Въздушният храм „Светлин и Константин“ отвори порти за поклонение, но никога няма да бъде осветен…
Вернисаж 14 юни 2006 от 12.00 до 19.00, СБХ Шипка 6 София
Светлин Русев, литография, Константин Павлов
И на 73 години Светлин Русев е неповторим, неочакван, способен да изненада и почитателите си, и враговете си дори. На 14 юни той посрещна рожден си ден с небивала изложба – изцяло посветена на неговия приятел, големия поет Константин Павлов.
Включени са нови и стари рисунки, огромни маслени платна, както и уникални „картинни текстове“ или може би по-скоро „текстови картини“ от Павлов. Експозицията, която ще остане в СБХ до 20 юни, не е първата им съвместна изява. През 2003 г. излезе албум с 21 литографии на Светлин към 21 стихотворения на Константин. Супер изданието бе по случай 70-годишнината на поета и в адски ограничен тираж – само 40 екземпляра. Същата година Русев скандализира политическата общност, като чрез отворено писмо до президента Георги Първанов отказа да приеме ордена „Стара планина“ първа степен, въпреки издадения указ за това. Аргументът на живописеца беше, че Министерството на културата е проявило бездарна липса на културна ориентация. Поради което и не е направило нужното предложение до президентството Павлов да бъде отличен с най-високото отличие, макар че юбилеят на поета е минал месеци преди този на известния художник.
Още първия ден, както се очакваше, стотици се стекоха на „Шипка“ 6, за да видят новата, изключителна акция на маестрото. Повечето посетители едва прикриваха обзелото ги вълнение и влагата в очите си. Мнозина мълвяха: „Това не е изложба, Светлин е сътворил църква!“ Чух да казват: „Убийствени текстове, страхотни картини!“ Иван Кулеков възкликна: „Браво, Светлине, такова нещо не е правено досега! Ти отново надмина себе си!“
В експозицията са включени както „завършени“ портрети на К.П., така и други, „незавършени“, според художника. Както и 27 собственоръчно написани записки на поета. Това са части от негови стихове, есеистични фрагменти, на практика поразяващи прозрения, гениални послания. Всичките са наситени със сдържан драматизъм, със силен скепцис, с питаща парадоксалност, с изящна и изумителна простота и мъдрост.
Светлин Русев ги е вдигнал с бели букви на черен фон и ги е положил в големи рамки. Така Павловите ръкописни изречения, изписани със здравата му лява ръка, незасегната от трите поредни инсулта, са придобили формата, съдържанието и обема на разтърсващи гледки. Трагични по същността си визии, преизпълнени с „Елегичен оптимизъм“.
Ставаме свидетели на нов жанр в съвременната живопис: картини от бели думи, върху големи черни петна, които стоят в залата като некролози на времето, което, въпреки че е изтекло, не иска да умира. А се разтяга между небесните селения и земното привличане, протяжно и еластично, сякаш стиснало между зъбите си мрачния възторг на настоящо минало.
Идеята за тези убийствени ръкописни портрети от букви идва от стихотворението „Писмо до Светлин“, което Константин написва през 1987 г. Финалът на „Писмото…“ е следният: „Напред! И пак напред! Сега остава най-зловещото и най-заслуженото наказание: Величие! Безвремие! Самотност! Пустота!“
Днес този текст е отпечатан върху поканите за изложбата. Но тогава, в агонията на комунизма, Светлин беше повече от самотен. Бе заобиколен от воя на червена партийна глутница, която нямаше как да му прости волнодумието, „своеволията“ по отношение на обгазяването на Русе от румънските химически заводи, приятелството му с „врага на социализма“ Коста Павлов. Години след това, в разцвета на реалния псевдодемократизъм, Константин, макар и мъчително за него, изписва собственоръчно тези диалози със Светлин. И надареният рисувач усеща, че в почерка на оживелия по чудо негов приятел има едновременно графика, живопис, пластика, колорит, има неповторимост, гениална неповторимост.
„Провокиран бях от записките, посветени на мен. След инсулта Константин Павлов ги е събрал и преписал с лявата си ръка и един ден ми ги даде. Това беше миналата година. Смятах да направя изложба за рождения му ден, но не успях“, споделя Русев как е изминал своя път към този виртуален храм и добавя: „Това е едно приятелство във времето, не просто оцеляло, а доказано. Веднъж го бяха питали не си ли завиждаме. А той отговорил, че творческата ни суета е толкова голяма, че за подобни чувства няма място. На мен лично не ми е и минавала подобна мисъл. Константин Павлов е подарък от съдбата за поезията на България“.
В едно от посветените посланията четем:
„Драги ми Светлине, аз съм щастлив човек: обичат ме тези, дето бих искал да ме обичат, ненавиждат ме точно онези, дето бих платил да ме ненавиждат. Вероятно и с тебе е така?“
И поетът отговаря вместо художника:
„Не!“
И още:
„Мъдреците, които притежават Абсолютната истина, нямат морално право да живеят повече. Абсолютната истина е като котарак канибал: изяжда новородените котета. (Мъдрец ли си ти, Светлине?)“, риторично пита Павлов.
И още веднъж:
„Демокрацията подозрително бързо започна да канонизира свои светци, пророци, великомъченици; скубят си брадите старите и новите търговци. Къде? В храма“ – изрича „Отшелника“, както го наричат „приятелите му“ в своите доноси до бившата Държавна сигурност.
Изд. „Факел“ също скромно присъства в грандиозното културно събитие. Специално за случая издаде две книги на Павлов: „Елегичен оптимизъм“, двуезична стихосбирка, на френски и на български, както и скандалните „Избрани интервюта и късчета доноси срещу Константин Павлов“, за които в-к „Труд“ писа в четири поредни броя. В крайна сметка се е получило странно „съавторство“ между палачите и тяхната жертва. Публичните признания в медиите на лирикосатирика се допълват от донесенията на агентите: два словесни потока, чиито извори се разминават във времето, но сега най-неочаквано се срещат като паралел- ни светове и кръстопътни светогледища. След съдбовен сблъсък, но чист и жив, макар и наранен и окървавен, от катастрофата излиза Поета. Двата времеви потока не се смесват, защото са от противоположни вещества. Както величието не може да се разтвори в нищожеството. И обратно. Светлин Русев е проникнал в същината на колизията. Разтърсващи са маслените му портрети на Коста, изправил го е в предразстрелна ситуация, в поза без поза, в Голямото Учудване, достигащо до Изумление от простотията и покварата на идейните му чудовища, които са го нарочили за техен най-опасен враг.
Русев е затворил Павлов под арката на иконографията, под облото небе на делничния олтар, в която виждаме само мъката като резултат от безсмисленото насилие над един световен дух, с когото други народи биха се фукали гръмогласно.
Въпреки че Светлин и Константин са различни по темперамент, манталитет, стилистика, натюрел и дори „естетическа естетика“, но и в това изложение те намират допирни духовните точки. И в изкуството, и в живота, и в безсмъртието, и във всичко, което е дело на Автора на вселенското битие.
След като стоях няколко часа сред пречистващите сили на тези картини, си мисля, че може и да не живеем в гражданско, а в селяндурско общество, но ни се случват все още извънредни извисения, които обдъхват мъртвата ни духовност. Благодарение на същности с дръзки души като тези двама мистериозни майстори на словесносните витражи. И за да не разминем отново със значимото, което е край нас, нека поне този път да извървим пътя до въздушния български храм „Светлин и Константин“, който отвори порти за поклонение, но никога няма да бъде осветен…
2006