80 ГОДИНИ ОТ СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ
Чрез духовното застъпничество на Учителя Петър Дънов са спасени от гибел българските евреи.
Асен Милчев
ПРЕДИСТОРИЯТА
Сещаме се за подвига на нашия народ, който по време на Втората световна война единствен успя да спаси от лагерите на смъртта своите евреи в границите на Царството, главно когато наближи някаква годишнина от тези паметни събития. За мен обаче те често ме съпътстват, тъй като са част от родовата ми памет.
Моят дядо, търговецът Асен Суичмезов (фамилията се произнася също така и Суйчмезов и дори Сюичмезов), на когото съм кръстен, е един от петимата видни кюстендилски граждани (освен него са и народният представител Петър Михалев, адвокатът Иван Момчилов, учителят и популярен революционер от ВМРО Владимир Куртев и адвокатът и политик Димитър Пешев, подпредседател на XXIV обикновено Народно събрание), организират необходимите действия за спасяването на кюстендилските евреи. За тази си постъпка впоследствие са обявени от държавата Израел за „Праведници на народите на света“.
Но докато тяхната история е доста популярна, ми се иска да разкажа за един по-неизвестен аспект от цялостното участие на различни групи и личности от нашето общество в грандиозната акция за спасение на българските евреи по време на Втората световна война. Става дума за ролята на Учителя Петър Дънов и други членове на Бялото братство във всенародното движение на българите срешу надвисналата гибелна опасност от депортиране и унищожение в концлагерите на техните съграждани евреи.
Една част от информацията за тези събития имам от лични срещи и разговори с членове на Бялото братство, които идваха у дома на майка ми Христина Милчева и последният й съпруг Светослав Славянски, дългогодишни последователи на Братството. Славянски е бил един от най-доверените хора на Учителя, книгоиздател на елитарната в края на 30-те и началото на 40-те години библиотека „Безсмъртни мисли“ (представяне на световни мислители от световни писатели), чиито права той е получил от американски евреи.
В някои случаи тези адепти на окултната школа имат по-различни обяснения на случващото се по време на войната, които за нас може да изглеждат ирационални или езотерични. Но те отговарят на техния светоглед. Едно е сигурно, такива духовно извисени хора, чийто морален императив е Истината, не могат да изричат неистини. Разбира се, някои от истории, които чух, бяха вече получили гласност и понякога, разкрасени и видоизменени, се разпространяваха като градски легенди. Но нима във всяка легенда не се крие и частица истина?
В изнесеното от мен съм използвал и сведения, почерпени от книгата „Светъл лъч към човешките души“ на Светозар Няголов.
Съдбовните за нашите еврейски съграждани събития са проследени по дати, тъй като по разбираеми причини тогава времето е играело решаваща роля.
МЕСОМЕЛАЧКАТА СЕ ЗАДЕЙСТВА
След като на 1 септември 1939 г. с обединени усилия Хитлер и Сталин разкъсват Полша и дават началото на Втората световна война, агресорите започват усилено да търсят сьюзници. В края на 1940 г. Българската работническа партия (к) провежда пропагандна акция в подкрепа на предложения от Съветския съюз Пакт за приятелство и взаимопомощ, известен като Соболевата акция (на името на съветския дипломат Аркадий Соболев).
Знаейки опасностите за суверенитета на страната, които се крият зад едно такова обвързване (по подобен начин през юни същата година СССР окупира прибалтийските държави), правителството на България отклонява предложенито. От друга страна Германия ни натиска да въведем нацисткото законодателство у нас, чрез което да се реши „еврейският въпрос“.
Следствие на това от януари 1941 г. у нас влиза в сила така нареченият Закон за защита на нацията, който би трябвало да копира Нюрнбергските закони на нациска Германия. Създаден под влияние на тези така характерни за епохата крайни националистически идеи, законът е насочен срещу онези, които биват възприемани по някакъв начин за заплаха за национализма. По примера на Германия евреите се считат за основна заплаха. Организации като масонството и сродните му, ротарианците, ционистките организации, също са обявени извън закона. Посочените в закона са обявени за врагове на нацията и са заплашени от конфискация на имущество и дори разселване, включително в трудови лагери – т.е. нарушават се техни конституционни права. Но за разлика от немското законодателство тук липсват расистки текстове, което изменя изцяло неговата същност. Например българските евреи не са лишени от поданство. Известно е, че самият монарх – цар Борис III Обединител – се среща с главния равин д-р Ашер Хананел и го уверява, че законът няма да доведе до сериозни последици в територията на Царството и приетото ще остане само на хартия, като формален акт. Независимо от това, сякаш и в България е щял да се повтори нацисткият сценарий за тотална разправа с евреите, ако българското общество бе останало равнодушно към този акт.
Но нашият народ се противопоставя на дискриминационното законодателство. Опълчват се съюзите на писателите, художниците, артистите, адвокатите, лекарите, търговците и различни занаятчийски сдружения, работници, младежки организации, журналисти, художници… Дори обикновени селяни, някои от които неграмотни, поставят подписите си под протестните писма.
Народът разбира, че правителството действа под силния натиск на германците. Евреите загубват всякакво доверие към министър-председателя Богдан Филов и към миистърa на вътрешните работи Габровски, но имат пълна вяра в Борис. Царят счита, че тази политика за унищожаване на евреите се дължи на покварени и изопачени умове. Лично той има много приятели евреи, а царица Йоанна помага на редица от тях да напуснат България.
ДИАМАНТИТЕ НА ЕВРЕЙСКАТА ОБЩИНА В СОФИЯ
Вероятно подплашени от започналата война и надушили опасността от надигащия се в Европа антисемитизъм, в началото на 1940 г. трима главни равини от еврейската Синагога, която е най-голямата на Балканския полуостров, отиват при Учителя Петър Дънов и му предават за съхранение диамантите, чрез които се създава духовна атмосфера при религиозните им ритуали. На срещата присъства и брат Боян Боев, стенограф, дясната ръка на Учителя. Равините оказват пълно доверие на Учителя, като му казват, че когато отмине германската опасност, ще дойдат да си приберат диамантите. В трудното и страшно положение, в което предчувстват, че ще се озоват, те търсят Господа и го намират в лицето на Учителя, на когото предават да пази най-ценното, което притежават на Земята. (По-късно Учителя отговаря с любов на този жест и всячески се застъпва за евреите).
В ИМЕТО НА СПРАВЕДЛИВАТА КАУЗА
Интересно е, че Българската православна църква и Окултната школа на Всемирното Бяло братство (дъновистите), независимо, че имат взаимна непоносимост, са единодушни в дейността си за спасяване на българските евреи. Макар че „новата наука” на Учителя е квалифицирана като секта, ерес, богохулна, дори сатанинска както от официалните власти, така и от църквата. (В интерес на истината тя не би могла безусловно да приеме окултното движение, тъй като е институция, която почива върху догми).
А ето една история, която доказва, че човешките взаимоотношения могат да се пренебрегнат, когато става дума за някакво голямо дело.
Някъде през 1940 г. един от силните застъпници за еврейската кауза – митрополит Стефан, естествено върл противник на Петър Дънов и Бялото братство, се изказва срещу ВМРО и те го осъждат на смърт. (Извесно е какви неумолини закони за разплата са изповядвали по онова време „войводите“). Секретарят на митрополита забелязва, че той е необичайно изнервен и напрегнат. Научил причината. „Никой не може да ме спаси – вайкал се Стефан: нито полицията, нито войската, нито дори царят“. „Има един начин – възразил секретарят. – Нека да потърсиме помощ от господин Дънов“.
Но митрополитът възразил: „Невъзможно! Толкова отрицателни статии съм писал за него, толкова лоши думи съм изрекъл. Нямам очи да му искам такава голяма услуга!“ Секретарят зключил: „Тогава аз ще свърша тази работа.„ Той отива на Изгрева и пред молитвения салон се среща с Учителя. (Там присъства и Стефан Груев – авторът на книгата „Корона от тръни“).
Като разбира какъв е случаят, Учителя изпраща да повикат довереника му Любомир Лулчев, съветник на царя. На него той обяснява: „Нашият брат Стефан е в голяма опасност, осъден е от ВМРО на разстрел. Отстрани тази заплаха“. Бивш военен с огромен авторитет и връзки с ръководството на ВМРО, Лулчев успява да ги убеди да простят на митрополит Стефан, който от благодарност става голям приятел с македонците, като продължава да подкрепя и евреите. (Ролята на ВМРО и лично на проф. Александър Станишев и Владимир Куртев в тази насока заслужават отделно, особено внимание). Започва усилено да чете и Словото на Учителя.
Тайният съветник на царя Любомир Лулчев беседва с Учителя.
Учителя често използва Любомир Лулчев за пряка връзка с двореца. Особено в напрегнати военни и политически ситуации, с каквито изобилстват 40-те година на миналия век. Още през януари 1941 г. той го изпраща да се срещне с царя в дома на Мария Алексиева, чиято по-голяма дъщеря Надя Стоянова е секретарка на монарха. И Мария му предава думите на Учителя: „Да обяви пълен неутралитет на България и да не пуска германските войски да минат през нея. Ако направи това, след войната България ще е най-облагодетелстваната страна в Европа, отвсякъде ще я отрупват с блага и ще постигне териториалните си претенции, подхранвани от стотици години насам.“
На това предложение царят отговаря: „Не мога, госпожо , да изпълня този съвет, защото германците ще ме убият. Повечето от моите офицери са с тях и те ще ги пуснат, дори без да им заповядам.“
Монархът е принуден да се съобрази с надвисналата опасност от окупация на страната от дислоцираната на брега на Дуава 680 000 армия на фелдмаршал Зигмунд Лист и на 1 март 1941 г. Царство България подписва Тристранния пакт и влиза във Втората световна война на страната на Германия. Така цар Борис пристъпва съвета на Учителя, което по-късно му струва животът.
Нахлуването на германците в Русия не е изненада за цар Борис и българското правителство. Обаче нашият народ и особено евреите посрещат новината със свито сърце. Нападнат е големият славянски брат. Сутринта на 22 юни 1941 г. Учителя изрича пророческите думи: “Хитлер повтаря грешката на Наполеон, започва война с Русия при разсип на Луната и ще я загуби, така както и Наполеон”. Междувременно германците напредват бързо и в края на есента стигат на 20 км под Москва. Радиото и пресата тръбят непрестанно, че след няколко дни те ще я превземат и с това войната ще свърши.
При Учителя отива полковник Илия Младенов, привърженик на Братството, с дъщеря си и му казва : „Учителю, вие говорите, че бъдещето е на славянството, но ето най-голямата славянска страна загива, германците ще завладеят Москва.“
Учителя се усмихва малко и строго отговаря: ”Германците няма да завземат Москва, но руснаците ще завземат Берлин и ще забият победоносното си знаме над Райхстага. Преди започването на войната аз говорих с Хитлер, но той не ме послуша и ще я загуби. По време на войната говорих и със Сталин, той ме разбра и ме послуша и затова ще победи.“
СЪДБОВНИ ДНИ
Ходът на войната потвърждава това пророчество. Непобедимата уж германска армия понася все по-големи загуби. Озлобени, хитлеристите решават да ги компенсират с все по-жестоки мерки срещу евреите. От началото на 1942 г. в България те са задължени да носят шестоъгълни жълти звезди. Ограничават много от техните дейности, а на магазините и къщите им поставят знаци.
На 20 януари 1942 г. началникът на щаба на SS войски Райнхард Хайдрих получава заповед да предложи мерки за окончателното решаване на “еврейския въпрос” в сателитните на Германия страни. На проведеното съвещание присъства и известният Адолф Айхман. Решава се всички евреи да се депортират в Полша и там да ги унищожат в лагера “Треблинка“. Официално се заявява, че те отиват да живеят в своето ново отечество. Изготвят подробен план за изтеглянето им дори и от неутралните Испания и Португалия и незавзетата Англия. В плана влизат евреите от Унгария, Румъния и България. Квотата на България е 48 000 от страната и 8 500 от София. Никой от тях не подозира за страшната съдба, която нацистите им подготвят.
В началото на 1942 г., виждайки надвисналата опасност за еврейската общност в България, председателят на Софийската еврейска община – равин Давид Цион, отива при Учителя Петър Дънов да иска неговото съдействие за спиране на гоненията срещу едноверците му. От проведения шестчасов разговор с Учителя, той излиза обнадежден и с обещанието, че нито един евреин от България няма да бъде депортиран. Цион записва в резюме този важен разговор, като му слага заглавие „Откровение от Бога.“ Напечатва го на пишеща машина в над 200 екземпляра и го раздава на всички министри и на цар Борис.
През август 1942 г. се създава омразната КЕВ – Комисия по еврейските въпроси, начело с Александър Белев, заклет антисемит (някои изследователи като д-р Данаил Пангев оспорват това) и протеже на министъра на вътрешните работи Габровски. Той лично отива в Берлин, за да получи нареждания за “справянето“ с евреите. След завръщането си въвежда много по-строг режим за тях. Мнозина са изселени от София, радио-апаратите и телефоните им конфискувани, много магазини затворени, а мъжете от 25-45 годишна възраст са мобилизирани в трудови бригади да работят по пътищата на България.
Митрополит Стефан успява да издейства от правителството тези драконовски мерки да не важат за покръстените евреи. Даже Богдан Филов освобождава женените за неевреи от носенето на жълти звезди.Говори се, че из Европа се извършват депортации, но никой не вярва, че това може да стане и в България.
Германският натиск непресанно се повишава. При срещите си с Хитлер царят лавира: нуждае се се от работната ръка на мобилизираните евреи. Категорично отхвърля намеците за депортация.
На 22 февруари 1943 г. шефът на КЕВ – Белев и изпратеният от Берлин Адолф Айхман подписват тайно споразумение да се депортират 20 000 евреи от предадените под българска администрация земи. То трябва да започне през март. На своя глава Белев променя указа, зачерква „новоосвободените земи“ и дописва със същото зелено мастило „евреите от цяла България“. Изготвен е и подробен списък: 46 000 души от вътрешността на страната и 8500 от София.
На 2 март, въпреки съпротивата на 43 депутати от Народното събрание начело с подпредседателя му Димитър Пешев, правителството одобрява депортирането и издава съответния поверителен указ. Вътрешният министър Габровски разпраща заповед до провинциалните полицейски участъци: през нощта срещу 10 март 1943 година да се арестуват всички, попаднали в предварително изготвените списъци и да се натоварят в осигурените за целта закрити конски вагони, готови за депортация към Полша.
„ОТ ДИНАСТИЯТА ТИ НЯМА ДА ОСТАНЕ И ПОМЕН“
При моите посещения в къщата на майка ми и Светослав Славянски на Изгрева често заварвах там един от най-образованите и ерудирани последователи на Учителя – д-р Методи Константинов (1902 –1979) – юрист, философ и общественик. Следвал бе международно право в Полша, където бе зашитил докторат. В разговорите ми с него постепенно научих подробности за участието му в една от най-великодушните постъпки в историята на нашия народ.
д-р Методи Константинов – юрист, философ и общественик, привърженик на Бялото братство, взел участие в отмяната на заповедта за депортация на софийските евреи.
Голямата влакова композиция, която е предназначена да откара софийските евреи в Полша, трябва да бъде съпровождана от отговорен правителствен служител, знаещ добре полски език. Министър Габровски намира такъв, работещ в пропагандата. И това е брат Методи Константинов.
На 6 март му връчват заповедта да придружава конвоя до крайния пункт. Ужасен, той веднага отива при Учителя, който заявява: „Не разрешавам пред лицето на Бога да се извърши такова престъпление!“
Призован е царският съветник Любомир Лулчев, по когото е изпратено послание: „Веднага намери Борис и му кажи, че ако той допусне само един евреин от България да бъде депортиран, от династията му няма да остане и помен!“ Лулчев отива в двореца, взема една лека кола и започва да търси царя. Обикаля Враня, Костенец, Чамкория, но не го намира. Връща се при Учителя, който се съсредоточава за миг и отсича: „Кричим казах“. И наистина, брат Лулчев открива царя да се разхожда из двора на земеделското училище в Кричим.
Датата е 9 март – и срокът за изпълнение на заповедта за депортацията изтича. Борис го посреща студено и пита: „Кой ти каза, че съм тук?“ Лулчев отговаря: „Учителя ми каза“ – и предава предупреждението на духовния водач. Склонен към фатализъм и окултизъм, но преди всичко, съобразявайки се с настроението на целия народ, цар Борис скъсва заповедта за депортация пред съветника си Лулчев, а Методи Константинов от своя страна скъсва правителствената заповед за придружаване.
След като се завръща в двореца, царят нарежда на Габровски да напише нова заповед, която спира и отменя депортирането. Разпращат се телеграми със съответния текст до всички полицейски управления в страната.
Това става на 9 март, след 17 часа. За редица провинциални градове телеграмите закъсняват и много евреи там изживяват ужаса от депортирането, качени в конските вагони. На другата сутрин ги освобождават. Според свидетелствата на Асен Суичмезов, един от участниците в делегацията от Кюстендил, тръгнала да моли своя народен представител и подпредседател на народното събрание Димитър Пешев за застъпничество против депортацията на местните евреи, по същото време в късните следобедни часове те са в сградата на парламента, когато им съобщават за отмяната на заповедта. Така в последния момент евреите са спасени от явна смърт, която ги очаква в лагера „Треблинка.“ Никой не знае точната причина за този поврат на събитията – за решаващата намеса на Учителя.
За нещастие царят не може да направи нищо официално за евреите от Македония, Беломорието и Пиротско. Тези територии са немска окупационна зона, която е дадена за временно администриране на България. Тамошните евреи не са поданици на българската корона. Затова нацистите депортират близо 12 000 от тях. (Дали е било възможно да бъдат спасени? Едва ли! Но този въпрос изисква специално внимание и обширно място за различните мнения – бел. А.М.).
Обаче това не пречи на Учителя да продължава да помага за спасяването на българските евреи. И всички негови ученици, които са имали такава възможност, се присъединяват към благородното дело. Самият Светослав Славянски например е бил натоварен да изважда транзитни визи за тях и да ги придружава с влака до българо-турската граница. Разбира се, в това начинание чрез дипломатическите си служби дейно участие взема и дворецът. Говори се например, че в търговското ни представителство във Варшава царският дипломат Димитър Икономов е предоставил няколко хиляди паспорта на полски граждани от окупирана Варшава, включително и евреи. Всички те чрез София намират свободата си.
НАРОД, КОЙТО НЕ МРАЗИ СВОИТЕ ЕВРЕИ
Нацистките ни съюзници обаче не се отказват да унищожат останалите в границите на Царство България евреи. Комисарят Белев изготвя нов план за депортация в два варианта. И на 20 май 1943 г. ги представя на държавния глава: вариант А – известното вече депортиране на всички евреи в Полша. И вариант Б: интернирането им в провинцията. На 21 май 1943 г. софийските евреи започват да получават заповеди за изселване в тридневен срок от столицата. Намерението е било да бъдат събрани 16 000 души в два етапни лагера в Лом и Сомовит, а оттам по Дунава да ги закарат до Виена и ги предадат на германците. Но плановете отново се провалят. Отчаяни, водачите на консисторията (конфедерация, обединение на отделните еврейските общности – бел. А.М.) се обръщат за помощ към всички. Протестират: опозиционни депутати, митрополит Стефан и Светият синод, интелектуалци…На 25 май 1943 г., за да не се окървави подготвяната демонстрация, ръководителите на консисторията я пренасочват от центъра към Синагогата в квартал Ючбонар, начело с главния равин Ашел Ханиел. По-късно, поуспокоено, множеството се връща на площад „Александър Невски“, където митрополит Стефан произнася реч, осъждаща решенията на правителството. Полицията се намесва, има арестувани, между които и Даниел Цион.
(По време на комунизма БКП разпространяваше мита, че партията е организирала тези събития и др. Тодор Живков е спасил българските евреи – бел. А.М).
За пореден път царят намира сили да се противопостави на натиска, отхвърля план А и приема план Б. Евреите, само с личен ръчен багаж, са разпръснати из цяла България, където навсякъде са приети топло и братски от българския народ. По този повод Учителя казва: „Вие сте същите, които преди 2000 години викахте „Разпни го „, а сега се грижите за своите закъсали братя евреи.“
Така всички усилия на КЕВ за унищожаване на евреите удрят на камък и този проблем отпада от грижите на правителството.
Германският пълномощен министър Бекерле докладва в Берлин, че българите имат особен манталитет. Те са израснали с арменци, гърци, цигани, турци и нямат никакви предразсъдъци към евреите, за разлика от народите в Западна Европа. По-нататъшен натиск ще ги отчужди, а това ще е вредно за политиката на Райха.
РЕСПЕКТ КЪМ МОНАРХА
Учителя смята, че цар Борис III е прероденият цар Борис I, Покръстителя, който през 865 година по нареждане на небето покръства българския народ. Той притежава силна интуиция и най-много се страхува от болшевишката власт, която ще дойде в България. (За жалост това се осъществява). Често стига до дълбоки вътрешни противоречия, иска да абдикира и дори му идват коварни мисли да се самоубие. Цар Борис е издигнат дух и отлично знае кой е Учителя. Затова в решителни моменти се вслушва в думите му. Хитлер таи дълбоко уважение спрямо царя, който не само е потомък на стария аристократичен Кобургски германски род, а и в духовно отношение стои много по-високо от него. Затова по време на срещите им го посреща официално и никога не се кара с него. Заобиколен с цяла група ясноводци и окултни посредници Хитлер също знае кой е Учителя. Брат Методи Константинов разказва, че веднъж в съня си се е срещнал с Хитлер в центъра на Берлин. Ядосан, фюрерът му се разкрещява: „Докога Учителя ще спъва военните ми начинания?“ Но благодарение на респекта, който германският диктатор изпитва към Учителя и към цар Борис, всичките нацистки жестоки идеи, наложени с кръв в Европа, у нас минават меко, дори и решението на еврейския въпрос.
След завръщането от последната си среща с Хитлер в Германия на 15 август 1943 г., царят, изтощен физически и морално, се усамотява в своя частен апартамент в двореца. По време на полета той споделя с придружаващия го министър-председател Богдан Филов, че има искрено желание някой неприятелски самолет да ги атакува, да ги свали и така всичко да свърши. По това време България е единствената страна в Европа, която живее в мир и не воюва с никого. Икономически тя е в голям подем. Настъпва обаче часът на съдбовната разплата. Все по-настойчиво Хитлер иска Борис веднага да изпрати войски на Източния фронт срещу Русия. Въпреки болките си в гърдите, царят отива да разреши тази ужасна дилема на любимия си връх Мусала.
Там на 19 август 1943 г. той се среща с възвишени същества, от които разбира, че трябва да си замине от този свят за благото на българския народ. Само така ще се осуети командироването на български войници на Източния фронт. В беседата, държана от Учителя на 25 август 1943 г. – сряда, той казва: „Сега Борис III е много болен и ако има някой да му даде да изпие две чаши гореща вода, ще оздравее, иначе ще си замине от този свят.“
До болния монарх обаче не допускат никого, включително и неговия съветник Любомир Лулчев. А когото Евдокия го извиква в двореца в последния момент, царят вече е в агония.
Борис си заминава от този свят на 28 август 1943 г. Два дена преди това той предсказва деня и часа на своята кончина: в събота – ден на българите и тяхната карма. Това е Голяма Богородица, тя е ангелът на завета Господен Елохил, който е първият представител на българския народ в Божествения свят.
(Елохил е предал на Петър Дънов пророческо послание, адресирано до българския народ – бел. А.М.).Борис е свързан пряко с този благ дух и с негова помощ опазва България от всички политически катаклизми. След заминаването на царя от този свят Учителя казва: “Сега Борис отиде да даде отчет пред Бога за живота на българите. Молете се да представи добър доклад за България, за да може тя в бъдеще да разреши правилно задачите си.“
В беседата на 1 септември 1943 г. Учителя казва: „Сега Борис е тук, в салона, и споделя, че никога вече няма да пожелае да стане цар на която и да е държава и да носи всичките кармични тежести на един народ.“
Понеже цар Борис не изпълни съвета на Учителя да обяви пълен неутралитет на България през 1941 г., той трябваше да си замине от този свят от ръката на тези, от които той най-много се плашеше, че ще променят живота и облика на България. Целият народ оплакваше злата съдба на своя цар и особено евреите, тъй като те загубиха един голям свой приятел и силен дух, който опази България от войната при най-трудните ситуации, а след него тя изпадна в безнадеждно положение. (Жалко, но не всички и до ден днешен мислят така – бел. А.М.).
МИР ПО ЦЯЛАТА ЗЕМЯ
През 1945 г. след идването на комунистическата власт в България тримата равини посещават Изгрева, за да си вземат диамантите, оставени от тях на съхранение при Учителя. Духовният водач вече се е пренесъл в отвъдното и един от членовете на Братския съвет – Никола Антов, не иска да им се предадат, защото нямат никакъв документ. Тогава брат Боян Боев заявява, че е бил свидетел на депозирането им и трябва веднага да се върнат на притежателите. Така и става.
А когато един брат пита равините колко струват тези скъпоценни камъни, те отговарят: „Те са безценни, защото са много важно условие за нашата духовна работа.“
На 28 август 1944 г. Учителя провежда последния братски събор, на Витоша. Накрая израща всички участници в него да си ходят, задържайки само брат Борис Николов. Кара го да легне и да напише под една пейка на Марина поляна: „1. Мир по цялата земя. 2. България да пази пълен неутралитет. 3. Ако евреите не приемат християнството, ще престанат да се прераждат. 4. В Русия ще стане революция, по-страшна от 1917 година.“ (Тази пейка сега не съществува).
Последствията от изпълнението на нареждането на Учителя до цар Борис да спаси евреите не закъсняват. Както е известно, след направения през 1946 г. референдум, царското семейство с всички придворни беше пуснато свободно да заминат със специален влак през Турция за Египет. Впоследствие то отиде да живее в Португалия. Пострада само принц Кирил като регент.
След края на войната Даниел Цион, който отлично знае, че чрез застъпничеството си пред невидимия свят Учителя спасява евреите в България, отива в Палестина и създава там група на Бялото братство. Организират свой салон, започват да четат беседи и пеят братски песни. Редовно играят Паневритмия и развиват усилена духовна дейност.
Не е ли това искрено признание и благодарност към Учителя и Бялото братство за стореното от тях за еврейската общност у нас?
