Начало Позиция Хартиената чума

Хартиената чума

492
0
young woman with glasses looking up from behind stacks of paper
от поета Николай Милчев, за учителя с любов – проф.д-р Коста Костов – Коро

Някога си мислех, че ще бъде страхотен житейски триумф, ако стана учител. Изпитвах възторжена възхита от достолепието на моите учители, които отворяха очите ми за Светлината. Помня имената на всички, които отвързаха възела на моето любознание. После съдбата завъртя живота ми в ручея, едно камъче цопна пред мен и ме завлече в бързея. Макс Вебер казва, че всеки избира своя Бог, който може да се окаже и Дяволът. Много често се случва второто и после цял живот се блъскаме в рогата му. Така станах лекар. Доволен от избора, Бог ми върна вересиите – дойдоха годините на моето учителстване – през всички нива на асистент, после хабилитиран преподавател и лектор по белодробни болести.

Вече 30 години!
Започнах да разбирам, че Дяволът може да бъде и добър учител в живота, защото изпитва взискателно и награждава справедливо, ако имаш търпение.
Удоволствието да преподаваш е блаженство, ако го вършиш с любов и себеотдаване. Това безкористно блаженство познават само онези, които обичат преподаването и учениците си. Разбират го само тези ученици, които са готови за споделяне на това блаженство. Не всички, а само готовите. И в живота е както в духовния свят – Учителят идва тогава, когато ученикът е готов.
Няма по-голямо удовлетворение за учителя, от благодарните очи на учениците. Аз съм такъв ученик и изпитвам светла благодарствена радост, когато заговоря или мисля за моите учители. Към някои от тях съм бил и суров, дори безпощаден, когато са правили компромиси и отстъпление от принципи, на които са ме учили, но никога не съм бил безразличен или неблагодарен. Да остана верен на наученото от тях е висша форма на ученическа благодарност.
Не съм престанал да се уча.
От някои учители съм “откраднал” парченца, от други – цели късове, за да се уча на отношение към професията, отговорността към думите, отстояването на лични позиции, упорство в истината, лична и професионална етика. От други, мои Учители в живота и оттатък него, продължавам да греба с пълни шепи и да пълня нощвите.
Няма по-голям принос в живота ни от този на родителите и любимите ни учители. Първите ни обичат безусловно, вторите ни научават, че безусловната любов не идва даром, а изисква воля за непрестанно даване на другите. Да учиш другите, означава и да се учиш от тях. Процесът на ученето е двустранен. Които владеят изкуството на преподаването имат смелостта да признаят, че са неделима и равна част от магията, която се случва при взаимното споделяне на знание.
Всички големи събития, които са тласкали човечеството напред, са ставали с непосредственото водачество на образовани личности. За България – това има силата на закономерност. За силата на тази закономерност са нужни учители.

Хвала на българския Учител, който оставя незаличими следи в ума и сърцата ни!Сполай на Николай Милчев, блестящ поет, за споделения текст.

ХАРТИЕНАТА ЧУМА

Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също
е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.
Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.
Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.
И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…
Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.
Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…
Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.
Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.
Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.
Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!