Характерът на слога, проф. Симеон Янев

В кратката, но много богата на данни и съпоставки статия, приложена към този прекрасно издаден том от неговите съставители г-н Билярски и г-жа Бурилкова, ясно е подчертана тяхната надежда, че спомените на Добри Ганчев са годни да променят много устойчиви и дори вкостенели представи на историците за засегнатите в тях събития и личности. Това е напълно основателно, защото книгата, чието прохождане в точно такъв вид отбелязваме сега и която авторът си е представял отправена към потомците, всъщност е отправена към историците – към пазителите и тълкувателите на паметта, хора с много важна функция в обществото, защото без тяхната съвестност и всеотдаденост то, обществото, тръгва към разпад.

Но аз не съм историк и ако четох тази книга – а я четох, макар и в много кратък срок, с огромно удоволствие – я четох с нарастващо внимание не толкова за това какво казва, а как го казва. Удоволствието, което изпитах, най-напред произтича от това, че я подозрях в принадлежност към форма на изказ, която не е нейна лична, но е много силна, много стара и, най-после, много жива и до ден-днешен.

В една кратка бележка, която оставя към спомените си Добри Ганчев – семинаристът от Киев, първият български следосвобожденски исторически писател, дълголетният учител на царското семейство по български език, завещава на бъдещия си редактор големи права да коригира, изменя, дори да съкращава с изключение на само едно: „Характерът на слога ми да се запази, държа на това“, пише той буквално. Слогът – това е именно формата на изказ, онова, в което говорят не толкова описаните събития и исторически лица, колкото този, който ги описва. Изглежда, че – съзнателно или инстинктивно, без значение – Добри Ганчев е знаел или предусещал, че начинът, по който е разказал събитията, съдържа повече от жестове и постъпки неговата личност и, още повече, че неговата личност, свидетелстваща български събития и български исторически лица, е определена от нещо надличностно, което не може и не бива да се докосва, за да запази разказът автентичността си.

Несъмнено характерът на това, което описваме, властно и често против собствената ни воля, определя начина, по който ще го опишем. Добри Ганчев, който, както споменах, в младостта си е писал исторически романи, който е писал повести и разкази за съвременния живот и който не е получил особено признание нито за едното, нито за другото, в залеза на живота си решава да напише спомени. Да припомням ли, че особено удобният статут, който е имал – статут на наблюдаващ отвътре царската фамилия, – му е давал убедеността, че тия спомени ще имат цена не толкова, ако са лични, колкото ако свидетелствуват онова, което в реалното публично пространство е останало неизречено или е било неизречимо. Самият той е имал особено местоположение в това пространство, изключително удобно за един хронист: първо, защото събитията, които е преживял, са изключителни за хрониста – създава се нова държава; и, второ ,защото той е е в идеалната позиция на наблюдател от възможно най-голямата близост, без при това да бъде ангажиран като участник. Тази близост се определя от качеството му на учител на царската фамилия, на преподавател във Военното училище, където пред очите му преминават като млади и като зрели най-видните военни ръководители и политици на България в последните две десетилетия на XIX век. И така, решил да опише онова, на което е бил свидетел, той е могъл да го направи като Маврикий или като Калистен, или сам да се раздвои като Михаил Пеел, или да избере един от вероятно стотиците начини, по които това се прави от древността до днес. Добре, че Ганчев решава да пише спомени по памет.

Никога и никъде не съществува модел за писане на спомени. Винаги и всякога добрият спомен е моделът на самия човек. Жанрът ‛спомени“ е най-широкият, най-неопределеният, дотолкова неопределен, че заличава изначално границата между литературата и нелитературата дори във времена, когато тая граница е имала значение. Този жанр – ако това изобщо е жанр – е най-многообразният в световната книжовност. Поезията, прозата и драмата, във всичките им жанрове, са много сродни в националните си варианти в рамките на една цивилизация; те имат норми, които, нарушени, веднага отпращат към други норми, прикрепват текста към друг жанр, който може да бъде разпознат отново като общ на цивилизацията. Споменът обаче е неподвластен на всичко това и то не защото е личен, а защото личното винаги се оказва вградено в нещо не-лично, но исконно. Като че ли при това то не е регламентирано в норма, а напълно свободно: споменът може да бъде разказ, но може да бъде и приписка; може да бъде дневник, но може да бъде и асоциация; може да бъде бележка, но може да бъде и запис; може да бъде изповед, но може да бъде и хроника. Споменът, без да изреждам, може да бъде всичко. Какъв да бъде споменът, не решават правила, но едва ли решава и само пишещият. Вероятно какъв да бъде споменът – става дума за автентичния спомен, а не за играта на спомени,- решава колкото преживяващият, толкова и преживяното.

Но това не е всичко.Една убедителна за времето си теория за българската литература я прочете като „литература със забавено развитие“, една съвременна – без да е толкова убедителна – я прочете „като травматична литература“, а като травматична – и самата култура. Общото между двете е, че те визират винаги някакъв външен образец, някаква външна култура, повече или по-малко развита, но винаги образцова. Това в значителна степен е основателно; жанровите модели се копират в модела на цивилизацията, те са в много голяма степен устойчивото на самата цивилизация. Българското възраждане и следосвобожденското време не само мощно създават, но и мощно копират, още повече това се отнася за самата литература.

Но дали това се отнася за спомена? Как се копират спомени? Вече стана дума, че споменът е най-ненормираното изкуство, ако изобщо е изкуство. Изкуство или не, литература или не-литература, но споменът, така неопределим, е определим само в огромната си свобода. Бих казал – анархистична свобода, защото отказът от правила в спомена е отказ от правила изобщо в разказването или, още по-точно, в говоренето.

И тук изоставям толкова примамливите теоретизации, за да припомня, че в ‛ускорената“ или ‛травматична“ българска литература или, нека бъде, книжовност има огромен, мощен, непреодолим и непокорим, необяснен и вероятно неподлежащ на обяснение поток от разкази, говори, вопли или молитви, заклинания или изповеди, който – въпреки всички теории и модности – изглежда, че не е нито ускорен, нито травматичен.

Този поток, който не признава стандарти и статути, жанрове и теории, външни образци и високи парадигми, та този поток протича от най-дълбока древност и тече през целите 13 века, когато някаква човешка общност, осезаваща се като различна, бележи своите преживявания като спомен. Във времето на Възраждането този спомен, идентифицирал се отначало като история, като житие, като животопис (с друго име автобиография), като приписка или писмо, като пътувания на еди-кой си до еди-къде си или, съвсем накратко, като едно или друго, но най- вече като записки, общността и общовалидността на които един гений е запечатал с личното си име, за да мислим и до днес, че става дума за нещо частно.

Този поток, забелязан след Паисий и Софроний, прибиращ Раковски и Григор Пърличев, Тодор Икономов и Димитър Маринов, Михаил Греков и Стоян Заимов и още мнозина, този поток, който след 1878 г. се разлива върху първите български политици (и поглъща далеч не само първите), този поток, който се допълва от закъснели, но силни притоци, като поп Минчо Кънчев и Балчо Нейков, но който всъщност изглежда неизброден, защото никога няма да бъдем сигурни, че, всред стотиците неразчетени ръкописи, поредният разчетен няма да се окаже златоносен, именно в този поток се влива и тази книга, не, разбира се, за първи път, но за първи път в това издание толкова отговорно и с толкова внушителен респект.

Общото в този поток е различността на всички, които го правят. А видимостта на това общо сигурно бележи различността на самата менталност. Различаващата се менталност има и различен език (не личен толкова и винаги, колкото общ), именно като език на различаващата се менталност.

Авторът, чиято книга е тук предмет на нашето внимание, същият този автор, който дава такава голяма свобода на бъдещия си редактор да съкращава, пояснява и коригира, му забранява да се докосва до слога. Той изрично забранява да му се пипа слога, но не защото слог може да се преведе като стил, а стилът да се определи с лаконизма на най-известния му дефинизатор, а защото в чуждото мислополагане ще ерозира менталността, която прави частния спомен на Добри Ганчев органична част от един дълбок, силен, едва ли не надвременен поток.

Смея да мисля, че с точно това спомените на Добри Ганчев са поне толкова важни за литературата и културата, колкото са или могат да бъдат за историята (което съставителите на тома толкова добре са казали). И ще подкрепя това свое твърдение само с един от многото възможни примери, които намирам в тази книга. Ще кажа тук една много силна дума, за която поемам отговорност, без да си оставям каквито и да е резервни и пояснителни изходи.

В тия спомени, както и на много още места в потока, за който говорих, съвременният читател ще се срещне със зарисовки на шекспирови драми и трагедии. В тази книга на няколко места се говори за Екзарх Йосиф, църковен водач на българския народ и негласен голям държавник и дипломат. Добри Ганчев не само го е познавал лично, но е и работил известно време при него. В равния си разказ за този изключителен човек, човек на разума и премереността, на бавното, но неотстъпно действие, човек на далечните цели, а не на бързите и ефектни резултати, може би вторият след Стамболов велик градител на държавата, която рушим, има един детайл, зад който зейва нечовешка бездна. Добри Ганчев не я описва и не я коментира; той я съобщава в няколко само изречения: ‛Дълбоко в душата на екзарх Йосиф се таи неугасима скръб от близки и далечни. Никому не я обажда, с никого не говори за нея. Може би само със сестра си… Екзарх Йосиф има брат потурнак.“

И той предава с още няколко фрази тайната история на това не само народоотстъпничество, но и вероотстъпничество, ако тия думи имат още някакво значение. Добри Ганчев не коментира, не анализира, не сравнява, не обяснява; в духа на слога си той съобщава.

Всъщност в духа на великата традиция на каменоделците, изчукващи своите паметни надписи, на припискарите, на монасите, възклицаващи „О,неразумни…“, на владиката, който изплаква в края на краткото си съчинение:“…бою ся от Бога да ме не суди Бог като узех аз онова паство на рамена моя…“, на онзи, който обратно на припискарите в началото на огромното си съчинение, чувствайки неговата различност от модната и моделната тогава литература, се провиква: „Знаях как, но не исках…“ И на десетките и десетки други, които правят тая традиция на записаното, към която е съзнавал, че принадлежи и нашият Добри Ганчев.

Е, нека си призная, че и аз знаях как, но не поисках, защото ме възпира тази страшна маса на изразената различност, която нито се ускорява, нито знае, че е травматична; и не я е еня е ли или не е литература, ценят ли я или й пишат смъртния акт и към която принадлежи тази книга на някой си Ганчев.

Симеон Янев