И за новата му стихосбирка „КОЖАТА НА СВЕТА”

От ИЛЕАНА СТОЯНОВА

Познавам от близо 30 години творческия почерк на Лъчезар Лозанов, в който се съдържа  липсващият елемент в развоя на литературата ни, а именно традициите на битническата поезия. Именно такъв тип поезия ни представя той и в петте си досегашни книги„Скъсай опаковката” (1995), „Звярът”(1999), „Иго” (2002), „Болничен лист” (2015) и „Стъкларии” (2016).  Това са книги със стройна концепция и премислена структура, наситени са с метафорика и сложни смислови връзки. Така че стиховете му и цялостно събраните в книга са хомогенни, а не са самоцелни, поставят си претенциозната задача  да уловят едновременно безкрайните отражения във взаимопресичащите се реалии. Идейно книгите му си поставят за цел да променят общоприетата гледна точка за съществуването на човек и да създават по странен сложно метафоричен път един свят на справедливост, човечност, етичиност и хармончна красота. Интересното е, че образите в повечето случаи са контрастни, тоест има едно сблъскване на противоположни образи и звуци. Освен че са несъвместими един с друг образите в стиховете, типичното е, че това е поезия която събира, съчетава, сблъсква и съчетава накрая за да се получи хармонията.

Лъчезар Лозанов е носител на награди от литературни конкурси в Казанлък (2001 г- трета, 2014 г. – първа), Варна, Добрич и др. Номиниран е в конкурса „Христо Фотев“ в Бургас през 2016 г. и 2017 г.

В последната му книга „Кожата на света“ тенденциите в идеите и стилистиката му са изведени до ново качество. Типчно градска поезия в традициите на битническата, книгата „Кожата на света“ е  конструкция от 5 цикъла, обединени в обща метафора около „кожата“.

Самото заглавие на тази провокираща книга е Въпрос, риторичен въпрос – „Какво става с „кожата на света”? Дали той все още е такъв, какъвто е изобразен на „старите географски карти”, което е и първото програмно стихотворение: и отговорът във финала му е: „А истинският свят наоколо/ само тихо къкри и бълбука/ сред тия гладни термоядрени реакции.”

Първият цикъл „Улици и татуировки“ е обхванал космоса на големия град. Проследява се темпото му на живот и променящата се „нормалност“ и постоянното изкушение да излезем от нея. Видими са гримасите на  социалните лумпени, но и опитите да се пробие установения ред от предприемчивия човек към друга „нормалност“, а също и да се надникне в територията на непознатото. Призмата на любовта изследва „другостта“ на хората, нараняванията, загубите. Търси се начин да се превъзмогне очуждението. Ето обхватътв стихотворението „Ръка разстояние”:

На ръка разстояние

от подземните жили на София

от думтящото ѝ одимяло сърце

от невротичните спазми бетон или камък

на една ръка разстояние

са хлорофилните клетки – моята жажда

със синкав силует, нежен и режещ едновременно…

–  и по-нататък:

няма да потъне всичко това

докато съществува една-единствена целувка

просната над Атлантика между мен и теб….

Много са хубавите стихотворения в този цикъл, включително „Нощен микроскоп”, „Диагонали” и „Кожата на света”.

Цикълът „Алергии” търси диалектиката като процес, който ражда новото. То снема, но и обединява крайностите, прехвърляйки се във възела на нов сблъсък. Това е сдвоеното съжителство между тяло-душа, жив организъм – вирус, любов – раздяла, местен жител – емигрант, патриархалност – съвремие, емпатия – фобия, нормалност – нестандартни пътища, традиционно – свръхтехнологично, живот – смърт, страх – смелост. Антипатии и симпатии. Стихтворението „Сабя” превръща темата за любовта в призма, през която се оглеждат редица екзистенциални проблеми:

…Ще ми трябват 1000 години,

въпреки зимата, въпреки жегата – железните инструменти за дълбаене,

да гравирам всички малки смърти.

Измивам новото ти лице

и звездата вътре тупти, любима!….

Но малко след това поетът възкликва:

Дали трябва да съм тук

да съм ножица само

на живота, който е сабя, но не в моята ръка. Не в моята.”

От сблъсъка на противоположностите блясва електричеството на един скептицизъм, който се налага от обективността на извънсетивния свят,чиитозакони са непреодолими..

Подобен е и възелът  в „Резените на живота”:

…светът е безучастен зрител.

Разменя територии, гримаси и лица.

Сега сме нищо, но малко време трябва

да бъдем всичко, което ни заобикаля

подобно зейнал разрез

в кръвообращението на света.

Актуалността в този цикъл е болезнено отрезвяваща – вижте заглавията „Светът между черно и бяло”, „Ерозия, „Дрон” изпълнени са със странни нетрадиционни образи както в „Глист”, което е образ на морето. Тези образи са си trade mark на Лъчезар Лозанов. Този подход няма за цел да имитира живота и да го пресъздава буквално, а трябва да го изобрети, да си го представи понякога с абстрактни образи и гротесктни пропорции. Поетът също както художникът трябва да покаже животът такъв, какъвто го вижда и чувства той самият.

Третият цикъл „Азбука за незрящи“ – по концепция търси архетипните моменти от  колелото на живота Намира ги в клетката на семейството. Организиращ елемент е образът на играещият човек (хомо луденс) и цикличността в индивидуалния живот. Мотивацията е импулсът да бъдем това, което не сме били, симетриите на живота, неговите фракталии. Окобена роля играят случайността и логиката – те са усилието да изградиш хармония от възлови човешки ориентири. Понякога странните създания в образите на Лозанов смайват , например в стихотворението „Един ден”…”Един ден жената с очи-камшик, опъната като въже” или „Един ден приятелите ти бръмчат из въздуха с крила/ и лазят върху глобуса”, или „Един ден сънищата са плацента,/ изумен отново срещаш майка си – огромна ласкава врата…” „в емайлирания ослепителен леген/ на един-единствен ден/ където така необяснимо бързо и болезнено/ се случи всичко.” Това е внушение, чувството за миг-вечност, защото всъщност живеем в Един ден, който може да продължи години, но може да е и само месец, ден…Стиховете, които харесвам тук са Сърце на светлина”,”Домът”, „Електрически растения”, „Знак”, „Край огъня”.

Цикълът „Нокти и белези“ е фокусиран върху индивидуалната съпротива, борби и травми от поражения. Бруталността на прехода е видян през примитивизма на черно-бялото мислене. Свободата и саможертвата са доминиращи, любовта е сражение, което натрупва напрежение и се сублимира творчески в удар (късо съединение).

Стихотворенето „Свободен” преобръща материите и представите ни за тяхната структурна устойчивост на принципът на абсурда и парадокса: „Сърце забито в ножа, стена се мъчи да разчупи/ огромната глава застинала отсреща” или „Такъв е този свят – на черно-бели квадрати/, две армии – едните стъпват по черното, другите – по бялото./ Пробивни машини във въглено-тебеширена държава/ дълбаеш,/ лесно те дълбаят, за да има вятърът храна”.

Темата за любовта също се преобразява в абсурдистки формат: „Жената, която обичам,/ дъвче и плюе душата си – върви през бели и черни квадрати,/ ослепително тяло,/ обезглавено.”… Ще се спра малко по-късно на тези уникални образи, които са знакови в стилистиката на поета Лъчезар Лозанов. Образите на Лозанов в различните стихотворения от този цикъл сами говорят за него самият и възприятията му: „Погребан в морето”, „Облечен в стъкло”, „Кал, вода”, „Подялба”… В„Реликтово лъчение” поетът възкликва:”Правихме открития – единствени./ Хубаво е да го знаеш/ че са го правили още милиони…и ”Минувачите – делови, безполови, контрастни, целувай ме!…Причаква ни протяжно/ намусено време/ след големите малки събития….”

Петият цикъл „Линиите на ръката“ е лутане в прогнозите за утрешния ден на света. Това е опит да надмогнем граници в територията на достъпното ни познание, опит да се надникне сред пропуснатите варианти на живота. Смъртта е навлизане в непознаваемото, но едновременно и нейното осъзнато присъствие сред живота в неслучилите се възможности. Любовта е и инженерен подход за бъдеще, ритъм в неизбежно-възможно, въображаемото (но вероятно неслучило се) бъдещо поколение. Смисълът на развитието е да въведеш представата си за индивидуален код в хаоса на съществуването. „Любовта е нож. И докато режа/ всеки резен има сърцевина на Бог…” или „Събличам те, подобно лук лютиш, но всяка дреха окачвам/ не на стол, а по стените/ и се озовавам в катедрала…”

Самите заглавия на стиховете втози цикъл подсказват динамиката на противоречието, контраста и посоката  на развитие: „Преди и отвъд”, „Твърдата течност на душата”, „Необяснимото”, „Времето е килим”, „Прелетно изтръпване”….

”Съществуват в нищото. И ще се появят

когато създадем телата им с остри инструменти – целувки и движения. Усещам – витаят милиарди/ на нашия нагон разчитат… ,

 а после казва :

„Богато на възможности, нехае

Нищото, че ще ме загуби…” и „Витаят често тук наоколо. Витаят бездни.”

Това е финалът на една невероятна книга, изпълнена с толкова много визуални внушения и толкова джазово звучене.

Както разбирате темите, които вълнуват поета са различни – екологични, актуални социални за днешния ден, ретроспективни, интимни, любовни – а звукописните игри са част от постигнатия собствен стил в свободния стих. Образите му обединяват индивидуалното, социалното, политическото и природно-космическото измерение от живота ни.

Като малко поети днес, Лъчезар Лозанов притежава висока визуална култура, която личи в неговите стихотворения. Това е Светът на визуалните атракции, цирковите номера на визията….като например „мъхестата гъсеница”….Друго качество на поезията му е че Лиричният герой е нещо, което не винаги може да бъде разпознато, не се афишира, а се разтваря във всичко – човек който постоянно се надсмива над себе си. Поезията е метафорична, но използва „грешката“ – „не ножът е забит в сърцето, а обратното”

Тази книга е смес от стилове, еклектична е.

Първият стил оприличавам на картините на големият авангарден художник КАЗИМИР МАЛЕВИЧ – „Черният квадрат“, „Червеният квадрат“, както и рисуваните от него картини на хора БЕЗ ЛИЦА след Октомврийската революция. Неслучайно те са уникални и революционни за онова време. Това прави и Лъчезар Лозанов – „революционна“ по звучене поезия и в същото време дълбоко преживяна. Той е потънал въввъртопите на прехода, прегърнал е света с неговата кожа, както и себе си, и всички хора. Дори и най-„любовните“ му стихове са по-скоро са фикция – любовта като чувство е едновременно и нежна, и унищожителна… Стилът му никак не е конкретен, той прави непрекъснати аналогии на човешките чувства с одухотворена природа, наистина странни превъплъщения на Аз-а. Тесъдържат ирония, самоирония, болка, и скепсис.

Вторият пласт на стилистиката му в книгата за мен е Еклектика, тоест смесването на всички архитектурни и художествени стилове, включително сюрреализма на Рене Магрит и Салвадор Дали. Има деформация на образите, има символизъм, постмодернизъм…всичко наследено от …измите на съвременните литературни стилове, но в крайна сметка се получава нещо красиво и неочаквано… Дори наподобява на еклектичната архитектура в Мънхатън – до старинна пагода или малка християнска църквичка е долепен стъклен небостъргач на Доналд Тръмп, последен писък на архитектурата, до наистина старинните небостъргачи, с външни стълби се подпират най-модерни билдинги и между тях малка квартална градинка с железни пейки стил рококо, на месинговите табели по тях са изписани имената на влюбени двойки, живели в 19-ти век ,които вече не са живи. Така животът постепенно става безкраен, старото и новото се преливат, дори преминават плавно и през смъртта…

Освен това поезията на Лъчезар Лозанов е сензитивна – съчетава живопис и музика, тя се усеща, тоест разбирането ѝ е през чувстването. За тази поезия също така много подхожда сравнението с американски джаз. И най-важното той събира на едно място живото и неживото. Ужасяващо е – предметите дишат, а живите неща се държат като минерали…Това е остър експеримент на поет който непрекъснато джазира и то от онзи джаз, който ще вкара ту маршове, ту валсове, ту тамтами. Поезия, която може да шокира без да е преднамерена, тя е иронична и самоиронична, но обича да разкъсва мелодията – не създава ясни линии, играе с двете нива на подсъзнанието и паралелното мислене. Това е играещ поет, но пък сериозен, драматичен….

Някой би реагирал, че е отрупана с метафори, че е като калейдоскоп от образи, наслагвани един върху друг, противоречащи си, взаимоизключващи се…но не е така, защото във всичко има баланс. И звучи и красиво, и смислено, и актуално. Трудна книга за хора без културни натрупвания, естествено. Но точно това ми харесва. В нея има висока претенция, защото покрива много полета. Това е желанието на поета – да опознае в живота и хората чрез….СБЛЪСЪК НА ОБРАЗИ И ЗВУЦИ, което я прави уникална по своята природа….

Както и да я нарека – експериментална, нова, постмодерна, символизъм, футуризъм…няма да е точно, защото това си е стила на Лъчезар Лозанов. Той безспорно има много културни пластове, чете активно всичко новаторско, анализира, откакто го помня . С него винаги е интересно да разговаряме на теми не само за поезия, но и за изобразително изкуство, музика, философия… дори марксизъм.

Пожелавам успех на книгата! Дано я четат повече млади поети, защото тя си е младежка и по стил, и по дух.