Уплашеният, малкият и ничтожният човек

Константин Павлов:“Диктатурата има привърженици дори сред своите жертви…“

Уплашеният човек *

/Фрoг нюз, коментари 44, прочетено 34 902, дата 10.09.2009/

 Пазете се от него, той е човекът от сценария, компенсира страха си с омраза

Румен Леонидов

„Нещо като нищо на света…“ Уилям Сароян

Казват, че Уплашеният човек бе създаден от тоталитарните режими, за да не прави нищо. Наистина го създадоха много успешно, защото той и до днес чака някой да му каже какво да прави. Със себе си, с бъдещето си, с настоящето. Защото уплашеният няма минало. Няма лично минало, макар да е частичка от историческото време. Живял е без да участва в своя живот. Уплашеният е само свидетел на собственото живеене.

Той не умее и не желае да мисли самостоятелно. Свикнал е друг да мисли вместо него.

Децата ни не го познават, но ме питат – има ли такъв вид човек? Жив ли е? Тук е, отговарям. Не умря ли в руините на съветския социализъм, пак ме питат, в безвремието на Студената война? Диша си, отвръщам и се оглеждам. Какво ли прави днес този продукт на страха, да бъдеш нещо повече от нищо? Нищо на никому не прави, оцелява, казвам им.

В глобалния свят уплашеният пак е никой. Бъдещето му пак изцяло зависи от държавата. Макар че не е легнал болен, не е инвалид, не е грохнал пенсионер. Защото е безнадежден. Не вярва в нищо, освен в лошия си късмет да се роди без лице. Безличен. Като герой на Кафка. Без този герой на Кафка да му е родител – нито баща, нито майка.

Уплашеният човек обаче има сърдечен мускул. Има къщичка, в която сънува, че живее. И живее като на сън – от него нищо не зависи, защото е зависим от всичко. И от всички.

Уплашеният човек не чувства глобалния морален разпад. Той знае, че трябва да доизвърви своя житейски път, да го доизходи, докъдето стигне, да си запуши дупката, и най-сетне да се отърве. От себе си. От уплашените си деца. От уплашената си жена. От собствения си страх. От спомените си. От заплахите: ще ти намалим поведението, ще те изключим от училище, ще те изключим от комсомола, ще те заключим в карцера, ще те изключим от университета, ще те заключим от живота – ще ти дръпнем щепсела, ако не слушаш.

Уплашеният човек е послушен. Редовно си купува вестник, за да реши кръстословицата за деня. Виждал е на екрана, че хората пушат и също смуче своята евтина цигарка. Гледа мълчаливо телевизия и не коментира.
Няма смисъл. Не чува рационалните аргументи. Страх го е да си изпусне нервите. Знае, че мръдне ли, ще си изпати.

Преди го караха насила да работи, сега не му дават работа. Няма работа за него. Свършила се е работата в магазина. И в склада няма. Някой му е изял професията, изял е завода, изял цеха, изплюскал му е фабриката, сдъвкал му е рудника, свинефермата, селската поликлиника, селското училище, струга някой му е изял, вестника, в който пишеше стиховце, библиотеката, в която от време на време четеше детски приказки.

Уплашеният няма своя посока. Той чака да му посочат с кого да върви. Обожава да го лъжат, да го залъгват, да му обещават, да му свалят звезди от небето и той да ходи да гласува за тези звезди.

Уплашеният човек е обикновен човек. Всичко необикновено му е чуждо. Няма нужда да бъде себе си. Той е със себе си само когато ходи по малка нужда. Но и по голяма ходи сам. И не е на себе си, когато усети, че е невидим. Открай време иска да е невидим. И наистина никой не го забелязва.

Преди – от вкъщи на работа, от работа – вкъщи. Сега – от телевизора в кухнята, до телевизора в спалнята. Когато вечеря, обича да преяжда. И да зяпа в монитора. Когато здравата се зазяпа, заспива. Но остър звук на полицейска свирка го кара да рипне от фотьойла. Стреснат, разбира, че той самият свирка. Уплашил се е от собственото си хъркане. Овладява бавно уплахата си и дълго си навлича пижамата – без пижама никога не си ляга да спи.

Той е човек на реда, човек на рода си, но най-вече е човек от сценария. Всичко извън сценария боли – то е опасно, остро, смъртоносно, осъдително, тревожно. Страх го е от кучета, от петли, от крави, от пчели и оси, от пиявици, от всякакви змии. Страх го е от високото, от дълбокото, от широкото. Трепери пред началника, пред представителите на властта, заобикаля по-силния, прескача падналия на улицата човек, не хвърля петаче на слепеца. Обича да брои пари, но никога не носи пари в себе си.

Уплашеният се плаши от смъртта. За него Бог е измислица, с която само го стресират. Не знае какво е да имаш дух. Под дух разбира само бабини деветини, уж поява на мъртъв човек. Не знае какво е бездуховност, знае, че поповете са духовници. Пише го в пресата.

Не вярва в рая, нито в ада. Той е предостатъчно сепнат, стреснат, паникьосан, нерешителен, с малка душа, със слаба душа, че някой в смъртта ще му обърне внимание. Не знае що е грях, но знае какво е грешка. Не знае какво е прошка, но знае какво е тъч. И фал, наказателен удар, дуспа.

Стигат му земните грижи. Не се надява, че ще се прероди. И не му трябва. Само страх и унижения. Унижения и страх. Предишният живот искаше от него да бъде всеотдаен и честен комунист, днес другият живот иска от него да бъде алчен и безпощаден капиталист.

А той не може да лъже. Не може да краде. От дете го е страх, че ще го хванат веднага. Ще го изкарат пред строя. Ще го опишат в училищния стенвестник. Ще го изтипосат в местния вестник. Ще го сочат с пръст. Ще го оплюят. Ще го бият в милицията. И накрая ще го хвърлят в затвора, където циганите по цяла нощ ще си играят с него, на мама и тате.

Отдавна не ходи на кино, и там не сме е да се засмее, трепери – ери, ери, а околните мислят, че се тресе от смях. И му шъткат да пази тишина.

Не се пита дали стои от другата страна на лъжата, не се пита кое е добро и кое зло. След сто години всяване на страх сега пак не го напускат предишните страхове. Преди му внушаваха идеята за равенство, братство и свобода. Но нито беше равен с равните, нито брат с околните, нито свободен. Днес му внушава, че има равен старт, че братът за брата е вълк, че и в демокрацията няма свобода…

Чувства се ненужен. Родината му няма нужда от него. Човечеството няма нужда от него. Че и на живота не му е изпотрябвал. И за смъртта дори не е интересен. Какво да прави, къде да се дене, накъде да хване, на едно място стои, а сякаш потъва…

Най-често се старае да не мисли за миналото, за станалото. Но всъщност се заблуждава, тъй като умът му постоянно си спомня, преживява отново и отново безсмисленото страхопочитание, в което живя, и което продължава да го плаши.

Казват, че омразата най-лесно се сношава със страха. Измежду всички пороци малодушието било най-болезнено. Но омразата била по-сладка. Затова често пъти уплашеният си отмъщава с омраза заради мъките от страха. Колкото повече се страхува, толкова повече мрази. Колкото повече мрази, толкова по-малко се страхува. Затова страхливият напада пръв. И два пъти умира.

Пазете се от уплашения човек! Омразата му е неговото успокоително срещу срама. Затова стойте по-далече от него. Защото народът казва: „Не се бори със страхливец, пази се да не те надвие уплашен човек – дори ако си паднал, дори ако молиш за милост, той бие до смърт.“ И дори когато вече не дишаш, той пак ще скача върху теб.

Жалко, че и в уплашения човек има нещо човешко.

____________
* Бел.ред.: С това есе Румен Леонидов жъне аплодисменти като специален гост на международния фестивал на поезията  в Медана, Словения, завършил преди дни. На него е представена при голям интерес двуезичната му книга със стихове „От върха на езика“.

Малкият човек

/в-к „Животът днес“, 14.06.2011/

Живи ли са националните ни типажи от късния комунизъм? Те присъстват навсякъде като нравствени утайки в обърканото ни общество, просмукано от българско безбожие, безсмислие, бедност, безделие, безпомощност, безпросветност, бездарие, безбъдност и бесовщина. По-голяма част от това малко общество живее в миналия век.

Малкият човек от комунизма и днес не смята за нужно да се радели с навика да краде от собствената си държава, да мисли само за началото и края на собственото си дебело черво. Той не ще да възприема завистта като нещо осъдително и не ще да се раздели с покорността си пред силния на деня, пред по-силния физически мутроид, но едновременно с това малкият човечец е готов с нечовешка жестокост да размаже всеки, който е по-слаб или просто различен.

Днешният малък мрази българската си участ, българската държава. Той е християнин на думи, но бие и рита люде по време на молитва. Инак ходи на черква и сторва кръстния знак, пъчи се със златни кръстове, които има за модни медальони. Той не познава националната си история и духовните си водачи. Не му вършат работа. И понеже не вижда нито близкото, нито по-далечното си бъдеще, е склонен да възприема героичното ни минало като фанатично право да изисква уважение от нации и общества, които за разлика от нас са си оставили цървулите в Средновековието, докато той не е излязъл от примитивните си навици, от робското малодушие.

И отказва – уж като патриот – да приеме поведението на по-цивилизованите, които отдавна са се научили да подреждат йерархиите и държавностите си, без непременно да отхвърлят родното и специфичното. С една дума – малкият човечец е голям подлец. Той е жалък, но непобедим. Защото винаги го откриваме у ближния, но никога у себе си.

Не сме народ от джуджета, а от малки хора. Джуджето се оказа по-симпатично от великана. Джуджето е добро същество. Малкият човек обаче се оказа нищожество. Партийно. Амбициозничко. Жалко. Народът ни е добър като джудже, но е противен с липсата си на вълшебство.

Затова сме народ от малки хора. Има ли изход?
Има. Но не е там, където го търсим.

Детският паралич на душевността – последният стадий на левичарството

/Фейсбук, 02. 04. 2016 

Комунизмът е наркотик. Ако не се изчистиш съзнателно от него, винаги се връща под една или друга форма, докато не ти превземе изцяло съзнанието и подсъзнанието. И неизличимо болният остава без надсъзнание. И той не може да погледнe на себе си през очите на Онзи, а гледа около себе си през черните зъркели на косматия Княз на земята. И сега виждам всякакви лица, които бяха безлични по време на съветското безвремие, но днес, благодарение на шибаната ни свобода, и още по-шибаната ни либерална и неолиберална действителност, стават първи глашатаи на лявостта. И дръзко се дърлят на онези, които нито ги чуват, нито ги забелязват, нито знаят, че таквиз дишат паралелно по паралелите… Инак този бунт е праведен и справедлив, но толкова креслив, че мяза на бунтофрения – последният стадий на левичарството – детският паралич на душевността…

Най-непонятното е, че осъществени личности, които не са каскети или ушанки, започват да се възприемат за недостатъчно изявени в обществото и си внушават, че са дворяни на духа, без да са съвсем такива. Както е рекъл Бабел, има хора, които умеят да пият водка, но има и такива, които не умеят, но въпреки това я пият… Този тип местни разночинци явно не могат да си намерят място в ничията земя на опростаченето ни общество. И стават типични революционери – с револверите на речите стават говорители на душевната мизерия, на честните теляци и на озверелите човечета. И макар че нищо читаво не им предлагат, вместо да им смирят бесовете, обратно – наливат в оголените им гърла въображаемата лава на настървението.

А както е рекъл Константин Павлов, който трябва да се изучава не само като поет в училището ни: „Демокрацията е сложна и противоречива – във всеки отделен момент, целта й е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.“

Всички комунисти винаги са прави, преди да признаят своя крах. След това пак се изправят. Защото оловото в краката им е в повече, отколкото мозъчното вещество в главите. Но това не им пречи да са безсмъртни бъркачи на идейни бълвочи, които опияняват жадните да бъдат опиянени. И безпомощните, които търсят помощ в тълпата.

П.П. Както е казано, гърбавият само гробът го изправя.
Инак няма отърване.