Фотография Зафер Галибов
Съставители: Георги Славчев
и Цочо Бояджиев
Няколко въвеждащи думи
Заглавието е заимствано от стихотворение на Николай Кънчев. Както всяка друга, така и тази антология на младата българска поезия от седемдесетте години на миналия век е уязвима. Там където има подбор, сиреч включване-и-изключване, принципът на подбора може да бъде оспорен. Може да бъде посочена неравностойността на авторите, едни от които са трайно присъстващи в българската литература, а други като че ли не са повече от случайни гастрольори в храма на Ерато. Под въпрос може да бъде поставен достатъчният за представянето на творческото амплоа на поета брой стихотворения. И т.н. Ето защо още тук ще заявим, че изборът на авторите и стихотворенията е напълно субективен или наложен от външни обстоятелства. Той не претегля с научна строгост стойността на литературните произведения, не ранжира по значимост младите поети от седемдесетте години на миналото столетие, а е по-скоро индикатор за личната преценка и за естетическия вкус на самите съставители. Именно ние решихме да не включваме в този сборник автори като Иван Методиев, Георги Рупчев и други, чиито имена са записани в „канона” на съвременната българска литература, добре познати са на любителите на поезията и не се нуждаят от представяне в този скромен формат. С някои от авторите не успяхме да се свържем, други не отговориха на поканата ни. Но каквато и да е причината за едно или друго отсъствие, антологията изпълнява своя замисъл – като представи разнопосочните търсения в младата поезия от споменатия период, да доуплътни картината на случващото се на „литературния фронт” в онези може би най-застойни времена, в епохата на неприкритата цензура и патетиката на социалистическия реализъм. Антологията съдържа отговора на младото поколение от 70-те години на драматичното питане на поета Фридрих Хьолдерлин, подхванато от философа Мартин Хайдегер, Wozu Dichter in dürftiger Zeit, „Защо са поетите в убогото време”. А този отговор гласи, че и в най-мрачните времена на тотална идеологическа регламентация на духовния живот, в тези сякаш застинали завинаги, лепкави, слузести времена е възможно да се твори автентична поезия; че това е възможно дори след бурните събития през предходното десетилетие и разочарованието от несбъднатите надежди, след смазването на Пражката пролет от танковете на Варшавския договор и потушаването на студентските бунтове в градовете на западна Европа, след отчаяните терористични акции на „Червените бригади”, Баадер-Майнхоф и сродните им ултралеви военизирани формирования, след Берлинската стена и студената война, след „сърдитите млади хора” и Ян Палах. Събраните в настоящия сборник стихотворения препотвърждават статута на поезията като базисен екзистенциал на човешкото битие-в-света, следващ независим от конюнктурата сценарий, а не като вторичен и производен елемент от „надстройката”, чиято значимост може във всеки момент да бъде поставена под въпрос.
Младите поети от 70-те бяха изправени пред драматичен, но неизбежен избор. Едната от алтернативите беше конформизмът, малодушното признание, че светът на „старите” всъщност е много жилав и устойчив, че картите са раздадени отнапред и че е благоразумно да се пригодиш към статуквото и да се интегрираш удобно в този свят, който в младежкото си опиянение някога, не чак толкова отдавна, си искал да разрушиш. Тази умонагласа можеше да роди единствено конюнктурна поезия, поезия на възхвалата, на партийните заклинания и родолюбивата сантименталност. Образците на тази поезия не са включени в този сборник. Младият автор, който разказвал, че ходи в Музея на революционното движение, за да се вдъхновява, е извън кръга на интересите ни. Но и „чистият” нон-конформизъм беше рядкост. Немалко млади поети потърсиха пътя на възможно най-безболезнените компромиси. Като например сближаването с някой от влиятелните фактори в литературните кръгове, който да съдейства за издаването на дебютната книга на неговия млад „подопечен”. Или съгласието да бъдеш включен в издание, озаглавено „Трима (петима) млади поети”. Компромисът в този случай се състоеше в това, че младият автор приема да бъде представен със силно редуциран брой стихотворения и написаното от него да попадне в едно книжно тяло с писанията на поети, несъвместими с него и като тематика, и като изказ, и като талант. Онези, които не бяха склонни да правят компромиси с творчеството си, трябваше да чакат с години издаването на отдавна одобрения за печат ръкопис. Имаше (наистина не много) такива, които не хранеха илюзорна надежда, че поезията им ще види бял свят, но пишеха, защото не можеха да не пишат. Както и такива, които замълчаха за дълго или просто престанаха да пишат поезия.
Сега, разбира се, времената са други. Драматичните екзистенциални разломи са до голяма степен изгладени и заличени. Сега дори не можем да си представим принуденото мълчание, мълчанието на Атанас Далчев, Константин Павлов или Николай Кънчев. Но, както казваше скъпият на сърцата ни Йордан Радичков, всяко време – със своята градобитнина. Един друг вид обеззвучаване заплашва все повече отделянето на зърното от плявата. Някъде бяхме прочели, че годишно в България излизат около три хиляди стихосбирки, ще рече десет почти всеки ден. Сред тази многотия е неимоверно трудно да се отдели истински стойностното. Особено защото, когато това все пак се прави, критериите се влияят от агресивните пиар-кампании, от фалцетно обявяваните литературни награди, от стимулиращите тщеславието класации за „най” и „по-най”.
С този сборник ние правим опит да припомним някои утвърдени, но и някои позабравени имена в техния status nascendi, ще рече в тяхната първа заявка за поетично присъствие. Заявка, която има своята самостоятелна художествена стойност, независимо от сетнешното развитие и реализация на автора.
Всеки от включените в антологията поети е представен с четири стихотворения, писани през седемдесетте години на двадесети век. Четири стихотворения е разумният минимум, разкриващ творческия натюрел на автора и позволяващ на любезния читател да разпознае „своя” поет и да бъде мотивиран да проследи по-нататъшната му съдба. Що се отнася до нас, ние гледаме на нашето начинание като на опит да спасим от забрава имената на онези, които вече не са между нас, но и и изобщо на момичетата и момчетата, които отстояваха автентичното поетично слово дори в убогите времена.
АНГО БОЯНОВ
ЦИВИЛИЗАЦИЯ
И как няма да й тежи
на Земята – пръст първородна…
Ефирът гъмжи от лъжи,
а Космосът крие подлост.
Но преди да търсим планета,
която ще ни замести рая,
трябва много поети
да се саморазкаят.
Трябва много министри
да се самолинчуват
и да се изгори регистъра
за словесно хитруване.
Трябва нещо да се направи,
преди да стигнем оттатък
и нечистите хорски нрави
да се стопят без остатък.
Иначе – няма спасение
за деня ни нервен
и в някое земетресение
ще станем храна за червеи.
ВРАТИ
Откак се помня – все тия прокъсани джобове,
откак се помня – все тия проскубани истини.
Изсушиха ме вече градските душни следобеди
и от бира коремът ни е прокиснал.
Да можех да вляза на сянка
до езичето на камбаната
и оттам да слушам човешкото упоение,
но да не гледам как Бог
еднакво се радва
на кръщенки и погребения.
Все по-трудно ми е
да бъда клисар на дните си,
или да сядам на маса, от грехове подлучена.
Дано да не хлопам никога по вратите,
от моето сърце заключени.
НЕСТИНАР
Отгоре – жарта на слънцето,
отдолу – жарта на нуждата
и в тая фурна развъжда
надеждите на сърцето си.
Ята от очи го жилят –
от жега ще скъса небето –
споглеждат се и се хилят
на пушека под нозете му.
Така е. Но ще изтрае.
Ще дойде краят на танца.
А после той сам си знае
с какво ще посее дансинга.
НАСАМЕ С ТИШИНАТА
Тъмноока красавице, искам в теб да потъна
и да чуя на моето тяло най-тънката струна.
Нека спре панаирният глъч на певците платени,
че светът от надути хвалби се пропуква – и стене.
Сякаш в пъклена жега пред мен се стопяват неделите.
/мойта вяра така – като кожа на смок – се обели./
Искам с пълна душа да се вслушам в звъна на мечтите,
ала как да настигна техните златни копита?
Искам с истински лек да намажа човешките рани,
вече имам кураж да отвърна на всяка закана.
Тъмноока красавице, дай ми в теб да потъна,
за да чуя на моето тяло най-тънката струна.
АСЯ ГРИГОРОВА
ПРАШКА
Когато съм безпомощна да сторя
от камъните мъртви – живи хора,
от грубата житейска слепота –
шестмилиарден храм на нежността,
от черното, виреещо в душите –
червен балон, към слънцето политнал;
когато съм безпомощна в нощта
и детските сълзи да пресуша –
тогава си припомням за Давид,
за Голиат, непобедим на вид,
и с упоритост, може би хлапашка,
все пак опъвам смешната си прашка.
Въпроси
Запитах се – обидена и гневна:
От телетата в телчарника,
от свинете във свинарника
и от рибите в рибарника,
и от змиите в змиярника –
човекът по какво се различава?
По смешния си телешки възторг,
когато му подхвърлят пост висок?
По свинските си лъскави очички,
натъпче ли се повече от всички?
По рибешката си уста, зашита
пред онзи, който плюе по звездите?
По змийската си гъвкавост, с която
с отровно зъбче драска по мечтата?
…Забравям отговорите. Мълчете!
Пред мен едно дете полива цвете.
ВЛЮБЕНИ ТРЪСТИКИ
Кратко ли беше? Безкрайно? Прашинката време
никой от моята шепа не може да вземе.
В нея за миг се превръща безликата стая
в малък, но прелестно точен модел на безкрая
и се полюшват във него две умни тръстики.
Бучица захар горчи на върха на езика.
Вижда ли някой стени, и страни, и тела?
Само две умни тръстики, преплели стебла
в здраво въже, във което духът да се вкопчи,
щом пустота го затисне със каменна плоча.
УЧАСТ
Не се срамя от този кръст:
да бъда тиха и почтена.
Сестра на цялата вселена,
премерила с тревите ръст.
Когато всичко не върви –
да ободрявам до припадък.
Сред поголовния упадък
да храня детските глави
с надеждите и същината
на притчите за светлината
и по-честити бъднини.
За хаотичните ни дни,
за времето с превит гръбнак,
за още войнстващия мрак –
това е моята разплата.
Очаквайте продължението!
