Беше Велики четвъртък от Страстната седмица на две хиляди и десета. Крумчо Асенов забиваше последните пирони в талпите, в които утре щеше да излива кофраж в поредната кооперация на един богаташ. Пролетта бе пукнала, цветята и тревите бяха  покарали и даваха знак за разгара на строителството.

            Крумчо Асенов бе един от най-странните строители в бригадата и изобщо в съвременна България. На строежа под сурдинка разправяха, че някога бил непримирим журналист и търсач на истина, когото прокудили отвсякъде. После, като студент отличник и политолог, го поканили другите и години наред им давал акъл, дори го били давали и по телевизията, но нещо изгубил вяра в тях, а и те в него, и оттогава го зачеркнали отвсякъде. Поболял се от чудна болест, а и май нещо се чалнал и сега не искал да чуе и за едните, и за другите, отказал се да търси и истината и ей го сега тука, при нас на строежа.

            Крумчо Асенов не обръщаше внимание на приказките им. Ковеше си пироните и си мислеше някакви си, само негови неща и често бе вглъбен и отнесен, поради което другите го намираха за малко странен, но то и той си се намираше за такъв, ковеше си пироните, чудеше се кой ли е и как се е чувствал после този, дето е сковал кръста на Исус. Чудеше се и чакаше да предаде обекта, да си вземе надника и да мине през магазина, защото днес е Велики четвъртък и жена му заръча да вземе козунак и яйца. Той ще мине през магазина и ще вземе козунак и боя, и яйца. И ще вземе минимум десет от шоколадовите на „Киндер сюрприз“ за дъщеричката. Ще изкачи стълбите, ще звънне на звънеца, не че нямаше ключ, но знаеше, че малката го чака нетърпеливо. Ще звънне, тя ще отвори и веднага ще погледне в ръцете му. А той ще види блясъка в очите й. После ще си получи прегръдката. Това му стигаше и това беше вече неговата истина.

            Но шефът нещо се бавеше и щеше да се смрачи, а жена му заръча да се прибере по видело, защото яйцата се боядисвали преди залез. Е, и да закъснее малко, голяма работа. Преди залез… И това сигурно са бабини деветини… То нали и Кралят Слънце бе казал, че „Държавата, това съм аз”, а пък то у нас други са държавата, а пък ние сме другите. Ама традицията си е традиция, все пак, и дано по-бързо дойде оня с парите, че у дома са без стотинка.

            По изражението му познаха, че пари няма да има, защото е икономическа криза и имат проблеми нещо с банката, трябвало само малко спокойствие и след Великден всичко щяло да бъде наред. „Момчета, ние се извиняваме и искрено ви съчувстваме, но това е положението засега, по-нататък ще оправим нещата.“

            Прилоша му на Крум. Нещо силно стисна сърцето му. Помисли си за козунаците, яйцата, детето и прегръдката. Топла вада се стече буйно по бузите му. Съвзе се за части от секундата, когато видя дивия поглед в очите на гледащия го Джамал. Турчинът и той понечи да заплаче, сви вежди, набръчка чело, прехапа устни и с мазолестите си ръце извади от пояса остра кама и със светкавично движение я опря в гърлото на шефа с думите: „Ще те заколвам бе, ей! Ей, сега те заколвам като коч, ако не плащаш на празника на хората, бе, животнооо…“

            Крум скочи. Дълбокото разочарование неусетно се бе трансформирало в страшна сила, с която стисна за китката озверелия Джамал, помести го и захвърли камата нанякъде. Тръгна си. Направо с работните дрехи. С тях му беше по-леко. Нищо, че под тях бяха ливайса и ризата на „Армани“ – остатъците от предишен, измамен, охолен живот. Закрачи към спирката. Щеше да обясни нещо на малката – тя нали вече е голяма или поне трябва да става такава. Пък и за първи път му бе все тая. Нещо друго го ядеше отвътре повече от празните джобове и това беше постъпката на Джамал и думите му, които бяха по-остри от камата. Знаеше, че Джамал го направи заради другите и заради него самия и семействата им. Защото, той, Джамал, нямаше семейство. Неговите бяха отпрашили в Турция много отдавна, но той не замина. „Не мога, брат“, вика – „Ходих там при моите, сичко е хубаво и парите са повече, ама моите вече не са същите, други ора са станали. А я не можам без Родопите и без вази. Тука съм израснал и тука ша си оставам.“

            На Крум страшно му докривя. Същият този Джамал го научи на занаят. Показа му как се кроят и снаждат дъските, как се реди арматурата и се излива бетонът, как се вдигат колоните, как се реди зида и как се правят замазката, мазилката и шпакловката. После – как се боядисва.

А той нито веднъж не му благодари. Много пъти бе искал, но нещо отвътре го спираше. Нещо по-силно, древно и завещано. Нали знаеше от баба си как са идвали да изнасилват и как са бягали оттатък Дунава във Влашко дедите му и как дядо му бил тикнат от турците в занданаЧакай бе, Джамал? Ами петте века, бе? Ами „Записките”? Ами Ботев и Левски, а? Къде отиваш ти?

Крум винаги бе убеден в правотата си да страни от тоя иначе толкова добронамерен турчин. Но този път? Този път съвестта го загриза. Главата му се запълни с исторически противоречия. В същото време вкъщи чакаха от него козунак и яйца. Зачака на спирката. Искаше му се автобусът, който винаги чакаше с нетърпение, никога да не идва.

Крум съблече и прибра в плика работната дреха, хвърли фаса и се качи в претъпкания сто и единайсет. Струваше му се, че всички са с препълнени пликове и джобове, защото днес всички са напазарували за Великден, а ако не са, като слязат, ще го направят. Слезе и той на своята спирка. Спря се пред витрината на залепения за блока му супермаркет. Вътре бе оживено, хората пълнеха колички. Събра сили и влезе. Чувстваше се виновен, малък и жалък. Спря пред щанда с яйцата. Едните бяха полски, другите латвийски. Сега пък го обзе гняв защо не са български. Не че можеше да си купи… Добре. Ама днес нали е Велики четвъртък? Ами ако сложи ловко един козунак в пазвата и три яйца в джоба, само три, нали толкова му трябваха? Ами ако устройството на входа изписука, ами ако го снима камера… А и да не изписука и да не го снима камера – не би крал никога. Не, не и това! Та нали дядо му все му разказваше за оня, другия Крум, дето им сякъл ръцете, и заради който от малък изпитваше панически страх да не остане без ръце, и с когото го плашеше и за когото казваше, че все някога щял пак ще се появи. Не, не можеше дядо му да го е лъгал… или всички са го лъгали… С такива объркани мисли пое към вкъщи.

            Вдигна плахо глава. Прозорецът на апартамента светеше. Поздрави свито съседите във входа, изкачи се до последния етаж, застана пред вратата, пое дъх, натисна звънеца и затвори очи. Чу вика в антрето, радостните стъпки, щракането в ключалката… и мълчанието чу. И макар да бе замижал, видя разочарованите детски очи. Грабна малката, заведе я в кухнята при майка й и им обясни, че всичко ще е наред, но има проблеми с банката и само малко търпение да имат, и всичко ще се оправи след празниците и в бъдеще всичко ще се нареди.

Погълна няколко ракии и му олекна. Какво пък? Нали в този ден Исус най-спокойно е отправил послание с любов към всички и предрекъл, че ще бъде предаден…

Спа дълбоко и дълго. Беше сънувал нещо тревожно и тъжно и се събуди като парцал. Но не искаше да се събужда. В онова неясно, тревожно и тъжно му бе по-сигурно. А сега – тук и сега? Вчера беше Велики четвъртък. Какво ли го чакаше пък на Разпети петък? Ами на Великден?

Все на празници му се случваше нещо. На една Коледа направи синузит, на другата Нова година се разболя от ангина. Вече се плашеше от празници. От долния етаж закънтя музика: „Мъни-мъни-мъни-мъни, животът е пари… имаш ли парички – обичан си от всичкиии… мъни, мъни мъни, мъни…“ Съседът му бе дебеловрат мъж с набола брада, мрачен поглед и черно беемве. Не бе ходил в университет, на строеж още по-малко, но явно му плащаха редовно… „Мъни-мъни-мъни-мъни, животът е пари…“

– Тате, какво е Разпети петък?

– Разпети петък е денят, в който е разпнат Божият син Иисус Христос, за да стане изкупителна жертва за греховете на човечеството, тате!

– А човечеството грешно ли е още, тате?…

Звънна се. Пред вратата нямаше никой. В една бохча на пода лежаха оставени кошница с яйца, греещ като слънце козунак и плик. Пълната бохча легна като плащеница до иконите върху празната великденска трапеза. От катурналия се плик изпаднаха пари и картичка с лика на Спасителя. С химически молив на гърба й пишеше: „Вземи, брат, сам съм си ази, мене и малко ми стига. Честит Великден!“. Разпозна разкривеният почерк на Джамал.

– Тате, нали има Бог?

– Има, тате, все още го има – рече.

И хукна надолу по стълбите да го търси.

Предишна статияИнтервю на Златко Енев за полския литературен блогър Адам Слупски
Следваща статияL’EDUCATION SENTIMENTALE