумен и целесъобразен с нея. И естествено, най-много се хвали с нея, не познава и не признава друга, боготвори я и задължава всички хора към това. Русинът е дълбоко и абсолютно невярващ – в нищо невярващ, защото е дълбоко опорочен. Неосъзнал и непознал себе си, той непрекъснато лъже, лъже без мярка и без полза, защото не знае какво му е потребно, нито за какво е нужен на другите. Той убива, плаче, моли се и краде едновременно само за да не пропусне едно от тези неща, за да не изглежда недостатъчен, непълен човек. Порочен и не вярващ, той е в пълна малоценност, която именно иска да прикрие с дързост, лъжа, сълзи и накрая самоубийство.

Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света, което отговаря тъкмо на страха му от света.

Бои ли се русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията.

„Православна“ Русия води единадесет „освободителни“ войни, за да завоюва Полша, България и Турция, и като не успя – това правоверно православие бе заменено за 24 часа с болшевизъм, с атеистично православие, което започна нови „освободителни“ войни срещу България, Полша, Турция… и целия свят.

Христос бе заменен със Сталин (досега успешно!). Иконките под ризите на мужика са заменени със Сталин, без да се е извършила някаква промяна в мозъка му. Църквите са пълни с „богомолци“ и всички те любят всеотдайно своя вожд и баща на човечеството, който е първият, откритият и най-ожесточеният хулител на Бога и Христа. Това би могло да се дължи на едно разюздано свободомислие, ако русинът можеше да мисли, но той е негоден за мислене – този процес за него е приключен или не е започнал.

Един познат русин, избягал от революцията, поет, пушкинист, интелигентен и неокачествим мерзавец, идва редовно у дома, когато не успявам да се прикрия. Той се хвърля върху мен с християнско целувание, но не целува, а ме заставя да го целувам аз и то три пъти по трите от безбройните негови страни. Каква е тази отвратителна нужда. След напиването му, на тръгване той пристъпва към мен и ме хапе. Каква вулгарна нужда е пък тази? Напоследък изостави разговорите за Бога, стана болшевик, лектор по сталинизъм. И продължава да идва и да ме хапе…

Кой е опорочил това нещастно същество? – то не е било никъде, освен в Русия. Та където и да е, то носи своята родна атмосфера – една ужасяваща глутница от бесове, които крещят думи от Пушкин, Блок, Достоевски, Маяковски, цитати от Ленин. Кому е нужно всичко това, освен на руснака, да се хвали, да дотяга и да заплашва света. Ако това е от полза, човек не би пропуснал да го вземе. Ако дори за самия руски човек е от полза, щеше да е налице резултат някакъв – но там, в душата на този нещастен човек, грозотата се наслагва всеки ден.

Кой народ се е хвалил така нахално с едно православие, взето назаем, с една азбука, подарена му от българите, със социалистически атеизъм, взет от немския евреин Маркс, с поети от Абисиния и Шотландия, с художник (да речем Репин), чиято картина, изнесена от Русия, струва само разноските по превоза? Това се отнася до цялата руска живопис и не става дума за някак- во майсторство, а за това, че в картината неизбежно се отразява същината на русина: лъжлив, нескромен, развратен, преднамерен.

Русинът няма духовно състояние. Той писа по подражание дълго време за Бога и светия Дух, докато убеди и света, и себе си, че му липсва. От 30 години крещи за социализъм и труд, справедливост, правда, мир и благоденствие, за светов- но водачество, докато убеди света, че всичко това е пълна негова липса.

Русинът е въобще нуждаещ се – той няма дар и когато е дълбоко убеден, че дава – той всъщност взема, защото откъде ще вземе бездарният, за да даде? Защо русинът отрече с новата си материалистическа идеология (по-право религия) дара Божий, именно защото му липсва. Та дарът Божий наистина не съществува за русина и у русина, и той излишно бе задължен и обременен с Него от властническата руска църква.

Дарът Божий изисква боязън и смирение, а русинът е годен за животински страх и дързост. „Ради Христа“ – казва вярващият русин, прекръства се, убива с нож заспалия си приятел, взема му часовника и заминава. Продава часовника, напива се и плаче неудържимо за приятеля си, за да се похвали с него, със сълзите си, с „голямата“ си съвест, да се похвали, и то пред целия свят, със своята мерзост, с безкрайната си богата „душевна“ амплитуда. Това е огромното туловище на руския ихтиозавър с мъничка глава – ехидна и зла. „За Сталин!“ – казва сегашният русин, взима ти венчалния пръстен и часовника и заминава без изражение, без срам, без злина дори. Среща другиго, който се оказва без часовник. Русинът изважда десет часовника, които цъ- кат весело и безразборно в шепите му, и предлага настойчиво, с дълбоко осъзната добронамереност, да си избере който желае часовник. Трогателно! Горкият русин, той няма друго съзнание, освен на обиран и обирач.

Между тези две фази стои неизбежното напиване – бързо, стихийно „до чертого“. Тогава той заплашва, хвали се и безутешно плаче. Един пиян руски войник между граждани и деца желаеше и той да види мач на едно игрище. Беше някак мил и добродушен – младежката обстановка го радваше или спомняше за далечните му близки. Някакъв особен началник го забеляза и сурово му заповяда да се прибере (навярно). Войникът се посмути, изрече нещо неразбираемо, засрамен и недоволен… Чуха се няколко изстрела. Началникът прибра пистолета си и бързо отмина. Там, на мястото си, смутеният пиян войник лежеше в кръв, потръпващ със същата усмивка на смутен и посрамен пред децата.

Децата, децата… те останаха с широко отворени очи, яркият ден нахлу в зениците им и след доста време очите им се замрежиха от сълзи.

* Духът, плътта и същината на Русия е Толстой. Аристократ, мужик, граф. Християнин, който мрази Бога и човека от сатанинска гордост! Богаташ, който не е дал никому повече от 5 копейки, и то срещу целуване на ръка. Въздържател и вегетарианец, дълбоко и всестранно порочен, всмукал в себе си цялата земна жизненост, лишен абсолютно от небесен дар, този „човек“ стана писател с чудовищна упоритост от завист към Шекспир, Сервантес и… Омир (дори), от завист към Новия завет и лично към Христос – този човек изгради своето литературно дело – евангелието на безлюбието и омразата, които той извлече от руската и (от) своята душа и вмени тези скрижали на русина за вечни времена.

* Познавам лично всички комунистически водачи и деятели, мога да изброя имената им. Зная ги през целия им живот. Те са стотици и хиляди тук и в провинцията: съученици, колеги, познати, приятели и неприятели, дори и  лоши, умни и глупави, но те всички си приличаха в едно – не работеха, не обичаха да работят. Ненавиждаха всяко нещо, което трябваше да мине през ръцете им, та дори и чашата вино. За труда говореха намръщени и усилено търсеха някакъв по-дълбок смисъл в тази дума, която произнасяха като име на скъп покойник (със свръхестествен страх), който ще възкръсне и ще съди и живи, и мъртви. Плетяха стихове и оди от тази дума, плашеха себе си и задължаваха другите с нея. Бяха готови да убиват невярващите в „труда“, тези, които си гледаха работата и от обич и скромност се стесняваха да говорят за нея. Мисля дори, че те ненавиждаха работниците и трудолю- бивите като прахосници на тази свята дума и като свои изобличители. Те не дружаха с тях, а с истинските ленивци и симпатични безделници. И днес, управляващи, те са същите, със същата фанатична ревност към своя Бог „труда“, и понеже е светотатство да се трудиш от удоволствие, от радост и за пари, направиха труда насилствен и безплатен, а те станаха негови жреци.

Ноември 1950 г.

КОМЕНТАРИ