Хайри Хамдан е роден на 02.01.1962 г. в Дер Шараф, Западен бряг на р. Йордан.Завършил Техническия университет в София, специалност „Електро-
ника и автоматика“. Д-р по съвременна арабска литература (СУ „Св.Климент Охридски“ 2023). Семеен, с три деца. Работи като преводач. Зам.-пред-
седател на съюза на преводачите в България. Владее арабски, български и
английски език. Издадени книги на български език: „Очите на бурята“ (Прозорец, 1993) – стихосбирка, „Мариамин“ (ПАН,2000) – стихосбирка, „Живи в царството на рака“ (2005) – стихосбирка и роман, „Европеец по никое време“(Делфин прес 2007) – роман, „Чува ли ме някой“, театрална пиеса, спечелила наградата на Европейска фондация Емиграция, реализирана на сцената на „Червената къща“ (2008), „Един живот не е достатъчен“ (Пергамент 2016) – стихосбирка, „Последен портал“ (Жанет 45, 2018) – стихосбирка, „Водните лилии на паметта“ (Знаци, 2019) – стихосбирка, „Лешникови градини“ (Знаци, 2019) – роман, „Аз бедуинът“ (Лексикон, 2021) – стихосбирка, „Пясъчни ветрове“ (Знаци, 2022) – стихосбирка. Има издадени пиеси и романи на арабски език. Преводи от български на арабски език: антология на съвременната българска поезия на арабски език „Вятърът разпръсна моите слова“ (Албайруни, 2015), „Седемте дара на Шехерезада“ от Емил Георгиев (Албайруни, 2015), „Умно дете си ти, Тино“ от Нели Беширова (Ал-ахлия 2016), антология на съвременната българска проза на арабски език „В началото бе епилогът“ (Албайруни, 2017), романа „Балада за Георг Хених“ от Виктор Пасков (2019), романа „Жените на Варшава“ от Георги Марков (2019), романа „Остайница“ от Рене Карабаш (Сафсафа, Кайро, 2021) и др.
Носител на следните отличия: Награда на клуб „Перото“ за превод
на прозаичната антология „В началото бе епилогът“ (2019), Награда на Съюза на преводачите в България (2019), номинация на клуб „Перото“, категория поезия за стихосбирката „Водните лилии на паметта“ (2020), награда на Съюза на преводачите в България за цялостен принос (2021), международната награда за литература „Пеньо Пенев“ (2022), националната награда за поезия „Милош Зяплов“ – община Ракитово, за стихосбирката „Аз, бедуинът“ (2022). Получени литературни награди в арабските държави: Саудитска Арабия, Египет, Палестина.
* * *
Някога, ако преминеш пред огледалото,
а отсреща липсва отражение,
не се паникьосвай!
Вероятно си подранил или си закъснял
за срещата със себе си.
Затова и по други подбуди
положих глава в скута ти,
забравих тежките строфи на деня.
Внезапно заспивам,
дланите ми – житница,
и птици кълват сънищата ми.
* * *
Носи ме по течението до поредния водопад
и ме пусни свободно да плавам,
да се давя, да усетя мълчанието на синьото дъно!
Отново прочитам книгата на сътворението,
душата ми виси от минаре, ръката ми бие камбана.
Не мога очите си да отворя,
светлината е болка, мракът – носталгия и покой.
От джоба вадя облак, в него прибирам пустиня,
гримирам очите на нощта със син молив,
давам на небето вълна,
давам му и душата назаем
до поискване.
Ода за самотния прозорец
Прозорецът се отваря на юг към лятото
и рядко се затваря,
само тогава, когато се събужда болката –
пуска щорите си и потъва в мълчание,
сякаш никога не е имало обяснения в любов
и не е чувал стенания и смях.
Прозорецът се отваря към твоята градина,
протяга ръка към узрелите смокини,
към сочния лимон.
Опитва се да погали косите ти,
да те пази от блуждаещите сенки.
Понякога затъмнява своите стъкла,
щом облечеш своята кожа и тръгнеш по някоя пътека
без посока, без предварителен план.
Моли те за прошка, кани те на танц.
Отваря ти вратите, носи те на ръце,
чете ти приказки пред сън,
вари кафе с кардамон, гледа ти на ръка.
И да знаеш,
обърне ли лице към небето,
прозорецът никога не се завръща.
Без адрес
Самотен като електрически стълб,
безмълвен поема снежни пръски.
Трепериш и чакаш, трепериш и чакаш.
Булевардът ти обръща гръб
и бездомните кучета,
които редовно храниш
не те разпознават.
Мина последният влак,
не е спрял, пропусна и тази гара,
тук никнат бодли, раните не заздравяват.
Планината отсреща недосегаема,
липсват въже и спасителни екипи,
настъпва време за отложена среща,
няма признаци за живот.
Самотата е постоянен адрес на отшелника.
* * *
През онзи ден
в кварталната механа
съм бил самотен,
поне според очевидците
и съм поръчал кафета за тримата,
които отсъстваха от моята маса.
Поръчал съм кафета за повечето празни маси,
но очевидците не са били наясно, че тогава
всичките ми приятели, които някога са заминали отвъд,
са приели поканата ми за една закъсняла среща
и са дошли до един, без един…
Цялата банда е била там без един,
без домакина, който открил една проста истина и отлетял.
Всички са били там
без мене.
Татко,
Защо остави твоя самотен чистокръвен кон
на поляната на прокажените кобили?
Как да тича на воля и да се надбягва с вятъра?
Можеше, татко,
да отложиш своята присъда
още ден-два, година-две, да забравиш за безличното време,
което концентрира мощта си в ритъма на галопа от три такта.
на полета от три такта.
Три последователни скока към славната бездна, полет…
И твоят любим кон е във въздуха.
Понякога, татко, той забравя да се приземи,
остава да кръжи, без да диша.
Защо, татко,
остави своя жребец да събере останките
на осъдените на забрава?
Можеше да го пожалиш, да освободиш юздите около врата му.
Зная, че си великолепен и винаги пазиш един куршум
за всеки случай, за внезапен крах, за лек.
