Слово на Панде Ефтимов, неформалният лидер на българите в Македония,
произнесено по случай 80 годишнината на акад.проф. Григор Велев
Есента 1991 г., кога Югославия, след дългогодишната агония, пътуваше по пътя към безкрая, Македонците спонтано, без да продумат и дума, само со поглед, се разбираха.
Едни со нескриена насмешка, други со наведната глава, го чекаха края, на самоуправната „братско сдружение“ (заедница)“.
На болната държавна творба, скроена од „блудницата вавилонска“, не ѝ помогнаха ни долготрайните скъпи безлихвени кредити од Западот, со кои се поддържуваше смачканото тело на държавата, обременено со многобройни внатрешни конфликти и недоумици.
Крайот беше неминуем.
Комунистите, ревносни бранители на югокомунизмот, се плъзнаха во вълчите ями. Подплашени од неизвесността, агентите на ДС (удбашите), стоманената (челичната) гвардия, како ранени зверове без алтернатива, чекаха во засада.
Не знаеха на коя страна да застанат: на Запад – към „мръсния капитализъм“ или на Исток – към наследниците на Сталин, кои во 1948 г. бяха нарочени од братската заедница на социализмот како предатели.
Македонците, приклещени под яремот на сърбокомунизмот и домашните родоотстъпници, го очекуваха крайот на долгогодишната сърбизация.
Еуфорията галопираше без ясни показатели за иднината.
България беше крачка (чекор) напред. Уличните протести го демонстрираха (наявиха) новото време. Отвориха се долгогодишно херметизираните и затворени граници. Първо срамежливо, по-късно по-свободно.
од двете страни на Осогово колони автобуси и леки коли бързаха едни кон други.
Ледот – социализмът се топеше. Ништо не можеше да го задържи паническото бягство (стампедото) на еднородните браќа…
Таа есен, во един хотел во Скопие, бях поканен на среща со гости од България. Во ресторанот на хотелот пръвпат, виза ви, се сретнавме со двама забележими и корпулентни мъже.
Благородните ликови, покрай добрата физика, отразяват и внатрешната психична натура. Без наяве, како да се познававме од порано, по некое непишано правило, инстиктивно, се упативме едни към други. Без церемонии и конвенционални уводи, поведовме разговор, си подадовме ръце претставувайќи се едни со други.
Така се запознавме со професор Григор Велев и неговиот син. И денеска не можам да я обяснам средбата и непосредниот отворен разговор.
Самодоверието да си ги отвориме душите, да продумаме како стари познайници, ги надмина моите односи со людето. Особено към непознатите. Моята херметично затворена уста, да не продумам излишен збор, по толку години строг затворенечки режим и контрола од крвожедните ченгета (удбаши), се отвори.
Во тие мигови на самоувереност и доверие, ги игнорирав вперените погледи на тайните агенти, присъстващи во ресторанот по службена должност. (Секой ресторант во Скопие беше място на удбашката агентура. Се следеше секой разговор на гостите од страна на гостите, но и од келнерите. Се ловеше и записваше секой сомнителен разговор.)
Таа морничава глетка я усетихаа и моите гости и ако не толку како мене, искусен и неблагонадежден кон държавниот систем на комунистичка Югославия.
Подалеку од другите гости и погледите на удбашите, разговорот го започнавме на една пооддалечена маса, во неугледниот ъгъл на ресторанот.
Иако за гостите ништо не знаев, освен за презимената, прикриените чувства явно ги искажавме. Споделивме братски размислувания за нас и тях що се чувствуваше од двете страни на Осогово.
Со малку думи многу искажавме. Споделивме братски размисли за себе и за престояните неясни собития, които се случуваа пред нашите очи.
Во едно бехме самоуверени – социализмот галопираше към буништето на историята. Остануваха горчината и мъката во душите.
Я очекувавме нашата забавена пролет – пролетта на слободата од социалистичкиот ярем.
Средбата со професор Григор Велев и неговиот син траеше късо. Не стана дума ни за политичките проблеми во Бъолгария ни за Македония. Никой нищо не каза. Ни присъединяване на Македонија към България, ни присъединяване на България към Македония. Таа тема им я оставихме на новите строители на държавата, на сръпскиот државник од Македония – Киро Глигоров.
Со посетата на Велеви – таткото и синот, по претходен разговор со скопски търговец, търсеха контакт за сътрудничество (соработка). Како протичаше нивната среща и дали направиха сделка, не ме интересираше.
Но разузнавачката машина на Удба (ДС) умуваше, дали Велев да не е некаков емисар со важна задача, а Панде Ефтимов фактор во критикуването на македонската външна (надворешна) политика.
Налудничавата заблуда нема край. Се лекува исключително во затворените лудници, за жал сѐ още незакрити во Република Македония.
На повеќе срещи, со професор Велев ги продлабочувавме нашите беседи. Ни той, ни аз не говорехме ни за обединуване ни за разделуване на Македония и България. Нему не му требаше, како ни мене, да троши енергия, за задоволуване на апетите на разузнувачите.
Во по-късни срещи во натурата на професор Григор Велев аз откривах величината на неговите енциклопедиски познавания од многу области.
Ми правеше чест и задоволство да беседам со човекот – лекар со солидно познавание на другите области од науката и изкуството. Тое е ерудит со здрава мисла, бистар ум и сознание, логичните целинки умее да ги преточи во перспективни деяния. На мислата да ѝ даде крила и содържателно да я представи во писмена форма. Богатиот и течен диалог сугестивно се налага со почитание да се следи неговото исказване.
Без компететност и професионален приод, си дозволувам да проговорам и за научните трудови од медицинската наука.
Високото реноме во теориското и практичното обучение на студентите, во свойство на универзитетски професор, секако му обезбедиле достојно место во визията на воспитаниците.
Легитимното владеене на лекарската професия и специалността на която се е посветил и болните во поликлиниките, препознатливо му отстапуваат место меѓу строителите на современата болгарска медицина.
Лекарската професия ни наймалку му пречи да се интересира и за другите области од научните дисциплини. По всичко личи, че професор Велев проявява интерес и към опществените науки.
Со големата любов към родината, Прабългарите и Славяните, со страст на ревностен иследувател во литературата, личните наблюдения и од сопственото искуство од средината во ко растел, се формирал и возмажувал. Во капиталното дело „Историята на Блгарите от Македония“, на пример, не остава простор за сомнение на веродостояноста на презентираните материяли. Длабоко навлегува во историските собития поставувайќи сѐ на свое место, со потркрепа на исцрпна документацийа и приложена литература.
Во сите обявени трудови, до кои можехме да дойдеме, професорот Велев е еднакво строг во оценките за минатото, но и кон себе си. Не дозволува импровизации, претпоставки и нагодувание Не му са свойствени фалшифицирането на собитията.
Во капиталната „Национална доктрина – България през двадесет и първи век“, во свойство на одговорен редактор, се отразява неговата натура и ангажираност.
Разработвайќи ги сите постулати за иднината на болгарското племе, не остава сомнение за свеобхватността на идеите и решителността да се осъществят в България.
Доктрината, концептуирана во строги рамки, со отвореност за надградба и дополнение со нови идеи и модерна визия, е патоводител и евангелие, од кое не треба да се отстапува. Универсалните заложби за обединяване на българите во България и вон от нейните държавни граници, е образец как трябва да се обедини минатото, сегашноста и иднината.
Отец-паисиевото слово „О неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш Болгарин“ професор Велев упорно го следва на сите възможни начини, не съобразявайки се със ситните антагонизми од ревнивите пакосници.
Возобнувавенето на Блгарската академия на науките и искуствата и прибирането под нейните крила на доказани радатели на българската наука и искуство, е на път да получи широка поддръжка.
Внушителния Велик събор на Българите од светот е обиденителна сила и възможност за сите Българи од България и светот без граници, да изградят една целина начело со корифеят, професор Григор Велев.
Мал е нашиот принос (прилог) към осумдесет-
годишнината на Професорот. За неговата дейност и визия ќе пишуваат современиците и идните поколения. Той се определи босоног да пътува низ сегашността и иднината на България. Той остави следи (траги), а трагите са трайна поръка до Болгарите да издържат в борбата за просперитет на Отечеството.
За многая лета, драги професоре Григор Велев.
Панде Ефтимов, почетен член на БАНИ,
/Роден 15 март 1932 г. в село Претор, Преспанска околия. Починал 13 август 2017 г. в София./
