През първия срок на Трето отделение (сега трети клас) в IX основно училище и прогимназия „Отец Паисий” в София, дойде Иван Василев. Годината е 1941, спомням си го като да беше вчера. Хлапаците се бяхме вече опознали и сприятелили и лудеехме, та не се трае. Имам и снимка от първо отделение, фактически първият ден на учебните занимания. Майките ни са ни докарали/замъкнали в школото, а ние плачем, дърпаме се, скимтим и не искаме.

На снимката сме три дечица: Боби, Фъсти и аз, хванали сме се за ръчички, зер е страшно, отделят ни от къщи и откъде да знаем какво ще ни се случи, тримата сме с престилчици и едва държим в другата ръка по една черна плочка. Ужас в очите ни, сълзи и сополи на поразия!

Боби е Борис Симеонов(ич) Чернорубашкин, син на белогвардеец и майка българка от Кула, Фъсти (от фъстък понеже беше дребничък и такъв си остана) и аз преместил се от Пловдив след като татко ми почина през януари 1939. Станахме първи приятели и си останахме – вярвайте или не – до края. До края, казвам, на този, който преждевременно си отиде.

Фъсти, горкият, почина преждевременно, още през декември 1998 г. Той остана в България, но синът му бе в чужбина, завърши медицина, ожени се, живя във Флорида, после се върна в България и сега е директор на Правителствена болница. Митко Спасов трябва да е станал партиец, как иначе, беше по едно време заместник министър на горите. Бяхме чудесни приятели до моето измъкване през 1965 и след като се върнах, къркахме, играехме бридж и какво ли не. След като паднаха комунистите даже нагази за кратко и в политиката, правиха коалиции с Милан Дренчев и с Гошо Тъпото. Бог да го прости!

С Боби нещата се развиха по друг начин. От малък той имаше този маниер за самоизтъкване, който понякога дразни, но е фактически крайно необходим за всеки, който иска да остави следа с живота си. А той беше и способен и даровит. Пееше, беше солист в един детски хор „Славейче”, организиран в прогимназията, после стана танцьор в ансамбъла на българо-съветското дружество и оттам – в ансамбъла на МВР.

Българо-съветското, понеже веднага след 9 септември като разгониха де що намерят белогвардейци в България – по затвори, лагери и т.н., всички останали (не преследвани) бяха повиквани в съветското посолство и им бяха връчвани съветски паспорти. Досега Боби – живее си тихо и кротко в Залцбург – няма български документи и се подвизава с австрийския си паспорт. А да бягаш и да търсиш политическо убежище навремето със съветски паспорт и то българин идващ от Чехословакия – иди се разправяй с австрийците.

Отиде да следва икономически науки в Прага, после оттам заедно с Блажка, тогавашната му съпруга, избягаха във Виена през 1962 година, роди им се Албена и не след дълго Боби направи страхотна кариера като певец и солист на Виенската опера, после Залцбург, по едно време – 1969 година – измисли танцът „Казачок”, който завладя светът и премина като пандемия по цяла Западна Европа, Южна и Северна Америка и другаде. Стана богат и известен, получи няколко златни и две платинени плочи за пеенето си (беше ученик на Марио дел Монако) и продължи да пее по световните опери къде ли не, жив и здрав е и имате много здраве от него.

Ще стане въпрос и за Ньофчо, Жан, Иван Василев, другият ми съученик от класа на г-жа Младжова в началното училище. Не че нямахме и други интересни момчета и момичета. Съученици ни бяха Жени Партова, дъщерята на тогавашния министър на правосъдието Константин Партов, убит от Народния съд в 1945, Ани Багарова, ефирно създание, нещо връзка с генерал Велизар Багаров, внучка?

Също в трето отделение дойде и Попето от Белово, баща му беше директор на „Сам Патак”, книжната фабрика, която после нарекоха „Белана”, а заради директорското положение на баща му (той беше на заплата при собственика Самуел Патак), когато трябваше да ни гонят, изключват и съдят през 1948-1950, синът му стана син на фабрикант! Какъв ти фабрикант, фабриката беше на друг, наследниците на г-н Патак се върнаха след Девети и си я взеха.

Съученик ни беше и Иван Горанов, племенник на тогавашния министър на железниците със същото име, убит от Народния съд, той пък стана ремсист след 9 септември, иди го разбери! И Владко, синът на П.К.Чинков, тогава коментатор по радио София, обрал пешкира и още как след Девети: доживот от Народния съд, пускат го в 1955 и следващата година с „унгарският набор” в Белене до 1959, след това изселен в Драгичево. Самият Владко завърши много нещастно, беше нежно и слабовато момче, но страшно мил и симпатичен, бил е трудовак и през 1953 му скалъпват процес със смъртна присъда. Военен съд. Не мога да си го представя конспиратор или каквото и да е подобно. Няма начин. Горкичък, Бог да го прости!

Досю Ванков (стана гей), Дора -Тодорка Рантелова, Мила и другата Жени и още няколко пухкави и красивички деца-девойки-момичета ни бяха съученички и още тогава си устройвахме „журове” като по-големите, по рожденни дни и други случаи, танцувахме и се натискахме в тъмното.

Хич не беше лошо, поне докато не почнаха бомбардировките през зимата на 1943 -1944, после избягахме в провинцията („евакуиране”), накрая дойде и 9ти септември и цялата работа се осра драматично. За някои от децата – като мен, например, Фъсти и Боби – промяната не ни засегна, по-скоро последиците ѝ, но на други – не прости. Точно сега идва и историята с Ньофчо. На френски Neuf е „9”, а той го изговаряше малко – как да кажа, по трънски? – и оттам. Така сме, децата…

Аз бях много близък с него, понеже живеехме едни срещу други – на ъгъла на „Дунав” и „Росица”, аз бях на северозападния ъгъл, кооперация „Еделвайс”, още си е там на същото място, а къщата на Василеви беше на югоизточния ъгъл, на диагонал. Точно срещу нас от горната страна, към „Дондуков”, беше училището „Отец Паисий”, а до него през една улица – „11 август” – на която пък живееше Боби с брат си Коки и родителите им, беше Първа мъжка гимназия, и сега е там, но ѝ викат нещо друго.

Иван(чо) имаше две сестри, по-големи от него, Ася и Фрина, от първата съпруга на баща му: Никола Иванов Василев, народен представител от Трън (където е роден), Председател на Търговската камара, Подпредседател на Търговския съюз, Председател на българо-съветската търговска камара и представител за България на „Standard Oil Co.”. Доколкото знам за него, той е минавал за прогресивен човек и популярен, добър и обичан народен представител от правителственото мнозинство, без никакви „лоши” прояви, напротив. Подписът му стои под апела на Димитър Пешев в защита на евреите от март 1943 г. Явно не му е помогнало, а и самият Пешев едвам отърва куршума, дадоха му 15 години от Народния съд.

Имаше някакви топли връзки с югославяните и по-скоро със сърбите, не зная от кой чешит и те бяха разделени като нас: на царски хора, хора на генерал Недич, военновременният им министър-председател, Димитрие Льотич, по-надясно от него, генерал Дража Михайлович, командир на югославската армия за освобождение по време на немската окупация, после низвергнат през 1943 година и заменен с маршал Тито, та не знам с кои е бил, но минаваше за много свестен и умерен човек, начетен, добър търговец и мъчно се намираше някой да каже лоша дума за него. Значи точно е бил за убиване!

Кръстник на Иван беше Димо Казасов, това казва повече от думите. Казасов минаваше за опозиционер и беше такъв, бивш социал-демократ (оттам и приятел на баща ми, поне до края на 1920те години), после участник в преврата на 9 юни 1923, след това звенар и поклонник на Мусолини, посланик в Белград след преврата от 19 юни 1934, въобще колоритна и бележита фигура, за него някой беше казал, че е невъзможно да си го представиш освен на фона на оперетната музика на Лехар и Калман. Но не е бил съвсем лека категория, не само преживя комунизма, но си и прекара много добре с тях, беше станал министър на пропагандата на 9ти септември, живя дълго, писа книги и почина на 94 годишна възраст в 1980.

Ако Иван е бил в къщи десетина пъти, аз съм бил у тях поне 100 пъти. Той имаше много играчки, като дете на заможни родители, имаше и влакче по релси, за голяма стая или салон, мечтата на всяко момче по онова време. Аз нямах такива работи. Купуваха ми оловни войници и фигурки от бакелит, но главно книги, а за рождения ми ден през 1943 година майка ми успя да събере пари и да ми подари кънките, за които мечтаех: точно такива, немски, никелирани, марка „Полар-Кадет-Кунст”. Няма дете от онова време да не ги знае. За жалост се пързалях с тях най-много 4-5 пъти на замразеното езеро „Ариана” в Борисовата градина, почнаха бомбите и край. И не помня какво стана с кънките, но помня, че в началото, преди да почне студа и леда спях с тях в кревата.

Къщата им беше чудесна, нито огромна, нито богата, всичко си беше на място, Иван си имаше стая, но се разполагахме и в голямия и просторен хол, там сглобявахме влакчето. Ту-туууу! Майка му беше често с нас и много ни се радваше, знам, че и мен обичаше много. Тя беше много, ама много красива, висока, стройна, с червеникава коса и, а бе, много, много гот. Не е била повече от 35-37 годишна. Както беше редът тогава, баща му се срещаше рядко в къщи, бил е зает човек, с прехрана, бизнес, обществена и политическа дейност.

Арестуват го на 9ти и му лепват смъртна присъда. Бил е, види се, от тия дето допълнително са вкарани в смъртните списъци, точно преди присъдите. Няма обаче време нито за чудене, нито за баене. Казват, че са били застреляни на Централните гробища в Орландовци веднага след присъдите от 1 февруари 1945. Не мисля, че това е верно – нито датата, нито мястото на екзекуциите. За доводите ми трябва да прочетете моята „История на БКП 1919-1989”. При всички случаи докато не се извърши ексхумация проблемът не може да бъде разрешен. Макар че за роднините на починалите това е може би без значение. За мен не е без значение.

Как ще се справя с живота майката на Иван след смъртта на съпруга ѝ, с две дъщери и 12 годишен син, изгонени от дома си и без никакви средства за препитания, е много мъчно да се проумее. Още в края на декември 1944, преди убийството на народния представител, те са натоварени на камион до Централна гара и оттам извозени до Делиормана – село Ножарево, околия Исперих. Започва период на лишения, тормоз и унижения – за цялото семейство. Върнаха ги в София много по-късно, чак към края на 1950те години, след години на арести, изселвания, интернирания и пращане в концлагери.

Семейството се разпилява на пет страни и никога повече не се събира. Голямата дъщеря, Ася, след женитбата си успява да замине за САЩ, където създава семейство и синът ѝ се върна в България преди 15тина години, можа да реституира имот на баща си и живее в София. Майка му заболя от тежко костно заболяване до края на живота си, а сестра ѝ Фрина изпадна в неизличимо психическо състояние. Боби ми е разказвал за нея, срещали са се във Виена през 1960-1970те години.

Иван беше записан във Френския колеж, загуби една година (an special) и се срещнахме отново в Първа мъжка след като затвориха колежа през 1948. Той се измъкна от България през 1964, завърши инженерство и живя дълги години в Париж. Не бяхме във връзка през емиграционните ни години, но се срещнахме в София след 1990, той дойде няколко пъти с делегации от френски пенсионери, които имаха фонд за подпомагане на България, от който, разбира се, нищо не излезе. Оттогава сме постоянно във връзка и понякога даже имаме политически различия понеже той е олевял значително и по едно време беше троцкист, даже маоист, напоследък заглъхна и не зная какво е станало с него.

Като отговор на евентуални въпроси как така с такъв баща и наследство, а Ася в САЩ, Фрина в Европа и Иван – в Париж, ще реагирам с мълчание. Помня, че майка му имаше още един син през годините, живееше – след лагерите и интерниранията – на „Екзарх Йосиф”, на три преки от мен и колчем я видя тя ще ме прегърне и ще плаче. Много ми е мъчно за нея и за абсолютно незаслужения край на едно щастливо семейство, за който край може да виним съдбата, но няма да е редно. Нито един от тях не бе навредил никому с нищо.

Никола Г. Алтънков

14 април 2021 г.

Предишна статияПремълчаният Раковски
Следваща статияПрости ми, Райчо!, разказ от Тодор Костадинов