Д-р Димитър НАУМОВ, изкуствовед
ЕСТЕТИЧЕСКО И ХУДОЖЕСТВЕНО НОВАТОРСТВО
Иде моментът и ние, читателите, да се доверим на свой ред на усещането, на разбиранията си относно фантастичното. Нека да си представим поне за мигновение, че върху въображаем вселенски тепих, пред публиката на човечеството, внезапно доброто удържа пълна, убедителна победа над злото – в тяхното вечно стълкновение… При това без да забравяме, че пълна и убедителна, и окончателна победа не са едно и също. Какво тогава?
Ами, бидейки по природа добродушно, доброто – добронамерено и великодушно – не би се решило да стори зло, за да накаже злото. Но пък злото, като оцелее и просъществува, ще се окопити и пак ще почне да граби и насилва, да интригантства и зловреди подло и двулично, престъпно и антихуманно. С други думи, постепенно да укрепне и възтържествува. Нещо повече: ще се опита да заплете смъртоносна примка за доброто – до следващия им двубой!
Всичко дотук звучи като притча, но тъкмо по посока на фантазното в нея се изявява новаторството – определящо и основополагащо – в романа. Защото авторът му отстоява доброта, което е силна, горда и настъпателна, внушавайки ни, че истинският писател е и войн, т.е. боец, а не всеопрощаващ наивник. Талантът следва „да върви неотлъчно от добротата, милосърдието и отговорността“, като заедно с това е доброжелателен, но и действено справедлив.
Подражавайки на точните науки, които задължително класифицират предмета си, изкуствознанието и литературознанието, в лицето на критиците, почти винаги, но често механично пришиват към твореца и творчеството му някакъв художествен метод. За целта се комбинират обобщени и трайни направления и школи в изкуството въобще (например – реализъм, романтизъм, символизъм и индивидуализъм… фантастика и т.н.), като се подсолява и идейно-политически привкус. Така и по този начин се определят: Толстой – за критически реалист, М. Горки – за социалистически реалист, Маркес – за магически реалист и прочее… Сигурно пък Смирненски и Гео Милев са социалистически символисти или индивидуалисти?
За да спазим, все пак, подобна – макар и спорна – традиция, относно Кънчо Кожухаров с неговия роман „Факторът на добротата“, – бихме пробвали с методология от типа на „фантастичен хуманизъм“. Но звучи двусмислено. Нека се спрем на нещо друго, сродно – на логическата конструкция за ценностен художествен хуманизъм във фантастиката. Това по същество е и следващият новаторски заряд на романа, чийто метод търси и новото си формулиране.
Ще сме по-прецизни въз основа на личната човешка биография на К. Кожухаров – писател и инженер, атлет – каквато фактология отвежда към синкретизъм между художествено и научно-познавателно в творчеството му, характерен още за древната Питагорейска школа. Неслучайно Питагорейците пледират за единство между научното и художествено-естетическото отражение на действителността, като техният най-късен последовател, елинът Лонгин, стига чак до изискване към прекрасното и възвишеното в смисъл на хармония между духовната и физическата култура на човека.
Житейската съдба на автора, а също и образното богатство на неговия роман, близки и докосвайки се до ценностите на древния естетически синкретизъм, изграждат и съзиждат чертите на борческа, мъжествена позиция на твореца, която сама по себе си е новаторски принос в условията на днешната ентропична етика, която ерозира в литературата и до безнравственост. Именно с този новаторски принос Кожухаров, може би и не съвсем осъзнато, се родее с по-близки до нашата съвременност постижения на естетическото мислене и напредничавото изкуствознание.
Точен пример в това отношение е американският писател Джон Гарднър, най-ярък представител на академичното движение „Нов хуманизъм“ в САЩ, възглавявано от Ървинг Бабит и Пол Елмър Мор през 30-те години на миналия век. Той дословно пише: „… изкуството е по начало и в основата си нравствено – т.е. животворно…“. И в духа на наследството му, завещано от Емерсън и Толстой, продължава: „Изкуство, което руши доброто, е фалшиво, греховно: то трябва да бъде изобличено. Твърдя, че същността на истинското изкуство е запазването на света на боговете и хората.“*
__________
* Вж. подр. Гарднър, Джон, За нравствеността в литературата (София: Народна култура, 1983), стр. 23.
По подобен начин – волю или неволю – романът на К. Кожухаров се вклинява и към протяжния спор, дискусия в естетиката: дали грозното и отвратителното, пошлото, циничното и извратеното, и други сродни на тях еднопорядкови понятия могат да бъдат признати за стойностни, градивни естетически категории и ценности? Тъй като авторовият недвусмислен отговор и становището му са решително отрицателни, то К. Кожухаров се успорежда с творци от духовен кръг, причислява се и към духовно обособена група от съратници и съпричастници, високо-художествено защитени от изявите на техния артистизъм: Чернишевски и Томас Ман, Достоевски и Хайнрих Бьол, Станиславски и Бертолд Брехт, Л. Шепитко и Б. Желязкова, Вл. Димитров – Майстора и Дечко Узунов, вече цитирания Дж. Гарднър… и мнозина още!
Допуснахме, че всичко това не е напълно осъзнато, но подобно твърдение едва ли е достатъчно обосновано, не е изцяло вярно, правдиво; следователно – не е и справедливо спрямо писателя, защото при по-внимателен, задълбочен прочит на романа, тоест – неговия анализ сочи към добре осмислен процес на творческо, художествено целеполагане. За тази цел К. Кожухаров структурира и доизвайва особен род езикова сложност – силно диалогизирана по подобие на киноизкуството (романът въобще е като сценарий, пригоден и за филм), – но и чувствено белетристична в любовните и природно-съзерцателните етюди. Така езикът на романа е приносен, новаторски защитим както естетически, така и с оглед на социализиращата функция на литературата въобще – познавателна и възпитателна, понеже нали и Библията проповядва, че словото е в началото на всичко.
Следователно, целеполагането в книгата е пореден новаторски принос, защото в споменатата дискусия пулсира и силово поле на обратно становище, чиито интелектуални позиции не бива да се подценяват лекомислено, особено при сложното и противоречиво състояние на съвременния социум.
Както е известно, през последната третина на миналия век проф. Исак Паси неочаквано, но упорито реабилитира грозното, а проф. Чавдар Добрев до крайност абсолютизира абсурдна съдържателност на антракта в сценичната театрална постановка. В резултат – зейна особено нелицеприятна, компромисна пробойна в тогавашното българско изкуствознание, чиито вредоносни последици в наше време възкресяват отричане въобще на положителното, позитивното в художествено-творческата практика на личността и обществото – професионална или самодейна. И то, когато на всичко отгоре истински достойният интелектуалец едвам оцелява под натиска на бездуховност, която агресивно пропагандира тъкмо грозното, циничното и пошлото, налагайки ги почти насилствено чрез високи хонорари и спекулативни, подкупни награди.
За да манипулира масовото съзнание, войнстващият краен либерализъм лъжовно се прикрива зад маската на привидно демократични плакати, каквито са модерността и плурализмът, свободата на словото и правата на човека, стремежът за полезно развитие на т.нар. високи технологии, формиране и утвърждаване на нови жанрове – компютърна анимация, рекламни клипове, подвеждащо театрализирани и филмирани като артистично-режисьорска драматургия, елементарна комиксова псевдолитература… и др.
Иди сега като беден, опърпан и закърпен месия да доказваш, да образоваш и възпитаваш нискочелната и низкочела тълпа, че културата не е чалгаджийска стока, хвърлена върху тезгяха, върху сергия на ужким свободен пазар, че медицината не е акционерско сдружение на бяла мафия, че спортът не е търгашество на безобразие и алчност!
Рано или късно безобидното бездарие, неграмотността и некадърността пораждат и подклаждат в литературата плагиатство, простащина, порнография, корупция… В тази неравностойна борба, обаче, не всичко е предрешено… Новаторство е умението да се създават сюжет и интрига в тъканта на романа, – сякаш приключенски или антично-митологичен, – но нов по подход и похват на айкидо, когато се възползваш от самонадеяния устрем на боричкащ се здравеняк, за да го извадиш от равновесие, да го приведеш във физическа безпомощност, но и да увлечеш и прекършиш волята му, за да не върши злини и несправедливости, да не сее развращение, подобно на гнусава смрад, на зловоние. В това отношение романът е не само новаторски, но той някак си младее, модерен е в най-положителния смисъл на думата, и пак в позитивен тон – морално печеливш.
Налице е сложна, трудоемка книжовност, неподвластна на повърхностно, лекомислено и чисто развлекателно възприемане. Романът не търпи четене набърже, отгоре-отгоре и чрез разлистване и преглеждане. Читателят се нуждае от собствени размишления и въображение, ръкописни бележки и тезиси. Защото авторът новаторски и с игрово умение хем нарушава, хем утвърждава изискването на класицизма за единство между време, място и действие. Тук привидно застиналите правила на Лесинг се спазват по новаторски начин; фантастът е математик (да припомним пак за Питагор), а и физик, приплъзгващ ловко напред и назад спиралата на времето и протяжността на пространството, въз основа на единно, предварително планиране, на художествено разграфено действие.
Символиката и метафората на всичко това е т.нар. машина на времето. Но за да не бъде нейната мисия хаотична и безсмислена, писателят с артистично старание датира надлежно и точно, като опитен архивар или хронолог, разнопосочни случки и събития, осъвместявайки ги. От късчета на материята и от искрици на фантазиращо съзнание, от дребни философски камъчета и от живи молекули на жизнени клетки, – алхимикът конструира и обдишва с душата си архитектурата на свой нов Лаокоон!
Много по-важно е, обаче, че той успешно сглобява инженерно и одухотворява художнически своя нов т.нар. гещалт: любов и красота, сила и справедливост, милосърдие и отговорност, знание и художество, мисъл и чувство… воля. Те правят, образуват силна, взаимно обвързана група от фигури върху шахматна дъска, при което даже срещу превъзхождащо качество и количество за противника, е възможен пробив до крайния победен хоризонт, за да възкръсне там Царица на добротата.
II
Любовната колизия в романа първа успешно преодолява, превъзмогва сблъсъка на обстоятелства, чувства и интереси, за да се устреми гещалтът към възможен победен хоризонт на мисията, въпреки вътрешната диверсия, подмолното генералско интригантство, че добротата като крайна цел може и да почака.
Обикновено изкуствоведите търсят т.нар. червена нишка на любовта, осланяйки се на нея при оценката на повествованието. Но в случай К. Кожухаров не е тъкач на нишки, а постъпва като художник, върху чиято палитра се омагьосват цветовете на спектър от багри, чувства и изживявания, формиращи красива любовна дъга. Това е споделена, истинска и пълноценна любов между мъж и жена, сякаш вречени помежду си от клетвата, от молитвата за хармония на физическата и духовната хармония на човека. Това е чувствена любов, вярна обич, необременена от евфемизми относно плътта, но и от цинизма на т.нар. джендър-идеологии.
Тази красива дъга на любовта в романа е способна да се възвисява над дребнавото, без нея мисията на добротата образно на един класически вече италиански филм от миналото – „Армията на Бранкалеоне“. Но заедно с това, дъгата като в блещукащо огледало отразява и разобличава разкривените злобни лица на инвалиди, лицемерните физиономии на предателство, шпионство и клонирана шпиономания, тъпоумието на военщина и милитаризъм, окупирали подло всички пространствени и времеви централи на инак благородната мисия – Великобритания и Москва, България (настоящето, миналото и бъдещето ѝ), та чак до Пекин и Париж…
Дръзката елипса на тая разкошна любовна дъга грее над човечеството и неговата история, над времето и пространството. Всъщност литературната наркомания за пренаписване на историята нито е нова, нито пък Дж. Оруел е най-изтъкнатият ѝ епигон. Днешният политически глобализъм усилено, но безнадеждно преправя историята ни. Напразно упорство! Безнадеждно, защото е невъзможно като всяка лъжа, докато лъсне и се компрометира. Правдив и новаторски е романът „Факторът на добротата“, внушавайки ни, че само истинската литература може не да пренапише, а да подобри и да воюва за усъвършенстване на бъдещата история, на човешкото бъдно…
Именно красивата, прекрасна любовна дъга дава възможност, а и правото на автора да се възползва от познат в изкуствознанието похват – т.нар. скрит подпис на твореца в самата творба, защото е лесно да се разгадае, че Герман Кънев и Анджелина са едно и също с К. Кожухаров и Ангелина (т.е. съпругата, на която той поднася благодарност за написването на романа). Известен способ на скрит авторски подпис, например у Леонид Леонов в романа му „Крадец“; на Фелини във филмовите му картина за Рим; на живописеца Рембранд, за когото не затихват споровете, чрез кой от персонажите се е подписал в безсмъртната си „Нощна стража“…
Много по-важно е да изтъкнем, че скритият подпис означава непоколебима авторска позиция в подкрепа, в безусловна защита на основната идея в самата творба. Това именно прави и К. Кожухаров, казвайки: да! На истинската литература, на високото изкуство, на градивната хуманистична, ценностна култура. Тази негова вяра го окриля, за да може да надмогне доловими нотки, нюанси на песимизъм в своя роман – да ги пребори убедително и гордо. Способстват му, помагат му няколко принципно определящи неща.
На първо място да отбележим неговия особен хумор, чувството му за ирония, а и за гневен сарказъм: например, – мустаците на Сталин, китайската експанзия в Сибир, глуповатите и притворни дискусии в Лондон, в самото мозъчно гнездо на прословутата мисия ужким за доброта…
На следващо място нека обърнем внимание на авторовите умения да съчинява романтични легенди и предания, заимствани от народното творчество: например, – за зодията на Тигъра, за Дракона и красотата… и т.н.
Трето, но разбира се, не и на последно място да отделим на нещо, което може да се окачестви приблизително като естетическо здравомислие, особен усет за реализъм във фантастиката. Такова, например, е споделеното схващане за относителното превъзходство на киноизкуството над литературата, що се отнася до масовост, до непосредственост и нагледност на възприятието – нещо, което не е лесно да се признае от литераторите, но е вярно. Както е вярно, когато се каже, че музиката и архитектурата имат по-универсален характер и сила на внушението. Понятно е, че подобни качествени сравнения са твърде условни. Литературата, литературният сценарий е в основата на филмовото изкуство, а то пък на свой ред лети с крилете на музиката и т.н.
Неслучайно и романистът К. Кожухаров търси своите носещи криле и на стр. 88 ни представя свой собствен поетичен опит – авторско стихотворение от три петстишия. Разбира се, че те не превръщат писателя в поет, но ярко бележат утвърждаването му като белетрист. Именно като талантлив белетрист. Не злободневен публицист или исторически хроникьор, а автор на новаторски роман в жанра на общочовешкото.
Д-р Димитър НАУМОВ, изкуствовед