Прочетени в новия брой на сп. Съвременник
Хартиена топка
Виждаше над себе си през прошарените стени големия отвор на кошче за боклук. Не е истина, сънува. Няма крака, ръце, смачкана хартиена топка е. Хвърлена като несполучила чернова, която за нищо не става. Пишат нов вариант. Не, не – наистина сънува.
Виждаше всичко и отвсякъде, сякаш бе облепен с очи. Но не можеше да мръдне. Чуваше отгоре гласът на жена си да казва нещо на внучето – ела да ти нарисувам влак!
– Не искам влак. Дай ми камиона…
Една ръка се протяга към кошчето, вдига ме като асансьор и ме разгъва, макар и омачкан. Оказах се – камион. Петър нарисува в багажника таралеж, хвана ме гъдел.
Килнал глава на една страна и почти прехапал език, петгодишният хлапак тегли заоблени линии. Таралежът – колкото камиона. При това – жълт. Поне го направи с червено… крещя. Леко шумолене. Омръзва му. Хвърля таралежа встрани, тича към легото, пръснато по пода. Камион ще сглобява. Аз съм само чертеж, схемата. За секунда, разтворен във въздуха. Не, не – не е истина…
Жена ми пак рисува влак. Вагоните няма да са с таралежи, а с пухкави неща – зайчета, мечета. Караниците са практика. Бели пространства – всеки мераклия, въоръжен с цветни моливи, тегли линии на бъдещето. Върху паметта ми рисуват Влак…
През 70-те пътувахме на стоп. Бяхме в гъсталаците около Слънчев бряг. Нищо общо със сегашния. Три двойки студенти. Калин и Федя бяха забърсали две сестри по пътя от Пампорово към морето – двете различно красиви. Краси, по-голямата – спокойна, с усмивка и малко бавен глас, а Ваня – динамична, доста налагаща се, лесно разпалваше дискусии относно посоката на приключенските ни хрумки. Така се озовахме в гъсталака вкупом – с 5 лева в наличност. Гладни. Пратихме жена ми и Федя да купят с 5-те лв. нещо за ядене, а аз слязох по скалите за миди. В полумрака, к,вото напипам. Изпонарязах се, но събрах 2 найлонови торби по-едри. Мокър, се разтреперих. Огън, подпряхме случайна тенекия – мидите зацвърчаха и изпуснаха водата.
Пристигат тия двамата – с петте лева. Два кашона дини!
– Шегуваш се!
– Дини…
– Идиоти.
Рязане и плюскане. Жена ми крещи: „Спрете, пикае ми се…“. Направи две крачки към гъсталака, ножът се размахва, диня пада в жертва и тя се връща, неосъществила урологичния си захлас.
– Ще се напикая. Спрете…
Няма спиране, брате, останаха корите.
Пълни стомаси, ама гладни. Мидите жилави, недопечени, скърцат с пясък в зъбите.
Сенките – нашите и на храстите – играят от пламъците. Брезентът на земята, одеялата за завивка. Кой ще ти разпъва палатки! Пък и сме нащрек. Органите на реда развалят рахата, но не би. Федя прави две-три упражнения йога (с които бързо се наспивал) и си облича пижама. Ваня, лешниковите ѝ очи проблясват на огъня, май отиде при него без пижама.
Връщането към София на другия ден беше време разделно. Аз и жена ми току-що бяхме получили гарсониерка в София без ток, само със студена вода. Насред стаята в единия ъгъл бяха проснати два дюшека. С дни се карахме къде да сложим бъдещата маса или фотьойли, къде креватчето с проектодетето. Хартията се рисува и мачка, консенсус нямаше.
Раздадохме по един ключ на двете двойки – и който пристигне пръв, влиза и се настанява.
Нашият стоп не потръгна. Поехме последни. Някакви коли ни хвърлиха след Бургас – висяхме два часа до лескова горичка. Не ни щат с багаж – раници и палатки. После някакви се смилиха и ни оставиха след Сливен, слънцето ни опече, колите профучаваха в правия участък, някои ни махаха радушно. Бяхме се умърлушили, когато син ТИР намали и спря. Рекоха нещо като: „Брача пенье“, демек – качвайте се, и ние се натоварихме до шофьора – трийсетгодишен, брадат, но усмихнат. Другият сърбин, малко по-възрастен, посмачкан, спеше отзад на кревата, но се разбуди. Къде с ръкомахания, къде на българо-сръбски – беше ни весело и единственото, което си спомням, бе единодушието в отношението към органите на реда. И у тях, и у нас те бяха кучета. Сякаш ги предизвикахме.
Изпревари ни милиционерска кола, махнаха с палка, униформените – дайте паспорти. Свалиха ни, щото българи нямали право да се качват на чуждестранни коли, заплашиха сърбите с глоба, но ги пуснаха. Хората на реда отпрашиха.
Не ни вървеше. Колите отминаваха, ставаше шест часа привечер – лошо. Изненада – спря очукана волга, наду и ни хвърли отново пред тира на сърбите. Зави по отбивка за някакво село. Същите сърби ни взеха. Но веселбата пак беше кратка – изпълзя цивилен москвич, размаха стоп, оказа се милиционерски. Заплашителни, поизпотени, свалиха ни ядосано – следили тира. Жена ми се изрепчи – ще ни карат в районното. Влачим багажите, но като ги видяха – викат: махайте се, и отпрашиха. Осем и половина, мракът е паднал, след Белово – гора от двете ни страни. Махаме, фаровете профучават.
Вървим смахнато към София вместо назад. На жена ми взеха да ѝ се причуват горски шумове, оцъклиха се звездите, трафикът почти пресъхна. Луна се опули, хвърля малко светло. Жена ми е ядосана – к,во ще правим, давам си твърдост на гласа – все едно знам къде отиваме. Единайсет часа накъм полунощ, в далечината се очерта нещо ярко осветено. Сграда, цялата стъклена. Оказа се електроразпределителна станция, осветена. Отпред – автобус и шофьорът го мие с маркуч. Петдесетгодишен, прошарен, с белег отстрани. Стиснах фантазията си за гърлото.
Хъката-мъката, обяснихме нашата драма, поизгледа ни – хора, не съвсем наред, рейсът празен, ще ни вземе. Обратно към Белово. Гарата – казвам. Хвърли ни на площадчето. Не заключваха като повечето гари сега. Сядаме на една от пейките вътре – жена ми заспа. Пак милиционер – нямаме право, ама видя багажа и жена ми, сви рамене и ни остави. Към един часа на първи коловоз лангур-лангур – пристига товарен влак. Питам служителя, който ръкомаха с някакво зелено-червено фенерче:
– Закъде е влакът?
– За София.
– Може ли да се качим в някой конски вагон?
– Питай машиниста…
Тръгнах да питам, докато стигна, оня ръкомахна и влакът тръгна. Айде обратно.
Дремя. Жена ми спи. Половин час и отново – лангур-лангур, нов товарен. Цистерни, конски вагони. Викам на жената – скачай. Няма време за питане. Събрахме багажа, тичаме, пробвахме първия конски – не се отваря, на втория вратата приплъзна. Хвърляме всичко вътре – и ние. В тъмното нещо бяло наоколо, аз, рошав и брадясал, месец по планини и дунавски маршрути – тръшнахме се на дъските… Влакът спре, чака, тръгва, спре – едно темпо, ясно беше, че чак късно сутрин ще сме в София, ако случайно не отбие в друга посока.
В пет часа забавя ход – пак долу някой ръкомаха с фенерче.
– Къде сме? – подал съм се като брашнян чувал с брадата и якето – във вагона возили вар.
Оня ме гледа като призрак с разширени очи.
– Какво правите там, ей… На Сточна гара, ще ви арестуват…
Влакът се влачи бавно по баир. Хвърляме палатки, раници и ние – варосани духове. На двеста метра е шосето. Взе ни боклукчийска кола – жена ми вътре, аз отвън. До Лъвов мост. Когато се качихме в гарсониерата, видяхме две двойки, натръшкани напряко дюшеците, с глави на възглавници извън тях. Тръшнахме се и ние…
Странно е, че всичко това може да бъде събрано на един лист. Не толкова историята, а това време на двайсет и пет години, което после ще нарекат тоталитарно. В каквито и да е времена любовта и скиталчеството оцеляват. Редът никога не е това, което органите искат. И тогава, и сега. Сега съм празен лист хартия, защото написаното избелява. Днешните чертежи за бъдещето ги правят други – моят внук и абитуриентите. Едните само рисуват камиони, коли, влакове, другите – пишат и убеждават. Знаят всички решения, както ги знаехме ние. После решенията избеляват.
Смачкана хартия, с камион и таралеж, е хвърлена от балкона на вятъра. Ще отиде там, където ѝ е мястото. Но докато прелети десет етажа – картините на цял живот се разлитат, отпътуват с вихрушка от листа и нишки, водни капки и корени. Както се случва в живота.
Удар с глава
Хващам един от последните влакове на метрото. Пихме и дрънкахме до последно с приятели и аз търчах като гламав от Слатина да хвана влака чак при университета.
Нахлувам и се паркирам в единия край на вагона. До мен и срещу мен – млади момичета. Тази отдясно с очилца и изрусен перчем, уж нещо чете. Книжка, от тия розовите романчета. Учтива романтика и попридърпани чорапки между горния край на роклята и леко смъкната презрамка на лявото рамо – случайно подхвърлена примамка за околно стоящите. Но такива почти няма, с изключение на мен. Попрехварлил съм огладнялата възраст за подобни гледки – над 60-така. Не че не ми въздействат, но се отнасям спокойно, подобно на човек, който обича шоколадовите бонбони, но застанал пред витрината разбира, че стъклото е граница. Отвъд него стои полицейската сирена, ако си дошъл минута след работното време.
На отсрещната седалка пък друга 27-8 годишна красотка, с нещо като кубинки на краката. Те обаче завършват високо към колената ѝ като ботуши. С многобройни кръстосани връзки и татуировки над коляното и по ръката. Не знам дали продължаваха, бяха изречения на английски, пък аз езика не отбирам.
Сложил съм филцовата си шапка до мен, сякаш е човек. Да има разстояние до читателката до мен – знак, че натрапчивото ми заглеждане в нея няма други претенции, освен да е случайно. Ама не е. И докато умувам доколко приличието позволява в късен метровлак да се вторачвам в млади момичета, чиято възраст, събрана общо не достига моята (а наоколо е пустош), внезапно от другия край на вагона връхлита компания млади момчета. С блъскане, дърпане, „ха наздраве” с преполовени бутилки – там шумотевицата нарасна изведнъж в геометрични размери.
Нещо се караха, нещо възклицаваха – ритуал с взаимно приета условност, който изведнъж премина в нещо смущаващо. Единият, явно по-едър и силен, разкрачи краката на другия млад мъж, който беше седнал. Започна да имитира чукане, сякаш му казваше: аз съм тарторът, моите лигавщини не могат да срещнат съпротива – срещнат ли я, забавата моментално ще премине в драма. Сякаш цялата бушуваща група в другия край на мотрисата се обви в облак от опасно електричество и предизвикателност, която можеше да удари във всяка посока. Бях стреснат, донякъде ми се гадеше от сцената, която гледах с крайчеца на окото, давайки си вид, че въобще не ме интересува шумотевицата – нахлупих филцовата си шапка. Изпод нея хвърлих поглед към русокосия кичур – тя създаваше предизвикателно впечатление с почти хипарския си вид и обувки, способни да сритат натрапник. Или можеха да са част от компания, която демонстрира на околните елегантна предизвикателност, но да има граница и мярка. Ония в другия край – нямаха. Външно дизайнът на облеклото ѝ казваше: и аз съм фокус на подобна компания, бих могла да се приобщя навсякъде… Обаче лицето ѝ, с правилен и пестеливо изрязан профил на носа, се напрегна, а самото носле леко се сбърчи и фокусира в друга посока. Тя съзнателно не наблюдаваше еротично-циничните импровизации, с които мъжката компания в другия край се забавляваше. Но между тях и нас хора нямаше. Влакът препускаше от спирка към спирка, влачейки вагона като празен търбух, разслоил се в единия край с петчленна суматоха и хаос, задвижен от ръкомаханията на петима мъже. В другия – един още не съвсем повехнал пенсионер с филцова шапка и две момичета една срещу друга. Те изведнъж смалиха фунията на погледите си в къс диапазон, насочени перпендикулярно на ставащото оттатък. Но ако поглеждаха вляво, виждането им опираше непреодолима стена, отвъд която страхът не позволяваше да се извърти главата.
Казвам – една срещу друга, но първоначално не беше така. Русокосата беше права и гърбом. Когато обаче нахлуването стана достатъчно ярко, натрапливо, а циничните реплики отекваха високо в тенекиените стени вече 3-4 минути, тя се обърна и седна, вгледана в нас. Изглеждаше сякаш ставащото боричкане изобщо не я засяга. От любопитен, този поглед се пренасочи към някаква имагинерна точка, изключи интереса, съзнанието и любопитството към външния свят стихна и се притаи.
За момичето на една шапка от мен мимикрията беше още по-лесна. Потъна в четивото си, сякаш е открит басейн и можеш да се гмурнеш за 5 минути, без някой да те разпознае къде си изчезнал. Чипото ѝ носле се посбърчи, сякаш го налази неприятна миризма, но лицето остана маска – спокойно, естетски притаено, сякаш наоколо никой не съществуваше.
Облакът статично електричество бушуваше на другия край на вагона, сякаш въртеше кълбовидна мълния. Тя си се мотае там, бодлива и опасна, но усети ли движение недалеч от себе си, дебне. Ще се спусне по посока на предизвикателството си, за да го въвлече в себе си – единствено и непременно поради знаците си на съществуване. И тримата отсам бяхме стихнали, донякъде и спихнали, въпреки напрегнатото почти невидимо блуждаене – сякаш се бяхме наговорили: никой няма да поглежда натам, защото беше равносилно на това да бръкнеш в контакта.
Аз бях особено объркан и стреснат – единственото що годе, което можеше да маркира бариера между тях и нас, парадоксално се оказа един не особено атлетичен пенсионер, родом от 50-те, който не много скоро е прахосал потенциала си да се сражава с юмруци. Знаех номер, който ми е помагал като юноша. Бях го прочел в книга или списание: при внезапен удар с глава в челото на насрещния човек, мозъкът му се приплесква от инерцията да запази покой. Той за миг губи съзнание и контрол. Не само това – 3 пъти бях използвал ефективността на този удар с успех. Като юноша бях тартор на компания съседски деца, най-вероятно защото бях с 3 години по-голям, а и донякъде по-агресивен по улиците на столичната Надежда, която се славеше с немалкия си брой сбивания. Кварталът седмично беше с поне една разбита будка за вестници. Да оцелееш в него, трябваше да се сражаваш. Та тия съседски деца ме следваха безпрекословно в уличните ми виражи и предизвикателства. В тях имаше прашки, хвърляне на павета по съседски банди, стрелба с пушки – те имаха прикачени ластици и пирони, захапани от щипки. Ако тия пушки те удареха отблизо с ръждив гвоздей, синината беше трофей, само не дай боже да те нацели в окото. Та махлата около улица Дравски бой (а наоколо имената бяха все боеве и революции) си беше човешки флуид, дисперсионните му частици описваха безсмислени кръгове по улиците, блещеха се едни други и измисляха предизвикателства. Отвреме навреме някой се прибираше със счупена глава, син от юмруци или цепеница, с отпечатан пирон-кукичка, плеснат до червено върху челото или бузата.
Изведнъж Тошо, по-големия брат порасна. Стана с половин глава над мен и взе да изпълнява нарежданията ми с подчертана мудност и нежелание. До степен един ден да ми се озъби: ти ли пък ще ми кажеш. Усетих как не само изпускам председателското място, но това ще има заразителен ефект върху цялата тайфа. Приближих се и както се блещехме един на друг, с цялата си сила се изстрелях нагоре – с чело го треснах малко над очите. Той не само отхвърча, но се просна като талпа на земята. От което пък аз се уплаших не нашега. Познавах баща му, който неведнъж се беше заканвал да ми отреже главата, ако в уличните препирни някой от двамата братя пострада. Не че големите хора знаеха кой е тартора – аз бях възпитано момче, не съвсем отличник, но кръжах около петицата в училищните оценки. При липса на по-добър, родителите ме даваха и за пример. Но точно тоя баща след акция върху изгнилата конструкция на една лятна баня, която ни служеше за бойна кула срещу съседската пасмина, ме заплаши, че ще ми „отреже главата”. Щото подкокоросах братята да напълнят варела с вода, а той заедно с банята и ние отгоре, се срути. Едва изпълзяхме от руините. Чудо беше, че варелът не премаза някого. Сега, когато проснах сина му насред неговия дом, главата ми със сигурност ще е евтина плячка – си мислех с тогавашния акъл. Разтривах го, говорех извинения, опитвах нещо като изкуствено дишане, докато не се свести. За мое учудване, вместо да скочи да ме изтряска с някой едър юмрук, той се смали. И оттам нататък ме следваше като верен съратник, сякаш няма друг изход. На улицата големите хлапаци се плашеха от него повече, отколкото от мен.
Вторият случай на удар с глава се случи в далеч по-зряла възраст – в кафенето на Художествената академия. След поетско четене и нещо като коктейл във Военния клуб, бях леко замаян, но въодушевен. До мен крачеше красива девойка, доста под моите четирсет години, а аз ентусиазирано доказвах някаква теза – заобикалях неосветената страна на луната, за да пренеса тежки камъни непоклатима аргументация. Целта – да я смая с нещо, което наподобяваше ерудиция. Имах слушател, дърдоренето ми течеше с въодушевление и се намъкнахме в кафенето. Аз лично с намерение да премина към по-еротични и парадоксални речетативи. До нас на масата се настани компания, която си имаше други занимания, но бабунко с бръсната глава на няколко пъти брутално се обръщаше и се намесваше в разговора ни. Не съобразяваше дали в това има елементарна етика и логика. Не му отговаряхме, но ни писна и решихме да се изнесем. Тиквеникът застана пред мен и искаше обяснение защо си отиваме. Пиян, а и аз не бях съвсем трезвен. Почти глава над мен, бицепсите му се открояваха като на човек, който тренира нещо. След няколко полуобидни реплики и знаеш ли ти аз кой съм, трябваше да се отърва от хахото, който агресивно преграждаше пътя към изхода. Насред една от репликите му, аз се изстрелях като торпила нагоре. Теоретично си обяснявах как ударът трябва да бъде нанесен не толкова с челото, а с цялата маса на тялото. Както на начинаещия понякога му се удава неочаквано да уцели 10–ката, този път май случих. И тоя се просна като чувал върху една от пластмасовите маси и я разцепи на две. Само че със ставането му – тоя път нямаше нужда от изкуствено дишане – силите станаха неравностойни. Викам си: загинах. И се приготвих да ме смачка от бой. Но очевидно компанията му не споделяше неговата агресия и наглост. Сграбчиха го за ръце и рамена, за да не ме докопа. Аз бръщолевех глупости от сорта: и да ме убиеш, все пак те проснах. Той кипеше и крещеше: Ти ли си най-големият бияч бе? Ела тука да те изям… Не ми се видя добра алтернатива и затова отстъпвах лекичко – с намерение да се изнижем. Но не би – той се измъкна внезапно и ме халоса с десен прав. Аз също се проснах, строших една от пластмасовите маси. При което собственикът скочи, взе да крещи и на двама ни, че някой трябва да плати масите. При перспективата техния брой да се увеличи обаче, преглътна нашето изнизване гърбом, без повече да си хаби нервите. Три седмици ме боля ченето и синината не се разнасяше. Това че не ме пребиха си беше луд късмет, просто останалите от компанията му не бяха дрогирани. Бяха с позлатени тук там очилца, което интуицията ми подсказваше: тия не са побойници, скандалът бе повод да се озъртат и снишават… Но си беше хвърляне на житейските зарове за един единствен път.
Сега в метрото нещата изглеждаха различни. Аз вече бях по-дърт и смачкан. Не бях пил за въодушевление, а и тая компания не беше като оная. Щяха да ме млатят, а шукна да посегна да защитавам младите зози. Едната гледаше вторачено в себе си като аборигенски шаман. Контрастът с дизайна на облеклото, който я приобщаваше към ръкопашните упражнения в другия край, беше контрастно нелеп със сгушеното мълчаливо отсъствие на лицето, потънало сякаш във вътрешността ѝ. Кръпките и дизайнерските замрежвания, които имаха за задача да покажат малко плът и да събудят виаграта в нас, замръкнаха и се умълчаха в своя ням повик: погледнете ни и ще ви фокусираме. Не фокусираха никого, освен прозрачния общ страх, който се разпълзяваше наоколо. Зозата до мен потъна и се скри в книжката с розовите сюжети, но нещо отвътре туптеше – хепиендът не помага в такива случаи, каквито и писателски обрати да извъртиш.
Келешът, който дойде пръв, да излее половин бира върху дизайнерските панталонки с полуголи колена, сякаш само искаше да се пошегува:
– Марче, на такива цици не мога устоя…
Внимателно излива като от епруветка. Бирата шипти, сякаш докосва вар. Изкушението да изпробвам челния удар напира. Но не много.
Дърпам лентата и си припомням. Насред улицата недалеч от копторите на Света Троица един мургавелник налагаше жена си. Тя пищеше, сякаш с трион я режат. Бях студент, току що прочел „Идиот” на Достоевски – измъчен от угризения и съвест за унижените и оскърбените, се хвърлих да ги разтървавам. Използвах единствено познатият ми ефективен удар с глава. Малко отдалече, но все пак нацелих, щото мангалът изобщо не очакваше, че на някой му пука за тая дропла, дето я беше опухал като завивка, просната за изтупване. Търколи се настрани и врещенето спря, малко озадачено. Но в следващия миг, когато си представях, че ще затекат благодарствени химни, то се вдигна с една октава по-високо и нещо твърдо ме изтряска по главата. Беше наистина тупалка, обаче в ръката на уж спасената жена. Скочи и мъжът ѝ. Трябваше да се спасявам с бягство, но жената се вкопчи като кърлеж и почна да овиква, докато мургавелникът скочи и ми нанесе кроше в брадичката като за нокаут. Аз се проснах, с намерение да не мърдам, дано им мине ядът, но изядох доста ритници в поза на умряла лисица, докато им мина. Разбрах, че за някои хора да ги бият, си е наркотик. И ако го спреш, удрят и търсят отговор: Къде ми е дозата?
Оттогава се старая, бият ли се двама – да си се бият, важно е моите ребра да са си намясто.
И в случая с вагона мисълта ми течеше по тоя път. Натрапникът плъзгаше татуираната си ръка в пазухата ѝ, а тя нещо като че гласът и пърхаше навътре, но не излизаше. Не крещеше, не се биеше. Влакът започна да спира и аз станах и се примъкнах накъм вратата за слизане. На моята съвест ѝ беше причерняло пред очите, но аз я въздържах с надеждата да измисля убедително обяснение после.
Развръзката се случи сюрреалистично. Влакът наби внезапно спирачки. Аз описах лека парабола и се забих там, където трябваше да бъде натрапникът. Него го нямаше. Фигурата му, малко сгъната, я срещна една излъскана тръба, а главата му (с приплескан мозък) се заби в стъклото от дъното на вагона. Струйка кръв се стичаше по изкривената му от изненада физиономия.
Момичетата се бяха лашнали по седалките, но някак смекчено се сблъскаха със стената, до която един плик с плодове се размаза в ролята на буфер.
Слязохме. Някаква нещастница се беше хвърлила пред метрото. Не беше Каренина, а съсухрена женица, изоставена от децата си, които бяха отпрашили по чужбините. Ние някак бяхме спасени.
