30.03.2014
ДЕВЕТ стихотворения от София Бранц
София Бранц е завършила Руска филология в СУ „Климент Охридски“. Била е редактор в прочутото в близкото минало издателство „Народна култура“. Името й на преводач се свързва най-вече с култовото произведение на Борис Пастернак „Доктор Живаго“, както и с разказите на Исак Бабел и други руски писатели. Редактирала е десетки, а може би и стотици книги.
Казва, че тези три разширени изречения за нея са достатъчни
за скромни хора, които не се вземат на сериозно.
Преди да се затворят времената
Докато още сме със имена,
преди да се затворят времената,
преди да знаем кой къде е вписан и откъде ще бъде заличен…
Да бъдем или… – спрели дъх на „или“ –
във паузата вечност е преминала, –
душите си наплюнчихме и нека отново всички да се проверим.
Да дойде нещо – кой ще му отваря?
Усещаш вече костите си чак
и как гръбнакът смъртно се топи,
и тялото не се задържа право,
с един крак да се спънеш – и се пада,
ръката си не можеш да поемеш и лакътя си сам да подкрепиш.
Вървях, вървях – и все съм до вратата,
но не надникнах никога оттатък:
дойде ли нещо, някой ли почука? –
не, повечето казахме, не чухме,
и веждите повдигнати в почуда, усмихнахме се с долните си устни,
душите си отново преброихме –
плюс-минус същите отметнахме се пак, –
преди да се разкъсат имената,
преди да се затворят времената,
преди да зейнат всичките врати…
Отвъд дали повика глас – заглъхна,
и сигурно добре, че бяхме глухи
и всички бяхме струпани отвътре –
да не изпаднем вън от този праг.
126 г. сл. Хр.
1
Така искам Вяра да има у хората.
Щом погледнехме телевизия, и не вярвахме на очите си,
но в Америка изобретиха видеото и тогава открихме
хип/хопа, „Ловец на елени“; поп/арта по-рано бяхме видели;
не задължително в същия ред,
а тука се давим в оливията на своя народ
и вярваме в малките полускъпоценни камъчета колкото синапено
зърно.
Вяра – на 12 години.
Така искам Надежда да има за хората,
божествено нежна, болезнено неизлечима.
Може би бъркаме думата, хаос е в думите:
с клупове, клечки под ноктите, електрошок,
с нож в ребрата, с отрова в кръвта, взрив във мозъка,
с разкъсани сърца – шт – с пръст на устните
живеем
просташки като живота си
между своята личност и нейните проблеми без лекар.
Надежда – на 10.
Така искам да има Любов между хората
и когато сме тръгнали някъде, да вървим пригърнати,
рамо до рамо, двама по двама –
като Хегел и Кант, Сократ и Пилат, Пако & Рабана,
всички мислители мои любими:
Перипатетическая! Готов слушать ее до конца жизни.
Любов – на 9 години.
2
Така исках Разум да има между човеците.
А поети препускат към слънцето, яхнали лед.
Бях плетачка на бримки, ловец на съдби бях,
сега денем лежа и си мисля и нощем спя,
сутринта се чувам да плача, нямам сили да стана, да спра,
нямам време.
От звездите падат последни звезди, от сълзите капят сълзи
/по е страшно, когато се смея/
и пак ме тревожи тънкорогият бог на нощта.
Полумесец ме води насън да си търся тъмната стая
и не мога да видя ни Любов, ни Надежда, ни Вяра.
0, простил си, Иисусе, и тази нещастна заблуда! –
„И за теб е изпратен венец, щом под меча главата ти падне.“
(Христовата църква почита и майка им,
понеже в сърцето си изживяла ужасните мъчения на трите си малки деца.)
17 септември 1996 г.
ИСАК БАБЕЛ
Сънувах Бабел във оригинал
и хълцах цяла нощ, и цяла нощ се смях,
и като восък се стопи душата ми,
безпомощна от жал.
Нагорещен, мизерен, алчен за любов
се свлече върху мене чуждият
живот
и сладък август, и септември скръбен
се плиснаха във нощните ми сълзи,
поникнаха в горчиво полско цвете,
във плод с костилка,
във трева и трън.
И сенките на нощните неща
се люшнаха и всичко полетя,
и всичко падна
и с кристален глас извика.
Тогава се събудих и за миг
видях във тъмното, че болни са очите му –
но в кухините на съня попиха.
ПРОРОЧЕСКИ ГОДИНИ
Защо бащата трябва да събира
реката в дреха, вятъра в десница,
за да спаси едничкото си име
и тъй да го дари на синовете.
Въздушна власт смирява лошо време,
гнездо от въздух е плътта небесна.
Прокужда малките си птица черна,
на присмехулните очи налита.
Тук всяко тяло готви й прехрана,
но кой вода на Враната ще носи,
щом пиленцата й със плач се скита
и долини огласят с вик до Бога.
Възлиза тя, от небесата слизи
и пее над главите на овните:
до преизподня ненаситност стига
и добродетел е с цена на бисер.
… Тъй с кошници раздава правилата,
като на вълк ушите й израстват,
немлечните й зъби изпопадат,
покарват глиги;
и млящи със косматите си устни
кому пророчества, кому езици.
ВЗАИМНОСТ
(откупка)
Човекът, при когото поисках да остана…
И мина полунощ, видях, че ме забравя
и клепките му хлътват, заспива от умора,
и вече няма смисъл,
но за какво говорехме?
Сънят е дом в дома, във който се укриваме,
стихът е сън в съня, последната му милост,
смъртта е страх в страха, страхът е смърт в смъртта
и краят на страха.
Да го приемем мислено.
Животът е с любов дори и без взаимност,
животът е любов – така ли е наистина?
И същият човек надигна се тогава
и лампата запали, и срещу мен застана.
И дългата ми сянка пречупи се в стената,
от допира му лек взриви ми се душата.
И същият човек тогава се усмихна,
внезапно ме погледна до дъно във очите.
– И теб кои води, не знам, са те довлекли… –
и с плоската си кърпа обърса ми лицето.
* * *
Не обичам контактите, хваща ме ток,
и думите мразя.
Понеже си пръст – рекъл тъй за човека, –
а за жената не казал.
Аз ще се върна в кост.
С жълта кожа се вее животът, сивее, оплаква се
от апетит.
И с чука по дървото – дано му върви.
Така беше прието още откакто си бяхме кора
по дърветата и аз
щях да си глътна езика напразно,
преди и да бяхме чули за някакво
вегетарианство.
А ето сега
ме слуша ухо непознато –
вероятно ухото е ваше,
и устата – суровомесна, бързопасяща –
е ваша.
Целува ръка.
ПОЛЕТИ
1
Читателю! – повиках го и с обич го прегърнах,
и с две ръце лицето му към своето обърнах:
изглеждаш уморен.
Как искам някой ден да падам от Луната,
но времето минава на думите в средата,
а думите довършват, че времето минава…
Живот – прекрасно казано, така ще го запишем,
лети със мен, читателю, задраскай всичко, бързай!
… И сричките изяждах, и буквите пропусках,
възкликвайки.
Но той враждебно ме прекъсна:
– Какво ви е на вас, че бъдното чертахте –
не сяхте, не орахте,
очите ви се лутаха из ниското и бития наричахте орел!
А закъде сме тръгнали и кой ни е повел? – окато ли е, сляпо? – паунът най-отпред с изцъклена опашка!
И както да го кажеш, и както да му викаш, но зъбите ни
все израстват към езика…
… Аз казах му: не виждаш ли, читателю,
читателю! – с едно крило сме тук, с едно ни няма вече побързай, дай ръка,
повдигам се на пръсти, боя се, че ще литна!
– Защо да се страхуваш – отвърна, – заключи се.
2
Ето, читателю мой, бързах, му казвам,
но идвам при теб да сме двама –
дай си ръката.
Нека научим на радост телата, духа на безумие!
Хайде, го моля, нека да литнем заедно.
Ах, ми отвръща тогава читателят
със скръбта на скърбящия, с печалния глас
на печалния;
Ах, се усмихва горчиво и тръпне в дома си, и чака
аз вместо него да отворя вратата и първа
да падна…
СВЯТ-2
Поезията.
И аз не я обичам.
М. М. (от англ.)
* * *
Спорейки синоптиците
за първото изказване
на нашия Спасител
това стихотворение
го дадох на машината
направо да го пише
със чувство невзискателно.
І. Не падай – духом
Там море е до дъно, вода е до суша и сменя посоката,
всяка хвърлена дума там речен е камък,
сътресение в мозъка.
Необуздан
там плужек пълзя да ни счупи краката;
пада семе на Камък и ражда предателя, и е семе на вятъра.
Там сълзата е скрита в тълпа посетители,
всеки малък човек ще ти става учител,
Вавилонската кула стърчи на излизане –
от езици излизана.
ІІ. Окрилени
На Дездемона дадох да навие
Будилника, преди да е заспала.
Те затова измряха динозаврите –
наистина не бяха чели нищо
в мъглата между климати и ери –
психологическа игра на черепи,
реакция на тракащите зъби.
А в книгите е пътят на хлебарките –
тук мама ги прегръща да ги ближе,
намерила език за всяко чедо.
ІІІ. Учение за полукрилатите думи
Заприличахме на Дева в пустиня,
станахме като Телец в развалини,
глупавите седим на покрива,
трупешката гризем плътта си,
хляба си забравихме под Лигата,
останахме Коста и Кожи –
гледаме как ще Паднат стълбите.
КРЕМАЦИЯ
Никой не се ражда в средата,
а единствено в своето начало –
мисълта за смъртта е началото.
За празника оправдават виновния,
в кремацията празници няма.
Винаги на страната на смъртния,
животът ще дращи в тялото.
Взривът ще е до небесата.
– Давай за Целзиус – спирт!
– Живак дай – за Фаренхайт!
В ръцете ми е събраното на София Бранц „Преди да се затворят времената“, издание на ДА, съставено и редактирано от Силвия Чолева, оформено от Надежда Олег Ляхова и отпечатано от Neyko Genchev.
Соня не е тук, а и да беше, нямаше да се саморекламира или популяризира. Най-много да изпием по повод на книгата по една водка и кой откъдето е. Соня беше от голямата литература.
