На 8 февруари т.г. изд. Колибри ще отбележи празника на словенската култура с великолепната поезия на Франце Прешерн, която излиза за пръв път на български във велеколепния превод на Людмил Димитров. Официалната част от представянето ще бъде заснета и ще се излъчва пряко във Фейсбук. Събитието ще се проведе при спазване на всички мерки срещу пандемията.
Францѐ Прешѐрн е знаков представител на европейския романтизъм и неизменна част от националната идентичност на Словения. Поетът има важен принос за жанровото разнообразие на направлението: въвежда сонетния венец – негова „запазена марка“ в общославянския канон (доколкото такъв е възможен) и в славянската класика.
„Поезия“ е единствената му стихосбирка, издадена приживе, и най-добрият му автопортрет. В нея проличават ерудицията, широтата на мисленето, сложният светоглед и цялостният психопрофил на автора, у когото надделяват способността искрено да обича както жените-музи, така и малцината си приятели, меланхоличната превъзбуда от разминаването между високи цели, пориви, творчески намерения и действителност, а също откритото дистанциране спрямо глупостта, претенциите и ограничеността на школаря / учения и властимащия, както и деликатната му самоироничност.
На 8 февруари в 19:00 ч. във фейсбук страницата на Colibri Books ще излъчи на живо представяне на един от най-значимите словенски писатели, чиито слова за пръв път „оживяват“ на български в превода на Людмил Димитров, когото ще имаме честта да видим в ролята на модератор. Заедно с него участие ще вземат литературният критик, историк и есеист проф. Светлозар Игов и актьорът Симеон Владов. Директно от Словения ще се включат професор Алойзия Зупан-Сосич и актьорът Блаж Сетникар. За превода ще ни помага Ева Шпрагер. Специален гост ще бъде и посланикът на Република Словения г-н Анжей Франгеш.
Събитието е организирано съвместно с Посолство Словения.
МОРЯКЪТ
Добър ти път, невярна!
Гемия ми се мярна –
със залп към мен лети,
а моята надежда
в морето се изцежда:
по друг въздишаш ти.
Чу в храма как се вричам
докрай да те обичам
от страст по теб обзет.
Ти също, свила пръсти,
пред Бога се прекръсти
и стори свят обет.
Аз – стар мореплавател –
съм врял, кипял, препатил
и изкушаван в грях.
Най-първи хубавици
ме блазнеха – сълзици! –
но ето, устоях.
Привързва се морякът:
изду платна южнякът
и се завърнах тук.
Дойдох, но що да видя:
девойката ми свидна
омъжена за друг!
Потеглих с гняв в сърцето:
да бях венчан с морето –
то чисто е поне!
Привлича, не прокужда
и вяра в теб пробужда,
но то; жените – не.
Моряци сме – ни трясък
ни плаши, нито плясък:
смъртта е наш компас.
Но прегърми – и толкоз;
любовната ни болка
ни трови всеки час.
Гемия ми се мярна.
Добър ти път, невярна,
жъни каквото ся!
Горката ми надежда
в морето се изцежда,
дано да я спася.
ЕВРЕЙСКОТО МОМИЧЕ
Лесцѐ, моравският площад,
моми събира – пъстър свят,
сред тях еврейка – рядък цвят.
По него християни пеш
след църква с бавен, лек вървеж
се взират в тая чудна гмеж.
Пък дъщерята на Аврам
я забелязват рядко там –
защо е вкъщи все, не знам.
Но събота настъпи – ден
за другите обикновен,
а за юдеите свещен.
До синагогата сама
тя да отиде не посмя,
но се примоли у дома:
– Така ми доскуча у нас!
Пусни ме, тате, само час
да се разходя в парка аз.
Там дъхави цветя цъфтят,
сърнички плахи си пасат
и птички пеят и хвърчат. –
Щом стигна в парка следобяд
еврейката – омаен цвят –
съгледа християнин млад.
Той хвана нейните ръце,
прегърна я от все сърце
и рече с весело лице:
– Христос привества любовта,
но в теб ще пламне ли страстта
към мене, вярващ във Христа? –
Тя, както тръпнеше в захлас,
се сепна, дръпна се тогаз
и каза със сподавен глас:
– Дори да ме обичаш, пак –
това го знаеш – няма как
със мене да живееш в брак. –
И си отиде с вид унил,
тъгуваща за своя мил,
че не-еврей се е родил.
Но там се върна неведнъж
напук на своя Бог могъщ –
бе влюбена във този мъж.
РИБАРЯТ
В нощта млад рибар е поел без следа.
В небето над него сияе звезда –
закриля го тя от възможна беда.
От дълги години тя с още звезди
изпълва с любов тези чисти гърди –
над нежните чувства на клетника бди.
Дори ураган да бучи с дрезгав глас,
или да го дебне друг някакъв бяс
и бездна да чака с раззината паст,
той гледа звездата и смело гребе
без цел под широкото нощно небе,
отчаяно влюбен, какъвто и бе.
Но водната шир се разделя и в миг
момичета, голи до пояса, с вик
излизат с възторжен и радостен лик.
Те къпят се, смеят се, песен редят:
– Сърцати рибарю, нима в своя път
все нея ще гледаш? Та тя е отвъд!
Какво вечно чакаш и вечно следиш?
Ще падне ли в тебе, или, току-виж,
към нея ти сам изведнъж полетиш?
Друг трудно ще чака в такъв късен час,
друг няма да зъзне в среднощния мраз,
друг надали вечно ще бяга от нас.
Очи отвори, чуден наш хубавец,
тя свети в съзвездие знайно – Стрелец,
попий красотата на този венец! –
Да, прави са морските нимфи, уви.
Сърцето му в пристъп на болка се сви,
отчаян сега накъде да върви?
И емва се с лодката смело напред,
опасности страшни го дебнат отвред,
но вече не гледа звездите безчет.
Гребе с всичка сила и бие отбой,
последвал девичия призивен вой,
но как ще избяга от себе си той?
Изчезна беследно. Удави се май.
Съвет от мен: влюбвай се страстно, но знай:
морето не е лек, а пагубен край.
НАЗДРАВИЦА
(за Новата 1844 година)
Приятели! Лозите
ни дават сладко винце в дар.
Избистря то душите,
разкрепостява млад и стар,
удавя с плам
грижи, свян,
в гърдите свити вдъхва блян!
С наздравица кого ли
днес пръв да почетем за свой?
Бог! Нека от неволи
словенците избави той
и в боеве
ни зове –
на славна майка синове!
И също враговете
със гръм да порази до крак;
да бъдат домовете
ни бащини свободни пак;
и ние тук
като с чук
строшим оковите с юмрук!
Да възродим в човека
единство, щастие, подем;
чеда славянски, нека
се хванем и се закълнем,
че с власт и с чест
пак от днес
ще браним своя интерес.
Словенки несравними,
дано ви Господ поживи!
Ах, чара ви да има
не може никоя, уви;
над вас да бдят
всеки път
децата – ваша кръв и плът!
Младежи, тук наздраве
е ред за вас да прозвучи,
та нищо обичта ви
към дом и род да не вгорчи;
станете наш
верен страж,
изпълнен с доблест и кураж.
Народи, вечна слава
на вас, жадуващи деня,
във който не познава
човек омраза и злина
и в този свят
ни е брат –
не враг – съседът непознат.
Приятели, да вдигнем
накрая чаши и за нас;
целта си ще постигнем –
за братството ни има шанс
щом ни държи
и теши
доброто в нашите души!
ВОДНИЯТ ДУХ
Отколе люблянчанки с хубост се славят,
но Уршка и с тях е дори несравнима:
най-страстно желана, по-силно ценима
от всяка съпруга, от всяка любима,
сияйна зорница сред бледи звезди
над всички останали Уршка блести.
Коя ли девица, коя ли женица
очите си клета дома не изплака,
че тя на момците бе взела мерака
и нито една своя мил не дочака,
но пак ѝ е малко – във свойто въже
с охота би впримчила всички мъже.
Изкусно владееше примък и отмък;
тъй както бе мила, тъй бе и надменна,
пред възрастни – хрисима, мъдра, почтена,
с ергени и женени – сластна хиена;
щом хлътне по нея поредният мъж,
зареже го тя и – иди, че я дръж.
На Стария градски площад под липата
в хор свиреха гусли, тромпети, цимбали,
в неделя следобед младежи се сбрали
от цяла Любляна и с жар заиграли,
а Уршка – същинска царица сред тях –
за танци не жали ни сили, ни смях.
За танц с нея всеки си прави устата,
но тя под измислен предлог му отказва –
на друг обещала уж, лъже, замазва,
а ето че слънцето вече залязва,
би седем камбаната – цял ден игра,
но никой на Уршка не ѝ се опря.
Дорде се озърта с кого да се хване,
той нейните зорки очи приковава:
личи му по всичко – не е от тъдява,
момите край него се блъскат с гълчава;
о, Уршка веднага го стрелна – с глава,
премрежила клепки, му кимва едва.
Съгледал я, момъкът скоква към нея:
– Какво, да танцуваме – май ни отива?
Чак там, дето в Дунава Сава се влива,
съм чувал за теб, че си страшно красива,
ах, приказна Уршке, приех твоя зов,
ах, приказна Уршке, за танц съм готов!
Изрича това и дълбок поклон прави,
а Уршка с копнеж го поглежда засмяна:
– Днес с друг да танцувам така и не стана;
май тебе съм чакала тук на мегдана,
е, хайде, по-бързо ръка ми подай,
и в танц да се впуснем, че мръква комай!
Красавецът мигом ръка ѝ протяга
и ей ги – понасят се леко и плавно,
безплътни направо – затрогващо, славно:
– С крила ли са? – питат се другите. – Явно!
Та те на земята не стъпват почти,
тях сякаш че вихър стремглав ги върти.
Тълпата изгубва и ума, и дума.
Ръцете на всеки гуслар се сковават,
тромпетите повече гък не издават,
те двамата само не се укротяват.
– Пищялките – виква той – бяха дотук.
Танцувам ли аз, съпроводът е друг!
И в миг напластяват се облаци черни,
пронизващо тътен небето раздира,
пронизващо вятър фучи и не спира,
пронизващо струи бучат под баира.
Косите се вдигат на всички от страх –
ах, Уршке прекрасна, не стори ли грях?
– Не се плаши, Уршке! Дръж ритъма само,
не се плаши – казва – от злото гърмене,
не се плаши ти от фучене, бучене,
не се плаши – всички те свирят за мене;
дръж ритъма, ритъма следвай във такт,
че то не остана – виж, спуска се мрак!
– Ох, нека поспрем малко, мили танцьоре,
без сили съм, капнах, едва стоя права.
– До турския бряг доста време остава.
Там, дето във Дунава влива се Сава,
там с теб ще отдъхнем във речната глъб;
дръж ритъма, танцът е лек срещу скръб!
Отново завъртат се шеметно двама
и все по-далеч от площада се втурват,
към бурна Любляница нейде се юрват
и в нейните бързеи мигом се гмурват.
Въртопът отмина, но Уршка, уви,
от този ден вече не се появи.
СБОГУВАНЕ С МЛАДОСТТА
О, младост – по-добрата половина
от дните ми – как бързо ти изтече;
уви, не беше щедра и отмина
като опадал цвят; така далече
мъждукат днес надеждите ми – ти на
вилнеещи стихии ме обрече.
Но, младост, въпреки това сърцето
от твоя тъмен блясък е превзето.
Познание, плода ти вкусих рано!
Отровен, той погреба радостта ми,
но осъзнах, че всичко възжелано
светът ще стъпче, отрече, посрами,
че сън са любовта и верността, но
по тях човек не спира да се мами.
А свяст, наука, правда – поругани
моми без зестра – ближат люти рани.
Видях и как късметът на глупака
попътен вятър в лодката му праща,
но просяк ли е в нея, той я чака
и от засада злобно я разклаща,
а пред богатия покорно кляка:
тук бръснат само този, който плаща.
Видях и как лъжата и развратът
за чисти добродетели се смятат.
На толкова безчестия свидетел,
кърви сърцето омаломощено,
но младостта във своя порив светъл
тъгата притъпява съвършено:
градиш въздушни кули пак, усетил
как хлътваш във оазиси в зелено
насред пустинята. И пак надежда
през мрачните тревоги те превежда.
Но не мисли, че пирови победи
ще заличат мъчителни провали,
презри беди, прокоби черногледи
и рани незараснали – едва ли
мечтите ни чак толкоз бяха бледи:
кои ще сме, ако не сме мечтали?
Възславям, младост, твоя тъмен блясък:
и днес ме води мощният му тласък.
MEMENTO MORI
Животът на човек миг само трае.
За колко близки издрънча лопата!
Ала кога ще легнем във земята –
днес? утре? вдругиден? – един Бог знае.
За всички в кърпа вързана смъртта е:
не взема откуп тя, не се отмята –
не можеш да я съблазниш с позлата;
и шут да си, злодей, поет – нехае.
Дори животът да те изкушава
с наслади и забави – и тогава
за тебе гробът пак ще се разтвори.
И онзи, който е живял лудешки,
в безмълвие изпод саван мъртвешки
ще призове смирен: „Memento mori!“.
