Цанко Лавренов
Един младеж искаше да напише опера за своя град и – за да осъщес тви мечтата си, стана художник. С помощта на четката той откри съвършената хармония на цветовете и изнамери музиката на Стария град.
Цанко Лавренов е роден в Пловдив на 24 ноември 1896 година. Самият той обича често да казва, че романтиката на изкуството му е може би рез ултат на догарящата искра на романтичното деветнадесето столе тие. Едва 14-годишен в разговор с един от учителите във френския католически колеж в Пловдив – Пер Ясент (художник-портретист) той заявява с юношеска увереност: „Художник ще стана! Това ми е призванието, така съм решил!“ Така един влюбен в изкуството младеж за почва своя път „по стръмната пъ тека на самоизграждането“. Неутъпканата пътека, която ще го изведе при желания и търсен свят, в койт о неговите мечти, необходими ис тини и богато въображение ще на мерят пристан.
И така през 1926 г. на 1 май, от името на Дома на изкуството и печата, се открива първата излож ба „Бараков-Дечев-Лавренов“. Тук Лавренов представя 14 творби, от които може би най-голямо внимание заслужава малкият акварел „Иконописецът“. Това е опит за създаване на картина в народен стил. Въпреки използването на образци от стари миниатюри (Добрейшовото евангелие), още в тази творба се чувства зараждан ето на неговия личен стил. Тук до известна степен се разкрива и част от неговото творческо „аз“ – дълбока любов и привързаност към изчезващите традиции на Възражд ането, чистотата и точността на линията, тънкото усещане на детайла и компактността на композицията. От нея човек долавя първ ия акорд от нежната лира на поета.
През 1930 г. Цанко Лавренов използва новооткрития полумаслен грунд, който му дава възможност едновременно да използва техни ката на маслените бои, да постиг не акварелна багрена лекота чрез измиване, да нанася чисто и точно декоративни подробности. През 1930 г. той създава платното „Старият Пловдив“. С тази картина Лаврен ов събуди интереса към един зас пал град, оживи една традиция и същевременно се наложи като худож ник със свой стил. Той сътвори един свой желан, сънуван, изстрадан свят. Свят, кол кото действителен, тол кова и нереален.
Началото на композиционния строе ж на „Старият Пловдив“ е левият долен ъгъл. Оттам започва тихата разходка из спомените, минав а по старателно живописвания калдъръм, за да продължи зад Хисар Капия и се изгуби от погледа. Основен композиционен момент в творбата е улицата. Около нея е организиран архитектурният ан самбъл на част от Стария град. На преден план е нарисуван вран кон, а до него усмихнат млад мъж, сякаш дошъл от стара снимка. Улицата с преминаван ето си в следващия план става по- светла и продължава да води пог леда ни нагоре покрай монумен талните, богато украсени еркерни къщи. Тук художникът е успял да запази характера на пловдивския пейзаж. Струва ми се, че авторът се е отдръпнал и отстрани разглежда то зи красив пловдивски кът с безрезервността на влюбен и същевременно с прецизността на изследовател.
Веднага трябва да добавим, че Цанко Лавренов е склонен и към разказвателност. По-точно той е разказвач с чув ство за реалност, преминала през призмата на субективното прежи вяване. Истината се прелива неза белязано в приказката. Разказът е тих, нежен, откровен и убедително правдив. Фигурите в картината носят спомена за онази епоха. От лицата на хората, представени фронтално, струи ти ха меланхолия и неопределено чув ство за невъзвратимостта на годините. Всяка от фигурите символи зира преходността на момента, ли шена е от тегловност – не е стъ пила върху земята и е готова всек и миг да напусне картината, да изчезне като съновидение.
Осем години по-късно Цанко Лавренов рисува втора картина на същата тема. Тя е по-богата на детайл и и с по-сложна композиция. В нея авторът успява да разгърне и зад ълбочи разказа си. На статиката на архитектурния пейзаж е противопос тавен игривият ритъм и мелодият а на постоянния за всички негови платна обединяващ мотив – улиците. Те текат като поток. Движението се предава от старателно изписания калдъръм към еркерите, а оттам по вертикалите на къщите се пренася на стрехите. Това е символът на постоянното течение на живота. В това е и същността на специфичното въздействие на Лавреновите картини – противопоста вяне на движението и спокойствието, на миналото и настоящето.
По този начин художникът постига ефекта на така нареченото от Сирак Скитник – историческо вживяване. Друг особено важен елемент на движението са двата – понякога трите – хоризонта в картината и няколкото убежни перспективни точки. Това кара погледа на зрителя да скача, да се премества от детайл на детайл, за да обхване накрая цялата картина, която оживява. Самата творба е построена компо зиционно като обърната пирамида. В тази система са подредени и остан алите живописни платна на ху дожника, в които за сюжет е пос лужил архитектурният пейзаж на старите възрожденски градове или закътаните в горите свети обите ли – манастирите. Като пример мог ат да се посочат „Вълко Чалъков в Стария Пловдив“, „Куршум хан“, „Общ вид на Рилския монастир“, „Общ вид на Хилендарския монастир“ и др. В повечето от тях ъгълът в долната част на предния план е своеобразен център на композицията, обикновено леко затъмнен или подсилено обагрен, грабва погледа и го повеж да грижливо, за да обхване всичко онова, вградено между четирите стени на рамката. Голяма част от чара и обаянието на картините се дължи на чистите ярки цветове. Белият цвят се по лучава понякога от оставения не покрит грунд. Светлите тонове се получават чрез измиване. На дру ги места виждаме художникът да прилага техническият прийом „сграфито“. Лавренов изстъргва горния пласт боя и по този начин гравира формите на камъните, прозорците, керемидите и т. н. Това е тайната на така наречения „Лавренов детайл“. Сам авторът обича да казва: „Целта ми е била да използвам силата на маслената боя, точност та на графиката, нежността на акв арела“.
Друга характерна черта за творчеството на Лавренов е особеното осветление. В картините му пряката слънчева светлина е отбягвана. На места изобщо я няма – слънцето би огряло едни места, а други ще засенчи. В резултат ще се появят тъмни плоскости с неразграничен детайл, които биха пречили на неговия грижлив, по дробно разработен разказ и биха разбили единството на старателно проучения архитектурен пейзаж. Потопим ли се в богатата цветна приказка на Цанко Лавренов, ще видим, че всеки цвят и тон излъчва и свети със своя вътрешна светлин а. Може би така са блестели разноцветните мъниста и пайети, коит о младият Цанко е трябвало да продава в бащиния дюкян? Той ги е обичал по своему, по детски и те не закъсняват да му се отблагодарят. Те ни се усмихват сега от стен ите на изложбените зали с блясъ ка на морските бисери.
В началото на своя творчески път Цанко Лавренов търси здрава основа, на която да стъпи и чрез съвременни изобразителни по хвати, да създаде свой стил. Да съз даде „народна картина“ – в сми съл картина, носеща естетическа та стойност на народното твор чество. Именно затова истинско откровение за художника е срещата му с изкуството на Захари Зограф. В стенописите на Бачковския ман астир той вижда как със средства та на иконописта могат да се изо бразяват и битови сцени. Освежен и въодушевен от изкуството на самоковския зограф, Цанко Лавренов съумя да обедини съвременното с традицията, националното с лич ното. Неговият сюжетен живопи сен разказ се слива с монументална та изразителност на старите образц и. Той съчетава успешно декоратив ното изящество на плоскостно град ената икона с пластичната жизне ност на възрожденското ни изкус тво и налага стила си като зряло закономерно явление.
През 1943 г. Лавренов рисува най-голямата битова сграда на Балканите – вели колепния архитектурен паметник от времето на османското влади чество – Куршум караван сарай или Куршум хан. Са мата картина се явява и като своеобразен художествен протест срещу разрушаването на то зи архитектурен паметник от кор истните съображения на политиканите от онова време. Платното е решено по познатия начин – като обърната пирамида. В центъ ра е разположена тежката, обагрен а в тъмнокафяви тонове сграда на Керван-сарая. Ка то контрапункт в лявата горна част звучат мажорните тонове на единственото осветено от слънцето мяст о – богато начупеният игрив архитектурен ансамбъл на Стария Пловдив. Потискащата сила на оловните кубета и каменният зид на хана звучат като символ на епохата, продължила пет столетия. За жалост този архитектурен феномен е унищожен, както и много други в името на панелната вакханалия!
През 1967 г. Цанко Лавренов завършва творбата „Панаир в Ста рия Пловдив“. Голяма сложна композиция, която възкресява шу ма, веселбата и пъстрото многоо бразие на традицията в онзи вид, запомнен от автора. По същото вре ме е завършено платното „Малка нощна музика“ в чест на ежегодните тържества на ка мерната музика. Любовта му към цен ностите тук обединява три епохи – времето на Моцарт, времето на българското Възраждане и нашето съвремие.
Своето творчество Цанко Лавренов не ограничава само с родния Пловдив. Тръгва по сле дите на времето, за да намери в ехото на вековете, сянката на миналото величие на забравената красота. През 1942 г. той създава картината „Цар Симеон пред вра тите на Цариград“, а през 1946 г. осъществява една своя стара мечта с платното „Търново – сто лицата на Второто българско цар ство“. Градът на Асеневци е пред ставен като примамлив град-прик азка. С топлината на кафявите гами на идващата от вековете свет лина той грее сякаш е възкръснало видение.
През своя дълъг творчески път Цанко Лавренов създава и прекрасен цикъл за българските манастири, в който успява да върне спомена и красотата на тези светини на нашата национална кул тура и история. Създава и много графични листове, изявява се като добър публицист и общественик.
Творчеството на Цанко Лавренов е едно богато и сложно отражение на българската действителност, ярка и самобитна художествена изява. Неговото име с право се нарежда до имената на Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев… Всички те ус пяват да реализират своите идейно-художествени търсения, намират синтезирания вид на народнот о начало, смисъла на традицията и с помощта на съвременни изразн и средства насочват вниманието си върху трайните форми от националния ни бит и култура.
Цанко Лавренов успява да пресъздаде типичната българска обстановка на Стария град, дава живот на един забравен архитектурен пей заж, осмисля миналото и създава нова приказка за постоянната ес тетическа стойност на всички онези неща, които с гордост наричаме български. За разлика от първите следосвобожденски художници, чието изк уство носи по-обща стилова характеристика, Лавренов успява да формира свой напълно индивиду ален облик.
За финал и обобщение на казаното до тук може да послужи мисълта на Гьоте: „Ние не знаем някакъв друг свят, освен намиращия се в определено отношение към човека, ние не искаме друго изкуство, освен отразяващото това отношение!“
1973 г.
Из книгата „Краят на монолога“
