МОЯТ ШАБАТ,Вивиана Асса, Издателство „Факел” 2020 г.
Признавам си, че докато четох тази книга, много пъти се „разкисвах”, поплаках си, връщах се в спомените си назад, опитвах се аз, неевреинът да определя своя Шабат, своето духовно и реално пространство. При все, че Вивиан дава конкретно определение за Шабат, потърсих и това на Викиедията:
„Според Тората Шабат е знак между Бог и Израел.” И още: „На Шабат е забранена работата, в която се проявява творческото начало на човек. В продължение на шест дни човек създава, променя средата си, притежава я. Затова на седмия ден – в събота, евреинът се отказва от ръкотворството, от властта над този свят, „прехвърля юздите на управлението на Създателя“ и провъзгласява чрез своето „спазване на съботата“ върховната сила на Бога в този свят.”
С други думи, Шабат, е денят за размисъл, за среща на душите ни с Бога. Сякаш се казва на човека: „Поспри, успокой духа си, винаги има по-значими неща от дребните ти амбиции, взри се в голямото, общочовешкото, намери истински божественото в себе си!”
Такъв е и характерът на тази книга, връщане назад, търсене на отговор на най-трудните въпроси, преосмислянето на миналото. За какво разговаряме насаме с Бога ние, възпитаните в атеизма, за какво разговарят с него вярващите? Има ли разлика в желанията, в същността на молитвите ни, в надеждите, упованието, в разкаянието ни.
Уж, четем разказите за близки хора на авторката, семейни саги, пътеписи, срещи със знаменити личности, а като цяло се получава нещо много по-голямо, всеобятно, усещането за общочовешко, за глобалната значимост на добрината и любовта. Познавам Виви от студентската бригада на „Димчо Дебелянов”, а с Румен се знаем още като ученици в „Средношколско знаме”, но много неща за тях научих едва от тази книга. Това са съкровенни истини, които могат да бъдат изповядани само пред най-близки хора, или – върху белия лист…
Живял съм и аз като малцинство и ми е познато странното раздвоение да принадлежиш към две семейства, от една – към голямата общност, но въпреки съпричастието си и любовта си към нея, да искаш да запазиш, своята идентичност. Как я разбирам, когато разказва за нападките, които е слушала във влака срещу евреите и начина, по който болезнено го е изживяла. Микрообществото на малцинствата може да бъде много строг съдник на своите членове. Без да пита, се меси в личния им живот, иска да урежда бракове (естествено, само между „свои”!) да предопределя съдби. Да изолира „изменниците”. Същевременно, може да бъде една голяма прегръдка за всички останали без близки, да се грижи за тях, да ги подкрепя и да се гордее с прогреса на „нашите”деца.
Израснал съм в семейство на гръцки полит емигранти. По-голямата част от нашите тържества се провеждаха в Еврейски дом – читалище „Емил Шекерджийски”. Тогава бяхме възпитавани в духа на пролетарския интернационализъм, това навяваше асоциации с интербригадистите от гражданска война в Испания, в увереността,че пролетариите от различните страни не са врагове по между си, а братя по класа и че трябва да се обединяват!!! И другарите от читалището с готовност ни предоставяха своя салон, както и другарите от арменския културен дом, а най-вече другарите от БКП, които всячески ни помагаха.
Признавам, че бяхме облагодетелствано малцинство, идейно тъждествено към строя. Родителите ни задължително членуваха както в ГКП, така и в БКП. Имахме някакви привилегии, но по-важното бе незабравимото усещане, че крачим „в един и същи строй”, че не сме чужди! И въпреки това, сякаш живеехме под стъклен похлупак и нямахме идея за реалния живот на народа оказал ни гостоприемство.
И не говоря за материалните проблеми. Не може да си емигрант и да си материално обезпечен. Но тогава всички бяхме бедни и бедността не правеше впечатление. Оказва се, че освен бедността е имало и трагични, лични съдби на хора борещи се буквално за оцеляването си, лишени най-вече от любовта на близките си.
Ето, за тези неща дори не съм подозирал. Та нима можеха те да се случват по времето на Социализма, когато човекът бе обект на грижите на държавата? Излиза, че ги е имало и научих за тях от книгата на Вивиан. Потресаващата история за детските години на нейната свекърва, не може да те остави безразличен. А фактът, че подобна съдба има и друга една героиня, описана от Ани Боянова, показва, че тези случаи съвсем не са били „частни”, изключения, а просто хората са носели мълчаливо и с достойнство тежкия си кръст, а другите, дори не са го забелязвали. И ако трябва в в разговорите си с Бога, да попитаме нещо, може би това е най-същественият въпрос: „Защо има толкова недостиг на обич?”
Впечатляваща е всяка история в тази книга, особено за сватбата, на авторката, натежала от трагичен момент, преодолян със стоицизъм и мъдрост, но и с болка в сърцето. Читателят не може да остане равнодушен към хорото поведено, от захвърлилата за момент траура си – баба Райна. Както и за още едно хоро описано в книгата – това на гроба на дядото на Румен – войводата Леонид. И вероятно в някои от своите Шабати, Вивиан и за това е разговаряла с Бога, за силата , която прави делничния човек герой, за това от къде извира и как се проявява в негероичните времена и условия, в трудовите лагери, в разговори, в които все нещо ти се подхвърля за родовата ти памет и особености, с които си обременен и които преоткриваш в себе си.
Книгата е носител на наградата „Христо Данов” за 2020г. Написана е емоционално и с талант. Вивиан дълги години е журналист. Дело на нейните журналистически проучвания е сборникът „Любовни убийства”, претърпяла две издания. Пише увлекателно, без да заобикаля болезнените проблеми. Умее да поведе читателя към по-далечни, надхвърлящи ежедневието хоризонти. Да го развълнува! И… да го накара да се замисли
Животът на другите винаги ни изглежда по-интересен от собствената ни рутина. Четейки книгата на Вивиан, се захласнах в толкова богатите на събитя и личности техни ежедневия, впечатлиха ме приятелствата и познанствата, които са имали, пътуванията им, а най-вече – способността им да живеят вдъхновено, или както обича да казва Румен – да бъдат!
Христос Хартомацидис
Христос Хартомацидис е роден през 1954 г. в град Казанлък, в семейство на гръцки политемигранти. Израства в София, където завършва медицина. Репатрира се в Гърция (1980 г.), където работи като завеждащ лаборатория по микробиология и биохимия в Окръжна болница, град Комотини. Автор е на стихосбирки, пиеси, сборници с разкази и романи, публикувани в България и Гърция. Носител на няколко български литературни награди. Член на два гръцки писателски съюза и на Съюза на българските писатели. През 1990 г. печели втора награда на издателство „Хр. Г. Данов” за романа „И това съм аз” (1990 г.). На гръцки е публикувал романите „Китарист в таверна” (1996 г.), „Приключенията на Бренгас” (2001 г.), „Спомените на една хетера” (2009 г.), „Празникът е някъде другаде” (2011 г.), както и сборниците с разкази „Старото здание” (1991 г.) и „Фото Веритас” (2003 г.). Книгата му „Една хетера си спомня“ (2009), за любовен скандал от античността, разказва историята на незаконната връзка между Алкивиад и владетелката на Спарта Тимеа, за Леотихидас – плод на тази връзка, и за могъщия цар Агис.
Автор е на две стихосбирки, на драмата „Кошмарите на палача Сансон” (2009), поставена в ДТ „Сава Доброплодни” в Силистра, режисьор Стефан Стайчев и на едноактните пиеси „Асансьорът” и „Изходът след 18 ч. – забранен”. Сборникът му с разкази „Святото дете” (българско издание: „Жанет 45”, 2015 г.) е представян на „Пловдив чете” същата година. Преводът на разказите от гръцки е направен от автора. Превежда български, руски и гръцки автори.
Театралната му пиеса „Лилия“ е отличена с първа награда за театрална творба на Фондация «Elizabeth Kostova» в България и е играна в София и на Международния театрален фестивал във Варна през юни 2015 г. Поставяна е през ноември-декември 2017 г. в общинския театър на Каламария „Мелина Меркури“ в Солун. Хратомацидис представя образа на Лили Брик егоцентрична, абсурдна, ревнива, искаща да бъде единствена, но същевременно неспособна да се отдаде изцяло на един човек; образ не много далечен от онзи, който представя самият Маяковскив в писмата си до нея.
