ХАРИ ПЕСА, нов разказ от Атанас Стойчев

Хари Песа беше роден в цигански катун. Баща му го кръстил Хараламби, защото му харесвало това дълго име – Хаараалаамбии…, но още от дете всички му викаха Хари.

“Песа” дойде по-късно. Семейството на Хари си изкарваше хляба с плетене на кошници и изработка на лъкове и стрели. Но пласирането на стоката не винаги стигаше за изхранване на многобройната челяд. Хари имаше три братчета и две сестри. Всички, от най-малката – Ива, до най-големия – Хари, помагаха за кошниците и лъковете. Сечаха върбови клонки край реката за кошниците, Хари и баща му търсеха хубав дрян из горите за лъковете. Стоката беше добра, но не винаги вървеше. Затова Хари и семейството му бяха принудени да крадат.

Когато бащата на Хари откри, че момчето надушва какво се готви в набелязаната къща, че се пече хляб, че в пещта е зазидано агне, дълго време ходеше като замаян, поразен от дарбите на сина си. После свикна и редовно го използваше, за да не разбиват напразно врати и да чупят прозорци. Уж на шега го нарекоха Хари Песа и така си остана.

Ако питаха Хари, той не би казал, че надушва какво има в къщите. Той виждаше какво има в къщите. Но кой го питаше, важното беше да върши работа.

Майка му беше хубава, весела жена, обичаше сама да си пее и да играе кючек.

– След една седмица мама ще си замине – каза веднъж на баща си.

– Къде ще замине, да не е луда, кой ще я храни?

– Ще си замине – упорстваше Хари и посочи небето.

След тези думи Хари разбра какво значи да видиш звезди посред бял ден. Направо тупна на земята, когато баща му го удари.

Точно след седмица погребаха майка му.

– Да не влизаме тук, ще ни хванат – каза друг път.

Бяха пред къща, където Хари беше “надушил” пушен еленски бут на чардака зад къщата.

– Ще ни хванат, как ще ни хванат, като стопаните ги няма… – скастри го баща му.

Кой знае защо, всички влязоха в двора – бащата, Хари, трите му братчета и двете сестрички. Бащата вече бе откачил бута, когато на двора се появи голямо овчарско куче и се хвърли към тях. Едва успяха да се набутат през отворената врата на килера и бащата тръшна вратата. Бутът все още беше в ръцете му.

– Какво ще правим?

Не се знаеше дали бащата пита себе си или някой друг, но Хари отговори:

– Не трябваше да влизаме!

Този път баща му не го удари, все пак ръцете му бяха заети с бута.

Закараха ги в кметството, кметът им държа конско, после ги пусна, като ги предупреди, появят ли се в това село, ще арестува бащата и ще го даде на съд.

Още преди да се заселят в изоставена къща в друго село, Хари предупреди, че къщата ще се срути.

– Е, няма все тебе да слушаме – каза бащата и този път не се вслуша в съветите на Хари.

Стана някъде в полунощ, когато всички бяха заспали. Наскачаха, слава богу, бяха си с дрехите, багаж почти нямаха. Вече навън успяха да видят как покривът се срути с трясък. Но когато се огледаха, видяха, че Ива я няма. Бащата се втурна към руините, ровеше, хвърляше керемиди, греди… Впрочем, всички се втурнаха да помагат, както винаги, те си бяха задружни. Когато бащата стигна до телцето на Ива и я вдигна на ръце, всички разбраха, че тя вече не диша.

Руините още димяха, когато бащата се обърна към Хари.
– Махай се! – каза. – Всичко идва от теб, каквото лошо кажеш, случва се… Ти го викаш… Махай се, отиди да викаш лошото на друго място, какъв път ще хванеш, не знам, но се махай…

Хари наведе глава. Щом баща му казва… За пръв път си даде сметка, че неговите ясновидски дарби му носят нещастие.

– Вземи този лък – бащата подаде на Хари лъка, с който никога не се разделяше и не продаваше. – От баща ми е, от много здрав дрян е направен, ако го опънеш здраво, като нищо убиваш прасе… Острието на стрелата е като бръснач. Но не го използвай, ако можеш, никога не го използвай! Само в много, много краен случай. Нека да е с тебе, да те пази от лошите работи… А сега, хайде къш!

В тяхното семейство никога не се прегръщаха, нито при раздяла, нито при посрещане. Така че, дори и в този драматичен момент Хари не получи прегръдка.

– Хей! – подвикна баща му, когато той вече беше тръгнал. – Иии… забрави, че виждаш повече от другите.

Когато се раздели със семейството си, постепенно Хари прие един житейски закон, който му помагаше да оцелява. Щом си жив, казваше си, каквото и да стане, добре е. Добре стана, продължаваше да умува, че се отдели от семейството си.

Сигурно беше така, защото Хари попадна в училище за безпризорни деца и завърши средно образование.

После се качи на корабите като камериер и беше много доволен. Получаваше добри пари и забрави мизерията.

Всичко вървеше добре, докато Хари Песа забрави заръката на баща си и отново се изкуши да използва ясновидските си дарби.

– Ще има буря, и то яка буря, дайте да си стоим в пристанището – каза веднъж, но никой не го послуша, прогнозите бяха добри.

Още същата нощ океанът ги заблъска наистина яко, вълните прехвърляха мостика и избиха няколко финестрина.

– Пазете се, момчета – каза друг път, – мисля, че тази нощ някой ще падне зад борда…

Събуди се в четири след полунощ, защото чу шума от падането на някакъв предмет във водата. Отиде на мостика, този път капитанът го послуша. Обяви тревога “Човек зад борда”. Оказа се, че предметът е тяло на човек. Слава богу, този път спасиха вахтения моторист, който беше излязъл на кърмата да вземе въздух, надвесил се глупаво през борда и най-нелепо цамбурнал във водата.

Понякога Хари Песа имаше и добри новини за моряците.

– Ще си имаме жена на борда – опита се да ги зарадва веднъж, когато прекосяваха Атлантика на път за Канада.

Абе, ти луд ли си бе, Хари, мърмореха моряците, по средата на Атлантика сме, жив кораб не се вижда, а ти ни говориш за жена.

Само след няколко мили видяха яхта, а в нея самотна мореплавателка, която беше решила да прекосява Атлантическия океан от Халифакс до Ламанша. Нещо нередно се беше случило с управлението на яхтата и затова я вдигнаха на борда заедно с жената и я върнаха в Халифакс.

Независимо от добрите новини, на Хари не гледаха с добро око. Особено капитаните. Те също стигнаха до извода, че Хари Песа предизвиква лошите неща и е нещастие за всеки кораб. Мълвата се разпространяваше от кораб на кораб, докато се стигна дотам, че никой от капитаните не искаше Хари в екипажа си.

Дойде време Хари отново да си припомни любимата максима: Щом си жив, каквото и да стане, добре е.

Така Хари Песа стана барман в най-старата кръчма по крайбрежието – “Моряшки спомени”. Беше се зарекъл, че повече няма да използва ясновидските си дарби.

Това лято си отиваше бавно, но все пак си отиваше. Листата падаха, жените затвориха деколтетата си, мъжете обуха дългите панталони, крайбрежните кръчми затвориха, само “Моряшки спомени” продължаваше да работи през цялата година.

Хари Песа се чувстваше тъкмо като това лято, което си отиваше. Беше на четиридесет и пет, горещата му младост вече беше отминала, идваше спокойната есен, а след нея щеше да дойде и зимата. Трябваше да се направи нещо. Вече не можеше да се живее по този начин.

Не че живееше лошо. Имаше си стая в кръчмата с прозорец, който гледаше към морето. Да живееш на една крачка от морето, кой ти го дава. Ставаше винаги в пет. До кръчмата беше издигнал мишена, която целеше всяка сутрин със своя лък. Улучваше безпогрешно центъра, казваше, трепне ли му ръката, значи вече за нищо не става, значи е безумно остарял и е пътник. Освен това през лятото плуваше, през зимата бягаше покрай брега. В седем посрещаше първите клиенти.

Хубавото беше, че Хари Песа имаше план как да промени живота си. Лошото беше, че човекът, който щеше да промени живота му, не знаеше нищо за това.

Според Хари жената, чието име той все още не знаеше, беше родена за него. Тя идваше винаги в шест следобед, връзваше кучето си за мишената и също като него плуваше до късна есен или бягаше покрай брега. Хари беше щастлив, че тя ползва гредата на мишената, за да връзва кучето си, нещо, което той е построил. После те плуваха заедно, плуваха в едно море, все едно, че живееха заедно. Вярно, че никога не са плували един до друг, но какво значение имаше това, те бяха сами в това огромно море и никой не ги безпокоеше.

Жената не говореше. Хари не помнеше кога и как тя поиска първото си кафе. Винаги сядаше на маса с изглед към морето и дълго го съзерцаваше. Хари си знаеше работата. Правеше най-хубавото кафе, на което беше способен, и го поднасяше мълчаливо. Той също не говореше, искаше тя да разбере, че той е готов да направи всичко за нея, а мълчанието е само малка част от това «всичко». Привечер тя отново идваше със своето куче, плуваше или правеше дълга разходка, после се връщаше и отново сядаше да изпие следобедното си кафе.

Хари си казваше, че те живеят заедно. Всеки ден се виждат по няколко часа. Коя семейна двойка може да се похвали, че прекарва толкова дълго време заедно? Сега хората работят по цял ден, хранят се набързо и си лягат да спят. С други думи, Хари Песа беше доволен от своя «семеен живот», но мислеше, че все пак нещо трябва да се промени.

Но как да стане? Просто да я покани някой ден да види неговата скромна обител. Но Хари никога не се бе обръщал към жена пръв. Вярно, че и жените не се обръщаха към него. Хари нямаше обяснение за това, той си беше добре сложен мъж, с тренирано силно тяло. Имаше бистър ум и романтична душа, но сякаш никой не забелязваше това.

Какво толкова му мисли?! Издебва я, когато двамата са сами, прикотква я в стаичката, просва я на спалнята и толкоз. После тя ще идва в стаичката, без да я кани, толкова ще й хареса, че ще поиска да заживеят заедно.

Сигурно жената има някаква много сериозна причина, за да не направи това, за което Хари мечтае. Да-да! Точно така. Може би си има мъж. Не «може би», тя си имаше мъж. Хари го виждаше. Виждаше, че този мъж не е добър човек. Знаеше, че е моряк, кога тръгва на рейс и кога се завръща. Хари искаше да бъде честен към този човек, но също знаеше, че повечето моряци не бяха добри хора. Морето ги изтощаваше, вземаше силите им, направо вземаше живота им. Затова те бяха зли, обезверени и настрадани. Държаха се зле с близките си, само защото не бяха споделили техния живот.

А този, мъжът на тази добра жена, беше много проклет човек. Пред себе си Хари спокойно го наричаше Проклетия мъж. Ясно е, че след всеки рейс Проклетия мъж иска празници, но защо всички трябва да се съобразяват с него? Все пак, Добрата жена, както си я наричаше Хари, прави нещичко за това. Понякога кани гости вкъщи, но Проклетия мъж пак не е доволен. Впрочем той никога не е доволен.

– Какви са тия навлеци тук? – пита.

– Гости… Нали обичаш гости – отговаря Добрата жена.

– Обичам, но не обичам, когато се върна вкъщи, някой да ми пречи да…

– Какво да ти пречи да…

– Да ми пречи да правя, каквото си поискам… Винаги, когато се върна, някой ми пречи. Като миналия път, когато беше пуснала в къщата ми някакво безпризорно хлапе. Ха-ха! Решила благоверната да си имаме дете…

Точно така. Проклетия мъж не иска да има деца, защото те        ще му пречат да си прави празниците. А Хари как искаше да има деца, как искаше, Господи! Искаше, но кой го питаше.

Разбира се, Проклетия мъж изгонва безпризорното дете. Друг път натирва болната леля на Добрата жена, която е решила да се грижи за нея. И всичко това, за да не му развалят скапания празник.

Как се живее с такъв човек?!

Хари знае откъде идва всичко това. Нали като камериер на кораб е  изпитвал на собствения си гръб капитанската власт. Защото Проклетия мъж е точно такъв – капитан на голям презокеански кораб и иска да пренесе подчинения корабен свят вкъщи… Щом натисне звънеца, камериерът пристига приведен, готов да изпълни всякакви негови прищевки, вдига ръка и му пеят любимите родопски песни… Проклетия мъж не разбира, че моряците не го уважават, те са длъжни да го уважават… Това не му пречи да мисли, че всички са му длъжни.

И най-вече собствената съпруга. Която, Боже Господи, трябва да се облича като ориенталка, да слуша втръсналата й ориенталска музика и после да се съблича… Да притичва за солта, за клечките за зъби, за джиндифила на проклетото му мартини, всичко, само за да се чувства господар… Добрата жена  никога не трябва да забравя , че е прислужница в голямата му къща, да си удря челото в килима, препълнена от благодарности и нощем да прави в леглото всичко, което той поиска… А той много иска. И ако пропусне да го събуди с любимата му далматинска песен, акомпанирайки на мандолина, може да разбие мандолината в главата й…

Хари знае как всичко това може да бъде красиво. Но не и с този мъж, който вижда жена си като прислужница, а тя знае, че Проклетия мъж е едно властолюбиво лайно, което не смее да погледне истината в очите…

Наистина, как се живее с такъв човек?!

Тази вечер в бара нямаше клиенти и Хари реши да изпие една бира. Само той знаеше как се пие бира в този привечерен час. Разбира се, на гладно, на малки глътки и кратко задържане в устата. Погледът му беше вторачен в морето, почти медитиращ. Усещаше как бирата бавно се стича в тялото му, представяше си как кръвта му ликува, посрещайки пенливата течност. Хари медитираше, но не съвсем. Той очакваше жената, която тази вечер нещо закъсняваше.

Най-после я съзря. Макар да се бе стъмнило, той беше сигурен, че е тя. Жената се приближи до мишената и върза кучето, както правеше винаги. Но имаше промяна, Господи, имаше промяна! Малко е да се каже, че Хари Песа ликуваше… Ето как стават превратностите в съдбата, ето как животът се завърта с бясна скорост… От нещо съвсем незначително.

Този път жената не седна на обичайното си място, а приближи до Хари и подаде ръка. Вярно, малка промяна в действията, но надеждата за голямото преобръщане и тръгване по нов път е съвсем реална.

– Аз съм Вела – каза жената.

Хари пое машинално подадената му ръка.

– Хари – каза. – Хари Песа…

Ах! Как го изтърси това «Песа»… Но едва ли е толкова фатално.

– Ние сме близки, нали Хари?

– Да, да – заповтаря Хари, да не би да изтърве такъв важен момент. – Ние сме много близки…

– Ние, може да се каже, живеем заедно…

– Абсолютно! – побърза да се съгласи Хари и, за да не остане назад, додаде: – Ние държим един на друг, готови сме да направим всичко един за друг…

– Е, това не трябваше да го казваш.

– Аз каквото кажа… – обиди се Хари.

– Изпълняваш го.

– Разбира се.

– Трябва да убиеш един човек… Ей там е, до морето. Не се унижава да посещава такива пропаднали кръчми като твоята. Трябва да го убиеш, аз не мога, нямам сили… Аз съм жена… твоята жена… и ти трябва да го направиш, ако наистина държиш на мен.

Хари Песа разбра едно – това, което щеше да направи, наистина ще промени живота му. Влезе в стаята и погледна през прозореца, който гледаше към морето. Видя човека, който се движеше по брега. Излезе от стаята с лъка и стрелата и се отправи към морето. Припомни си заръката на баща си, да не използва лъка или да го използва само в краен случай. Може би този «краен случай» беше дошъл. Кой знае защо, докато стъпваше по влажния пясък и все повече приближаваше човека, постоянно си повтаряше: Щом си жив, каквото и да стане, добре е. Вдигна лъка и го опъна.