Търговецът Пу̀ста
Истината не е направена
от думи
Миг преди да се люшне към земята, пухкаво перце увисва във въздуха. Следвани от грапави крясъци, два гларуса пикират към кея. Гол до кръста рибар боядисва в небесносиньо дървената си лодка. Безупречно бяла ладия с черен лебед на носа и тъмнозелен остров с изваяни от ръцете на талантливи ветрове танзанийски[1] стълбове оцветяват леността на пейзажа. Далечният поздрав на огромен като айсберг круизър го озвучава тържествено.
Осмисля го вдъхновената песен на детски хор.
– Химнът на Дике[2] – нарушава крехкото равновесие на гледката кметът и почуквайки ритмично с бинтования си показалец по бюрото, припява носово… а сво-бо-дата дар на спра-ве-дли-востта е”. Островът е нейния дом. Святост може да има и там, където няма светци.
Напрегнат да улови всяка дума и нотка, посетителят е за-бравил сякаш да мига.
– И тази година, както всяка друга, празненствата ще се състоят в първата неделя на октомври. Изборът на нова богиня е олимпийски връх на събитието. Голямата ми дъщеря грабна короната миналата. Традициите трябва да се спазват и тачат, нали така. – Кметът отмести поглед от острова. – Какво да се прави като лагуната ни е една плитчина, поради което корабите ни заобикалят отдалече. Капитаните имат града ни на картите си само, за да го избягват.
Шегата му е къса въздишка на примирението.
– И въпреки всичко, някои ни забелязват – продължава след по-дълга пауза. – Дори и да не се отнася за нас, а за богинята, зовът на корабните сирени не е музика единствено за нейните уши. Апропо, „Дике” е все още официалното име на острова, но местните го наричат „Справедливост”. Дали е някаква магнитна аномалия, отражение или капризна игра на светлината, не мога да кажа с положителност. Но съм убеден, че е една, необяснима като всяка друга, истина, която сама решава кога, на кого и защо да разкрие своята загадъчност и сияйно великолепие, така да се изразя.
Посетителят се размърда. Столът под него проскърцва. Белият круизър се изтегля с недосегаема величественост от мизансцена.
Песента на детския хор е отлетяла.
Очевидно предизвикан от нещо, кметът скочи като ужилен от мястото си. Коленете му потръпваха ситно.
– Усетихте ли, господин У̀ста?!
– Пу̀ста – поправи го любезно посетителят. – Имам унгарски корени по бащина линия. Какво, по-конкретно?
– Дълбокия тътен! Беше без всякакво съмнение вторичен трус. – Кметът се облегна на писалището. – Само случайността може да знае колко още такива ще го последват. Градът се намира на трийсетина мили от прословутата евразийска плоча, не повече, и е бил изравняван два пъти със земята. Последният път, аз самият съм историк по образование, ни е ударил в средата на миналото столетие. – Кметът прокара език по сухите си устни.– Още не мога да си обясня защо хората са го вдигали отново на същото това място, избягвано грижливо дори от плоскодъннн кораби. Защо ме гледате така?
– Човекът е наказан с правото на свободната воля: не са-мо да избира – обясни спокойно посетителят, – а и да я употребява така, както сам намери за добре. Очевидно е преодолял някои аспекти на страховете си, щом като веднъж завинаги е напуснал сигурната пещера. Искам да кажа, че свободата…
– Трябва да ви прекъсна. Споменахте, че сте търговец на митове и легенди, ако не бъркам. Нали така! Кажете тогава: познавате ли и един човек дори, който да не е злоупотребил с нея. Не, сигурен съм, че няма такъв и си го обяснявам с това, че тя ни съблазнява най-вече с недостатъците си,
Търговецът Пу̀ста поклати глава и повдигна рамене.
– Съгласен съм изцяло – рече и продължи да я клати. – С това могат да бъдат обяснени лесно различните вкусове, предпочитания и човешки пристрастия. А оттук и всички предизвикани от капризите им недоразумения – повод и причина за непредвидими последствия и фатални конфликти. Нали…
Почукването на вратата не му попречи да довърши мисълта си.
– Нали така!
Чукането се повтори.
– Не сега! – извика, видимо раздразнен кметът. – За бога, по-късно, Маргарита! Секретарката ми. Стара госпожица, нe дочува напоследък. Както и да е. Извинете, но бих искал да попитам, ако не е тайна, разбира се, къде сте отседнали, господин Пу̀ста.
– Не, естествено. В „Таралежа” – малкият хотел на брега – обясни търговецът. – Стаята има фантастичен изглед към лагуната и към оня странен остров – търговецът указа посоката с глава, – който, както се изразихте, се показва само когато и на когото по-желае. Гостоприемството и обслужването – и най-вече кухнята – за разлика от повечето други, в които отсядам, без всякакво преувеличение, могат да бъдат наречени чудесни. Ще се радвам, ако уважите поканата ми да обядваме заедно… Телефонът ви звъни.
Кметът го извади, видя кой го търси и отговори: „Да, мила – рече. – Усетих го, разбира се…, да, слава богу, не беше чак толкоз силен…, не, днес ще обядвам навън.
Разговорът приключи с „аз също, мила”, след което го пусна обратно в джоба си.
– Жена ми. Казва се Мила – обясни преди да благодари за поканата и стана да затвори прозореца. – Мястото наистина предлага уют и четиридвездна класа. Какво ще кажете? Времето е приятно и няма да е никак зле, ако се поразтъпчем малко.
* * *
Седнали далеч една от друга, няколко двойки вдигнаха за кратко глави от блюдата си. Сервитьорът ги придружи до място с панорамен изглед към лагуната и водната безкрайност отвъд нея.
– Да. Два „абсолюта” с битър лемон. Благодаря! – потвърди и се поклони учтиво.
– Жена ми е музикален педагог и диригент, а малката дъщеря солист на детския хор – подхвана разговора кметът веднага след като се оттегли. – По-голямата завършва магистратура в Борнмут. От една страна струва (кметът подчерта смисъла с изразително потриване на пръсти), от друга – си струва. Издръжката може да се нарече и непосилна. Но какво да се прави! – Кметът разтвори широко ръце. Очевидно не очакваше отговор, защото попита: – Тъй като мога само да предполагам, позволете въпроса какво значи търговец на митове и легенди, господин Пу̀ста?
Отговорът последва незабавно:
– Изкупуване и преработка, съобразена със спецификите на този праисторически жанр и характеристиките на времето, в което живеем, казано най-общо. Създаване на осъвременени творби е не по-малко предизвикателство, а маркетингът, както сигурно се досещате, остава най-трудния проблем на занаята. Не е тайна, за мен поне, че човечеството винаги ще търси обяснение за несъвършенствата си, и тъкмо това ме мотивира най-вече. Засега не виждам признаци колелото на живота да спре въртежа си. Лю-бопитното, за мен самия, е че усещам как развивам все по-тънък усет спрямо феномена „справедливост”… Добре, ще се опитам да обясня какво точно имам предвид. Наздраве! Ще поръчам още две водки… Истината е, че търся – и отвреме-навреме откривам – отделни фрагменти и оцелели по милостта на времето, ръкопис-ни следи, от които трудно може да се сътворят любопитни и при-емливи за широката публика истории, но не се отказвам. Трудна работа, наистина, но както се казва, продължавам смело напред. Пазарът предлага готови компютърни модели, ала те не ми вършат работа. – Търговецът Пу̀ста се засмя. – Нещо като златотърсач в изоставена мина съм, внушил си, че който търси – намира. Издържам семейство, имам и дългове, които не мога безкрайно да просрочвам, в края на краищата. За съжаление не печеля кол-кото ми си иска или някой би си помислил, обаче не спирам да обикалям страната, залагайки и на благосклонната случайност. И на старание, преди всичко. Ще призная още нещо: Близките ме смятат, с право до голяма степен, за неизлечим маниак, но съгласете се, че в живота винаги има запазено място и за такива като мен. Изглежда си върша съвестно работата, щом куражът не ме напуска за миг, дори когато положението изглежда направо без-надеждно. Да търгуваш с митове и легенди, уважаеми господин кмете, е не само трудно, но полезно, а и отговорно призвание. Темата става комай отегчителна.
Сервитьорът носеше водките.
– Разбирам ви – пое думата кметът, след като се чукнаха. – Кой не е блъскал главата си над тежки проблеми? – Търговецът се съгласи с енергично кимане. – Да. Това е истината. Но нека бъдем конкретни: докато ви слушам, се питах с какво, аз лично, бих могъл да ви бъда полезен. Не, не ми е било нито за миг досадно, напротив! Сетих се за нещо и мисля, че няма да ви разочаровам. Наздраве! За всички истории, сказания, саги, митове, легенди и прочие, надживели несгодите на времето! И за успеха ви, господин Пу̀ста!
Търговецът Пу̀ста вдигна високо ръка. Сервитьорът не изчака втори знак. Записа „две порции паниран толстолоб на скара, бутилка мавруд“ и изчезна – чевръсто, както беше дотърчал.
– Сигурно сте забелязали бронзовия паметник пред кметството? – попита в една от редките паузи кметът. – Таралежът е символ на града ни, и ще ви обясня защо: традицията е у дома си там, където … – Кметът се приведе напред, сякаш бързаше да догони мисълта си. – Бил е основан от корабокрушенец, изхвърлен полужив на този бряг. Тогава лагуната е била невинно дълбок и чист, син залив. Белоглавите лешояди кръжали все по-ниско над живите му мощи, ала окаяникът се освестил по чудо, и първото нещо, което недовидели очите му, била как една лисица да подбу-тва някакво бодливо кълбо към водата. Ясно защо: искала таралежът да оголи корем в нея. Макар полужив, окаяникът се оказва правилният човек на правилното място. Точният момент пък обяснява щастливия край на легендата.
Сервитьорът беше пристигнал – безшумно като пощенски гълъб – и кметът не продължи мисълта си.
– Останалото ще обясни легендата, тя знае повече от мен – продължи след като сервира. – Добрият корабокрушенец вдигнал сламена колиба на спасителния бряг… Рибата е наистина прясна. Както често твърдял дядо ми, човекът няма никога да се раздели с две неща: страха и греха си. И, че светът е построен вертикално, позовавайки се на една друга местна легенда, според която над града ни има още един по-голям и по-добър от нашия – Слънчевия град. Наздраве, господин Пу̀ста! Какво ще кажа за мавруда ли? – Кметът повъртя глътката из устата си с притворени очи. Гръклянът му се повдигна и като се отпусна, примлясна: – Рубинен цвят със светъл, балансиран дъх на горски плодове, черница и дълъг ароматен финал. Един любопитен факт, между другото: градът ни е шампион по брой възрастни госпожици открай време, и идеята да им се издигне паметник, се радва на всеобщо одобре-ние. Жалко, че парите никога не стигат. Затова и идеята ми „да изринем заедно лагуната” ще си остане най-вероятно само един предизборен лозунг на неосъществима мечта, практически. Има-ло е, разбира се, някои изключения, и паметникът на таралежа е нагледно доказателство за това. В момента се питам за две неща: бихте ли проявили някакъв интерес към споменатата легенда и – което е по-трудния въпрос: готов ли сте да платите полагаща се цена за нея?… Защо ми изглеждате някак тъжен?
– „Отде съм я прихванал таз тъга” [3] – отвърна поразвеселен търговецът Пу̀ста. – Няма лоши истории по принцип. Има лоши историци. Митове, легенди, предания, сказания, саги и всички подобни жанрове, могат да бъдат съчинени и от нищо. Моя грижа е да издържам семейство и да изплащам дългове. Питате ме дали бих проявил интерес към онова, което ми разказахте дотук. Еgès-zsègère![4]… Още една легенда за Илая”?[5] – Търговецът Пу̀ста нап-рави знак на сервитьора. – А сега желаете ли да чуете какво мисля за корабокрушенеца, таралежа и лисицата? Преди всичко, образът на лисицата е запазена територия на изтъркани от прекомерна употреба пословици, поговорки и басни. Дежавю, както се казва. Да се инвестира в подобни рискови истории, никога не е достатъчно опасно. Резултатът е непредвидим и затова не бива да бъде подценяван при никакви обстоятелства. И ще ви обясня защо. Защото само най-добрите легенди имат необходимия интелектуален заряд и енергия да си съперничат с омръзналите на всички ни истини. Място за рисковани авантюри, ще се повторя – просто няма. Мога да поставя въпроса и направо: Колко ще поискате за острова?
Сякаш очаквал точно този въпрос, кметът отговори:
– Трябва се вземе предвид, че издържам студентка в чужбина, което е само по себе си голяма авантюра. Имате ли деца, господин Пу̀ста?
– Три горгони.[6] – Търговецът разтвори примирително ръце и се усмихна. – Какво да се прави! Сигурно могъщата Атѝна е завидяла на красотата им, щом отпрати и трите на запад. Чували сте мита предполагам. Защо, ако решите, че си струва, не ми разкажете нещо повече и за лагуната?
– Както вече споменах, тя е една затлачена от времето и оттичащите се в нея градски нечистотии яма. Какво още бих мо-гъл да добавя?
– Митове и легенди могат да се правят от всякакви проб-леми. Какво ще кажете за още една „Резерва”?
Липсващият отговор беше красноречив – като всичко, което кметът изрече след това. С подкрепата на уместно пласирани логически паузи, ударения и жестове, той описа времената, когато „изумруденият залив” достигал забележителната дълбочина от петдесет фадъма[7], „много преди морските течения да довлекат отпадъците на световната цивилизация и индустриален прогрес тук, при нас” и към които, ако се прибавят „най-безотговорно из-хвърляните от хората нечистотии, положението става неспасяе-мо наистина. На „завистта и мързела ни” отдели специално внимание, наричайки ги „де-ен-ка мутации”. Не забрави да спомене „отъпкваните от голите пети на времето криви пътища, водещи неизбежно до всеобщата бедност, представяна за скромност, хитрост, пробутвана за мъдрост, лукавост, отмъстителност, недовер-чив към всичко индивидуализъм, незачитане на правила и ред, примитивна отмъстителност, презрение към знаещия, равнодушие към слабия. И най-вече… най-вече (тук, кой знае защо, кме-тът се запъна за миг) „езическо търпеж….”
Избухнала внезапно кашлица, деформира последната ду-ма. Глътка вино помогна да я отмие.
– Искам да кажа търпение. Научили сме се да живеем в очакване на Годо̀. Вижте сам, господин Пу̀ста? Писалището ми е отрупано с „МОЛБИ” и „ЖАЛБИ”, изписани дебело с главни бу-кви. Дори не преувеличавам: чувам навсякъде гласове на безкритично самодоволство. Ще го кажа за трети път: Лагуната е просто една затлачена яма, факт. Някой трябва да я разчисти, но не поз-навам и един високомерен индивидуалист, готов да даде личен пример на останалите сноби. Нито един!
Кметът трополеше припряно с пръсти по масата. Вгледан в превързания си показалец, попита:
– На мен ли се смеете?
– Нима се смея – възрази усмихнато търговецът Пу̀ста. – Ако съм го сторил, било е знак на съгласие. Аз също не съм срещал такъв, господин кмете.
– Тогава нека се върнем на темата. Псевдо индивидуализмът е само смокиновия лист и трик за самоизтъкване при пълна липса на отговорност, нищо повече… – Снощи… – внезапно хълцане го прекъсна за кратко – се порязах насън. Докато ме превързва, божествената Дике ми каза, без да обяснява защо, че се чувства безкрайно отегчена от всичко. И, че няма да е грешка, ако островът бъде продаден на подходящия ценител”. – Кметът почука със сгънат палец гърдите си в опит да спре хълцането. – Така… Сега съвсем сериозно: Както е известно, косъм няма да падне от главите ни без причина. От векове и поколения, в залива са били изхвърляни купища овехтели митове и легенди превъзнасящи епохалното трудолюбие и неподражаемото ни гостоприемство. По-страшното, обаче, е че коварният мит се е загнездил трайно в душите ни. Не знам доколко е истина, но нали казват, че по-грозна от самозаблудата е само красивата лъжа. Чували ли сте някой да протестира срещу митове и легенди?… – Кметът пак почука по гръдния си кош. – Аз не съм. Тогава нека попитам: Каква конкретно е практическата полза от тях, господин Пу̀ста?
Търговецъг беше забравил как се мига, и кметът реши да не дочака отговора:
– Миналата седмица, например, получих анонимен донос срещу един уважаван в града ни поет, публицист, краевед и всичко подобно, което ви дойде наум –, който въпреки официалните административни предупреждения, продължавал да изхвърля непродадените си писания директно в лагуната. С чували, при това. Не е трудно да си представи човек всичката тази печатна словесност, разлагаща се на тинестото ѝ дъно. И тук е моментът да спомена, че бях избран за кмет и заради обещанието да изринем дружно лагуната. Не намерих смисъл да го изпълня. Сигурно ще ме попитате защо. Защото индивидуалистите не обичат да решават общите проблеми, това е най-сериозният отговор. Тръпки, знаете ли, ме побиват само като се сетя за предизвикателствата, които ще възникнат пред митичното ни гостоприемство още при първата мигрантска вълна̀.
Прекъсна го внезапно довтасалият отнякъде сервитьор.
– Бутилката е от господина – каза, сочейки с глава някаква полусянка в дъното на ресторанта. – Изпраща ви и поздрави.
Търговецът на легенди записваше нещо върху салфетката; вдигна глава и побърза да я наведе отново. Когато приключи, рече:
– Държа да отбележа, господин кмете, че съм безусловно съгласен с всички истини и проблеми, изповядани откровено, достоверно и убедително. Същевременно смятам, че за решаването им имат честта само избраните като вас. Работа неблагодарна, наистина. Моята, слава богу, е друга: по-незабележима и по-безопасна същевременно. Ще се опитвам да обясня какво имам предвид: Най-удобното при митовете и легендите е, че те не се отчитат никога и пред никого за свободната воля и безотчетност на обещанията си. Аз вървя след обоза, така да се каже, но това е друга тема. Затова ще отбележа само мимоходом: всяко едно нещо има своите тъмни и добри страни. – Търговецът Пу̀ста отмести поглед навън. – Знаете ли – рече. – Имам конкретен интерес към бялата ладия с черния лебед на носа, тъй ката съм наясно с факта, че и колективното любопитство изпитва постоянна потребност от по-съвременни митове и легенди.
– Истина – кимна кметът. – Понеже питахте конкретно за ладията: Тя не е притежание на случаен гражданин. Собственик е един подвеждан неведнъж под отговорност, и в крайна сметка оправдаван от висшите съдебни инстанции, предприемач. Ладията превозваше до последно само големи клечки до острова, където се устройваха делови срещи и юбилеи, продължаващи с дни и денонощия. Част от купищата оставени след тях боклуци разчистваха морските птици, другите оставаха грижа на кметството. Собственикът на ладията просто отказва и сега да поема разходите и толкоз. – Кметът разкърши врат. – Ето как стоят нещата, гледани отвътре. Какво друго да кажа?… Такъв е моят град. И гражданите, също: загубили са вярата, а търсят справедливост. Добре, нищо лошо. Но тя струва своето, господин Пу̀ста.
Търговецът разгъна салфетката. Записа още нещо, и вероятно да спести коментара, захапа края на молива си.
– Да – додаде видимо отегчен, кметът. – Нямам съмнения, че глобалната рецесия ще ни заобиколи, както правят корабите.
– Странно – учуди се търговецът.. – Какво толкова интересно могат да предложат една нищо и никаква скала с варовикови стълбове и дузина кипариси, която, отгоре на всичко, се показва и изчезва когато ѝ хрумне. Мога да си го обясня, но само донякъде.
– О! Нещата не са толкова лесни за обяснение – възрази видимо поразвеселен кметът. – Островът винаги е бил един един неразгадем геофеномен с големина на две футболни игрища. А, както и сам знаете, хората се прехласват по такива неща. – Кметът опипа предпазливо показалеца, после погледна часовника си. – Поразпитайте сам – аз имам сведения – дали въпросната ладия се продава. Съжалявам, но е време да тръгвам. Струва ми се, че няма да бъде никак излишно, ако се видим отново и утре.
Кметът се надигна неохотно от стола си.
– Задължително, господин кмете. Но ми хрумва още нещо – рече търговецът и също се изправи. – Чия собственост е самият остров, ако въпросът не е неуместен?
Отговорът получи отвън:
– След дълги и скъпи съдебни дела, отново семейна. Закупен и кръстен „Дике” от дядо ми, известен на времето ценител и колекционер на митове, политик. След Първата световна, наследен от сина му, тоест баща ми, национализиран след Втората война, малко по-късно, преименуван на „Пурпурна заря”. Направил съм всички необходими постъпки новото му име да бъде „Спра-ведливост”. – Кметът подаде ръката си. – Благодарност за обяда. Заповядайте в кабинета ми утре в десет, за да продължим разговора по същество. Има за какво да поговорим. Приятен ден, господин Пу̀ста.
* * *
Нощният дъжд вали полегато. Не е помогнало и второто хапче за сън.
Търговецът Пу̀ста изруга. Чукна копчето на нощната лампа, спусна крака на пода, отвори бележника и започна да пише – бързо, без да вдига поглед и молив от листа. Писа до четири часа. Прочете написаното, нагласи стрелките на часовника за седем и заспа с отворени очи малко преди четири.
Записките прочете и насън: „Божествената Гея решава да издигне малък остров в морето, на който нимфи и наяди[8] танцуват с могъщи морски ветрове и нежни лунни приливи под упоителни звуци на арфи и флейти. Великата Майка го поверява на усърдната Дике със заръка да държи здраво кобилицата и златните блюда на Справедливостта в божествените си ръце. После…
Клепачите му се затварят.
Търговецът Пу̀ста се завърна в реалността преди будилнилникът да го събуди и веднага се отправи – полусънен още – към банята.
В първия момент кръглото лице в огледалото му се стори чуждо. Позна го едва след като се наплиска. Бръчките и воднистите торбички под очите разгледа с нежелание. Повече го обезпокои меко увисналата гуша. Изход сигурно има – изруга на глас. – Имало е и ще има: една тримесечна брада ще скрие гениално проблема. – Окончателното решение да купи „Дике” взе под ду̀ша: търговията със стоки тип „справедливост” е така замряла напоследък, че сключването на тази изгодна сделка е неизбежно и задължително.
Будилникът прогонва безредните му мисли.
Закуската пропусна съзнателно: лесните преговори се водят задължително на празен стомах. С това правило трябва да се съобразяват – мисълта му се видя забавна – дори индивидуалис-тите, за които говори кметът.
Хотелската врата отвори въодушевен. Вѐдрото утро и запътилите се нанякъде облаци не бяха равнодушни към доброто му настроение. Ладията още спеше, над „Дике” се стелеше рехава мъгла, хилав старец ситнеше за здраве по влажната пясъчна ивица. Две възрастни жени си говореха, кученцата им се опознаваха предпазливо. Преди да потегли към града хвърли още веднъж по-глед към острова.
И не го видя…
Къде, по дяволите, се беше скрил?! Ако можеше да се закълне, че беше някаква илюзия, щеше да го стори на висок глас – така, че да го чуят всички. Утеши се с мисълта, че истината обича да играе на криеница. потърка клепачи и го видя – зад тях, окъпан в сипеща се над танзанийските каменни стълбове и приведените върхове на стройни кипариси…
Търговецът Пу̀ста отвори очи: тънко пясъчно вретено се завихри, бриз го замете към лагуната. По далечната линия на хо-ризонта се плъзгаше огромен кораб, детски глас изрече, „виж та-те, островът плува към нас…, виж, виж го, тате”. Сега можеше спокойно да се закълне, че „Дике” наистина е тук. Прищя му се да щипне поруменелите от близалката бузки, ала само им се ус-михна, и тръгна с решителни крачки към града: имаше достатъч-но време да се поразходи преди срещата в десет.
Нямаше много за гледане: площад в центъра, парк с ас-фалтова алея, отъпкани през пожълтяла трева с преки мързеливи пътеки, два гранитни бюста, широко кръстовище с чакащи на све-тофарите автомобили и разноцветно пране по балконите; мириз-мата на топъл бюрек е неустоима: скучна събота в заобикалян от корабите град.
Непознатата възрастна двойка с която се размина, го поз-драви на английски. Търговецът Пу̀ста отговори още по-любезно.
Черквата е разтворила широко вратите си. Здрачът зад тях е синьо-виолетов. Двамата просяци, заели отрано местата си встрани от входа, гледат уважително новите му обувки; гледа ги и дребничката жена, която бърше пода на притвора с димящ пар-цал. Не е влизал в черква, дявол само знае откога.
Свещта се окапва горещо – Бог да благослови сделката! – в лявата му ръка. С дясната ръка се кръсти. После я поставя пред слабо осветения иконостас и тръгва обратно към светлината зад изхода. Жената гледа накриво следите, които оставя след себе си, отвън го благославят и просяците – за топлите монети, които пус-ка в шепите им.
Кметът е слязъл да му отключи. Вчера не беше забелязал, че каменните стъпала са изтъркани.
– От петите на времето – обясни кметът, докато крачеха нагоре. – Днес е събота и секретарката отсъства. Само дето не знам как да се справя с машината. Къде да намери кафето, попита в приемната. – Прекарахте ли добре нощта, господин Пу̀ста? Мо-ята не беше от дългите. Трябва да се обадя на Маргарита… А, ето го! Влизайте в кабинета, аз идвам след минута,.
Кафето дими горчиво.
– Спах непробудно – отговори търговецът след горещата пауза. – Прозорецът остана отворен през цялата нощ, да слушам и насън концерта на морските сирени. Знаете ли?… Ето какво, гос-подин кмете.
Кметът остави чашката върху писалището.
– Купувам острова. Решението ми е окончателно и не по-длежи на …
– Само който знае как да губи докрая, накрая не губи ни-що – прекъсна го спокойно кметът. – Разумно решение, няма що. Впрочем, усетихте ли последния трус? Третият поред, в четири и двайсет сутринта. Дълбок и глух наистина, но се боя, че следва-щият може да е и последен.
– Песента на сирените е приспала дълбоко спокойната ми съвест, вероятно – направи опит да се пошегува търговецът, пре-ди да извади бележника от страничния джоб на сакото си. Написа бързо нещо, откъсна листчето и се надигна да го подаде над пи-салището.
Кметът не можеше да откъсне очи от написаното: погле-дът му постепенно се втвърди – докато замръзне напълно. Търго-вецът Пу̀ста премести поглед навън.
Нещо в пейзажа липсваше.
– Островът на Справедливостта – подсети го кметът, вди-гайки очи от листчето. – Не намирате ли … Нали на митовете е позволено да лъжат. Наистина ли мислите, че тая тайнствена ска-ла, не струва двойно повече, уважаеми господин Пу̀ета? Да не ка-жем и тройно.
Вместо да отговори, търговецът извади бележника отно-во. Размисли секунда, две, и надраска бързо нещо; после разсъди, зачеркна го, написа със замах друго и вдигна бележника да го по-каже.
Кметът въздъхна. Намести без нужда възела на вратовръ-зката си, изправи се и като заобиколи писалището, подаде търже-ствено ръката си.
– Харесва ми да стискаме ръце – изрече облекчено. – В случай, че нямате други планове, можем да подпишем договора идната сряда.
Час по-късно, търговецът Пу̀ста напусна града.
* * *
Събуди се в собственото си легло малко преди девет. Те-левизора, както обикновено, включи веднага като излезе от баня-та.
Доброто му настроение изчезна в мига, в който сцената изпълни очите му: пищящи пожарни коли, линейки, димящи раз-валини и лутащи се между тях хора; някакви раздърпани деца пеят усърдно „Възхвала на Дике”, дирижира ги кльощава жена в разпрана рокля. Тромпетист с прашна шапка, висок мъж с цигул-ка и уплашено куче с увиснали уши, клекнало отпред, допълват гротеската. – Ужас! Ужасът е неописуем – повтаря репортерката.
Търговецът Пу̀ста не искаше да повярва на очите си. Или не може. „Мъжът с цигулката не е ли кметът” – пита се и докато търка очи, гласът на телевизора секва. В глухия екран пее ням де-тски хор, жена размахва ръце, някакъв тромпетист надува бузи, цигулар търка лък по струните: няма, гротеската е още по-неуте-шима. „Като Уолъс Хартли.”[9] – прелита през скования разсъдък спомен от полузабравена филмова сцена. Момент! …Търговецът Пу̀ста е готов да се обзаложи с всеки и на всичко, че цигуларят – да, той е – сам кметът Симеон Слатин…
Камерата се раздвижва – търси друга картина в неописуе-мия хаос очевидно. Открива я на острова, където една голяма, ос-лепително бяла птица, кацнала върху най-високата скална коло-на, оглежда неспокойно небето, преди да разпери копринените си криле и да полети в него – миг само преди островът да се разлю-лее като гумена лодка в разбесняло се море и кълбата жълт пра-холяк да го скрият в отровния си мрак.
Сирени вият, линейките хвърчат, звукът се връща с тря-съци на екрана.
– Хаосът е неописуем – крещи като в полусвяст репор-терката. – Седем и седем по скалата на Рихтер… Островът потъва бук-вално пред очите ми…
– Малък беше – надвиква я изникнал отнякъде възрастен мъж, прихванал изкъсо микрофона ѝ –, но достатъчно силен да спира всичко що е зло пред стените на града ни…
– Това… Това може би е нова дефиниция за оптимизъм– прави несполучлив опит да си върне думата репортерката.
– Чувате ли…, чуйте какво пеят децата ви, хора – надвик-ва я неканеният събеседник. – „И вси-чко, вси-чко нари-чано жи-вот, ще бъ-де истина” – припява.
И отминава.
Край
[1] скални образувания в Исимила, Танзания
[2] богиня на Справедливостта в гръцката митолигия
[3] монолог на Антонио от пиесата на Шекспир „Венецианският търговец”
[4] унгарски: наздраве!
[5] легенда , свързана с маврудовото вино
[6] горгони – гръцка митология: три сестри
[7] фадъм – мярка за морска дълбочина, равна но 1.82 м.
[8] наяди – (митол.) водни нимфи
[9] Диригентът на оркестъра, свирил при потъването на „Титаник”
Роден съм в Пловдив, където получих средното си образование. Завърших медицина във ВМИ – София. Работих като лекар в провинцията и в ИСУЛ.
През 1975 година емигрирах в Западна Германия. Сътрудничих за кратко в „Дойче веле“, след което продължих работа по специалността си. Немски гражданин съм. Пиша проза, периодично представяна от български лит-сайтове, и за чекмеджето, което пази тишина на неизразимата ми признателност и обич към речта на „мама и на татка“. Мисля, че човек получава най-ценните съвети от неосъзнатите си несполуки. Затова вярявам във Волята „на Оногова, който Го е пратил“. Всичко останало би било ненужно описание на делничността ми.
Още от същия автор тук
