ЕМИЛ ОРМАНОВ е роден на 24 март 1953 г. в София. Завършил е висше образование със специалност „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Работил е като уредник в дом-музей „Ангел Каралийчев”, като редактор в сп. „Деца, изкуство, книги” и сп. „Семейство и училище”. Журналист, прозаик, литературен критик, поет и преводач от английски и руски. Печатал е във вестниците „Средношколско знаме”, „Народна младеж”, „Стършел”, „Вечерни новини”, „Литературен вестник” и в списанията „Съвременник“, „Сезон“, „Витамин Б“, алманах „Море“, в сборниците „Фантастика, прогностика, светоглед“, „Ангел Каралийчев“ и др. Автор е на книгите „Един стенен Исус“, Погребаният свят“, „Сънят на мимовете“ /две новели /, на романите „Ниенте“ /“Нищо“/ и „Бавна галактика“, описващ последните месеци от живота на проф. д-р Розалия Ликова.
ФАУЛ В НЕБЕТО
Беше нещастие. Огромно. Фаул в небето – така го определи. Да се блъсне в колата. На зелен светофар. Само на него можеше да се случи. Бе мал шанс. Другият беше пострадал. На него нищо му нямаше. Освен уплахата. И две-три порязвания от стъклото. То бе счупено. Иначе на колата нищо й нямаше. За разлика от другата. Бе смачкана до неузнаваемост. И шофьорът беше пострадал. Четири счупени прешлени и два крайника. Главата му бе цялата червена от кръв. Бе в безсъзнание. Отвори вратичката и излезе навън. Вратата на другата кола беше отворена. Подхвана шофьора и го изнесе навън. Помогнаха му да го вкара в колата си. Подпали мотора и подкара към „Пирогов”. Бе като дежа вю. Само че не бе катастрофирал досега. Беше гледал един филм. Същата катастрофа. Погледна пострадалия. Разпозна в него актьора Б.К. Колата бясно фучеше. В главата му звучеше музиката от филма. До него бе един непознат. Чувстваше се неловко. Да прегази така…
Отляво бяха светлините. Наближаваше болницата. Ляв завой и бе пред портала. Паркира. Изчака санитарите да изнесат на носилка пострадалия. Чувстваше се като в сън. Всеки миг можеше да се събуди. Не се будеше. Потъваше все по-дълбоко в съня. Бе изпълнил дълга си. Бе транспортирал пострадалия до болницата. Той беше добре. Наболяваше го само ключицата. Иначе нищо му нямаше. Придружи санитарите до дежурния кабинет. Тогава телефонът на мъжа в несвяст иззвъня. Извади го от джоба му. Чу звънлив женски глас. „Борисе, къде си?” „Не е Борис – каза – а Адам. Борис е в „Пирогов””. „Какво е станало?” – попита жената. „Катастрофа – каза. – Аз го блъснах.” „Катастрофа? – изписка жената. – Как е той?” „В кома – отвърна. – Но ще се оправи. Лекарите се заемат с него.” „Идвам веднага – каза жената. – След 15 минути съм там.” – И затвори.
Остана в коридора. Не беше единствен. Наоколо сновяха болни. Някои тежко пострадали, други леко. Въздъхна. В ума му изплува краят на филма. Пострадалият умираше. Стана му зле. Излезе навън.
Тогава видя жената.
Бе Нина.
И тя го позна.
– Какво правиш тук? – попита го тя.
– Докарах катастрофирал – отвърна. – Актьорът Б.К.
– Мъжът ми – изплака жената. – Къде е той?
– В ортопедичния кабинет – отвърна. – Оттам идвам.
Жената се втурна вътре. Последва я. Дежа вю-то продължаваше. Все още сънуваше. Беше в колата. Бе в кома. Актьорът Б.В. го изнасяше. Беше го блъснал. Бе със счупени ребра. Не си усещаше краката. В устата си имаше вкус на кръв. После видя жената над него. В съня си отвори очи. Нина. „Мъжът ми” – прошепна тя. Сънят продължаваше. Видя ги отдолу, после небето. Чисто, спокойно, расово синьо – в музиката от филма. „Аз съм…” – прошепна. И не довърши.
Вече нямаше значение.
Емил Орманов
Бог да го прости, Емил Орманов, художествен критик, поет и писател,
съпруг на изкуствоведа Алена Ликова
Тази неделна вечер, съпругът ми Емил почина. Всичкото ми. Земята и небето, звездите и мъглявините, Млечният път и Бавната галактика, огнената твърд, планинте и полята. Ще ви изпращам негови кратки неща, той беше цар на кратките неща, разказчета и поезия, за да не ни забравите като двойка. С Бога, всичкото ми.
Всички реакции:
Вие, Камелия Кондова, Mariana Plocheva – Kapralova и 59 други