Труд по вина II, проф. Никола Г. Алтънков

Принудителният труд невинаги е много приятен, даже когато става въпрос за служба на социалистическата Родина. Понякога става нетърпим и тогава стават ужасии. За озаптяването им съществуват службите със своите повсеместни гигантски пипала. Трудова Повинност не е изключение, напротив. Понеже се смята като военно поделение и фактически е част от българската армия, там престъпленията се третират по военния устав и са много по-бързо и тежко наказуеми. Става въпрос, разбира се, за българчетата, понеже простъпките на турчета, помаци и циганчета са главно от битов характер. Всяко деяние на българин, обаче, се разглежда като военно-политическо престъпление, веднага се търси политическа подбуда: предател, шпионин, а ако търсиш както трябва ще я откриеш.

Първия обект, където бях изпратен беше мина Бориева, близо до Мадан, но и до гръцката граница. Там ни бяха събрали главно българи, немалко софиянци, и то дето се вика, от кол и въже: кой син или сродник на фашист, „засегнат от мероприятията на народната власт”, кулак, или друг неблагонадеждник, кой сам сгазил лука и тъ.нъ.

Взе им два месеци да осъзнаят, че тая пасмина дето са докарали до границата съвсем не е за там и ни разкараха. Но по правилник във войската има ритуали, които се следват неотстъпно. Началните са клетва и единично обучение. Даже клетвата се превръща в театрална постановка, представление с актьори и публика, присъстват родители и близки, държат се речи, целуват се знамена и т.н.

При нас нямаше клетва, толкова ни и мислеха като войници, па и да служим вярно и почтено на Народната република – де холан, де! Единичното обучение е маршировка по плаца и тичане по баири, затъпяващо заучаване на команди, продължава дълго и целта му е да втълпи на младежа, че живота и дейността му вече принадлежат другиму, не на него самия и той трябва самоотвержено и без много да му мисли да се втурва по команда, където му се заповяда. Но има и друго, борави се с пушки и тук вече става интересно, кое момче не е играло с пистолетчета, тапешници, дървени пушки издялани от баща му или дядо му.

Но на трудовака няма как да дадеш пушка в ръцете. Малцинствата не са виждали такива работи пък и не им трябва да виждат, а с българчетата може да е и опасно. Пак да припомня: в трудовашките поделения, където трябваше да има караул се носеше от редовни войници от МВР – сини шапки, със своите собствени офицери. Никакво доверие на трудовака, ама никакво.

След Бориева-Мадан ни закараха в Летница, Ловешко, да строим летище. И там от кумова срама – единично обучение. Пушки няма, раздадоха ни дървени подобия, колкото да ги носим на рамо и при нозе. Добре, ама вече ни бяха преформировали и  трудовашките роти бяха станали нормални: 90% малцинства и 10% българчета. Циганите и помаците разбират български и могат да следват, или да научат командите, но турчетата – не. Повечето бяха от кърджалийските села и за първи път се намираха извън къщите си, нищо не знаят, от нищо не разбират, уплашени и вкупчени заедно. Иди та провеждай единично обучение. И то продължи точно два дни. А и каква нужда и за какво?

Първата среща със службите беше на Дунав-мост, където ни изпратиха към май 1953, след Летница. Беше се разчуло, че са разкрили някаква земеделска (никола-петковистка) конспирация и арестуваха трийсетина „обичайно заподозрени”, с мене барабар. Отървах се леко понеже се разбра, че нито знам, нито познавам някой от набедените. Възможно е да е било кьор-фишек, кой ще ти прави конспирация, па и на Дунав-мост. Или може да е било проява на „загриженост” пред съветските другари, които ръководеха строежа. Говореше се за процес и за смъртни присъди, но не съм сигурен.

По-сериозното дойде на Баташкия водосилов път. Там ни преместиха след като през юни 1954 завърши Дунав-мост. Тоя огромен строеж (най-големият за онова време мост в Европа) приключи за малко повече от 2 години и не без жертви, включително трудоваци  (бяхме може би 2 000).

Ротата ни беше около Ракитово, аз бях артелчик, лятно време, горещина, в канцеларията сме се събрали писарят, техникът, стройматът и аз, праскаме белот и къркаме ракия. Народът бачка, прокарваше се път през горите. Всички с офицерите са на обекта освен готвачите и ние.

Шум от кола, надникваме през прозореца, една джипка с двама офицери, сини шапки. Моментално прибираме каквото можем, те се изкачиха до офиса и ни сгащиха. Цялата работа им стана ясна веднага, но нали са куки, ще се хванат за нещо. „Излизай навънка и чакай” – команда. Остана само писарът. От всички на леките служби: българчета като нас, писарът е единствено що-годе благонадежден понеже е „слушалка”. Той води и съхранява документите на ротата и знае всичко за всеки.

Извикаха ме вътре и разкараха писара. Разпитват ме и искат да знаят защо съм станал артелчик (мека и лесна работа). Какво да им кажа. Те не знаят за капитан Венков, командира на ротата, че съм близък с него от Дунав-мост, но ми знаят биографията понеже е в книжата. Ето че не са минали напразно. Заминаха си.

На другия ден идват и питат за Венков и за Зекапечето (и той капитан, политически офицер, комуняга и гаден, мрази и мен, и Венков). Говориха с тях и искат да видят артелната. Там не е много приветливо, имаше останало свинско месо, което не изглеждаше добре поради горещината (няма нито лед, нито хладилници, само дето артелната е на сянка и затулена от дървета). „Аааа, каква е тая работа, бе, ти ще изтровиш войниците” (веднага станаха войници от трудоваци). „Колко турци и помаци имаш?” Казах им, около 70%. „Те нали не ядат свинско, какво правиш ти бе, мръсник?” Смутолевих, че това ми изпращат централно, не съм го поръчвал, а помаците и циганите ядат свинско. Не искат да чуят.

Поговориха още малко с Венков и със Зекапечето, бутнаха ме в джипката и в Батак, там беше щаба на поделението. Не се и очудих, че са стъкмили помещение за арест и три килии с охрана.

Цяла седмица разпити и за мое очудване между тия, които ме разпитват има и офицери в трудовашки униформи. Значи и така имаме… Дойде и един капитан синя шапка от София. Претендира, че ме познава и иска мирно и тихо да си призная, че съм искал да изтровя цялата рота, да злепоставя началствата и да предизвикам бунт. Пак обяснявам, че имам минимален контрол върху това, което ми изпращат.

Аз се движа по дневни разценки, но трябва да се съобразявам винаги с количествата суха храна: кашкавал, салами и сардели, които ги грабят и консумират офицерите със семействата си, а те намаляват порционите и трябва да се изписва евтино месо (кой знае откъде  е и какво е) да компенсира дневните дажби. Не може да компенсира, но това е положението, така е и в другите поделения. Това пък немога да му го кажа понеже веднага ще заподозре, че има изградена мрежа от артелчици-злосторници, отровители и народни врагове. Цунг-цванг.

Разреши се въпросът с настоятелна покана за сътрудничество. Бях я избягнал сравнително леко в Русе, но тук натискът бе страхотен. Но и аз съм стрелян заяк и не та не. Като компромис да свидетелствам против ротния командир. И така не става понеже и да се съглася ще трябва да натопя и себе си.

Върнаха ме в ротата и веднага заповед – на обекта! Да бачка, да му дойде акъла. Точно по това време не беше леко: разчиства се гората и се прокарва път, по който да вървят камионите с материали: чакъл, пясък и цимент, който се стоварва и като се натрупат достатъчно идват майстори (не трудоваци), които оформят прокараните пътеки в широки пътища за камиони. Така напредва просеката до мястото, където ще бъде язовира и после преместват поделението другаде. Но торбите цимент са по 25 кила, тежат и трябва да се носят на гръб тридесетина метра, неприятно бачкане.

Няма как да се кръшка! Няма ли – ИМА!

Остава ми по-малко от година до края на службата, вече е лятото на 1955. Декември и пайдос! Нещо трябва да се измисли.

Аз съм в друга рота, чуждо място, офицерите са ми непознати, Ротният, Зекапечето и всички куки знаят, че съм преместен по и за наказание и милост няма. Турчетата!!! Те ме познават, обичат ме, мил съм им и има защо. Аз говоря турски достатъчно да се разбираме, услужвам им с всичко и съм им пазител и утеха. Идват при мен да им превеждам писмата от село. Там, откъдето идват вероятно има някой, който знае достатъчно български да „пише и превежда”.Писмата идват до мен, аз им ги превеждам на турски. Всичко е много лесно.

Повечето турчета са женени, макар че са едва на 18 години, имат каръ, ергените имат татко и майка – баба и ана (ударението на втората сричка). От тях идват писмата. Те са типови, еднообразни, нищо чудно: един и същи човек в селото пише всичките писма и за мен не е трудно да превеждам. Родителите неизменно питат как са със здравето, поздравяват ги от други роднини и понякога има нещо за животните. Почти нищо никога не се случва в селото, я знаят я не знаят, че са дошли комунистите.

Еднакви са и писмата на невестите: снощи те сънувах и ми беше много мъчно за тебе, много те обичам, кога ще се върнеш, хайде идвай си, не мога без тебе. На това место при моя превод получателят се просълзява. Понякога писмото или плика са зацапани – сълзи?  А даже един път отвътре излезе един дълъг черен косъм, малко завит. Турчето се засрами, но си го взе. Ами че те са като нас, и те обичат и те страдат и те въздишат и се вълнуват. Милички!

Ето какво ще се прави: ще им създам училище и ще ги уча на български.  Така де, поне да имат файда и спомен от „казармата – аскерлъка”. И за мен добре: канап (кръшкане), остават технически подробности. Трябва да се уреди с началствата.

Ротният беше тъп, няма да вдене. Зекапечето ми знаеше досието, но не се познавахме лично понеже бях отскоро в ротата. Говорих с него, малко му беше въображението: как ще стане, кой ще разреши, законно ли е… Но видях, че идеята му допада, значи шанс има. По онова време думата интеграция беше непозната, но нямаше и омраза към турците (българските). Казах му, че ще се свържем с училищата в Чепино, не помня дали беше станал Велинград и ще почнем от там. Още първото училище – директорът – се съгласи и даже обеща да сътрудничи. Тогава вървеше и държавно мероприятие за всеобщо ограмотяване.

Разбрахме се със Зекапечето, събраха се ротния, още двама офицери и фелдшера и се реши да се съставят групи от по десетина турчета всяка, няма да работят един ден в седмицата и един ден следобед, аз ще си ги избера и ще ги уча колкото мога за два месеци. Ако е успешно ще има допълнителни курсове. Достатъчно ще им бъде да различават буквите (да четат!), да се подписват (да пишат!), да броят до 100 и да следват команди. Издействах и да им се дадат дипломи за завършен 4ти клас! На края на курса ще има церемония, ще има изпити, ще присъстват и други големци и нашите офицери ще си лепнат по звездичка. Така и стана. Малко ала Остап Бендер, ама нейсе.

Проведох общо четири курса и петдесетина турчета получиха дипломи от местното училище за завършено образование – 4ти клас.  Всички бяха много доволни. Помислете си: пред дипломираните турчета се откриват перспективи, те ще бъдат единствените в селата си да са постигнали нещо, ако се отвори служба, даже само пъдар, на тях ще се даде. Ще придобият самочувствие и ще се издигнат.

Ротният и Зекапечето отчитат дейност и то каква! Местното училище ще се фука и гордее, че е ограмотило малцинства, учителят и той доволен, ще дочака уволнението си спокоен.

Последното не се случи. Фелдшерът беше симпатичен човек на над средна възраст, веднъж ми беше помогнал, два дни имах страхотен главобол, но той почна да се върти около мен подозрително, докато една вечер изплю камъчето. Оттук-оттам каза, че разбрал кое-друго за мен и знаеш ли – „мисля, че дяволът не е толкова черен колкото изглежда…” И с малко увъртане – да почна сътрудничество, личало си че при мен има подобрение и т.н и т.н. И той си отиде разочарован, но не си развали отношенията с мен. Нито пък ме понижиха – накъде от трудов редник, по-долно нещо къде ще се намери и в коя армия?

С уволнението също не се получи добре. На нас ни беше писнало, още повече че междувременно бяха намалили военната служба на две години и немалко трудоваци от следващия набор вече ги уволняваха. Нас – не! Да завършим обекта, другари! Да, ама мина януари, минава и февруари, трябваше да ни уволняват в края на декември. Обектът завърши, уволнение няма, закараха ни на друг обект. Завършваме за две седмици и хайде. Хайде, ама завърши и март. Имаше две пишкин момчета от Пазарджик, решихме – стачка!

Всички българи и някои помаци (турчета и те искаха, но не смееха) една сутрин в началото на април 1956 отказахме да напуснем палатките, където спяхме. Край, няма, свърши… Офицерите не ни натискат за работа, въртят се като мухи без глави и отидоха в Пловдив, там е големият щаб. Върнаха се с полковника (той е най-главният), говори ни и обясни, че не е получена официалната заповед за уволнението от София и я чакат всеки момент, а дотогава, съжалявам, но на бачкане.

Тримата се изтъпанихме и заявихме, че разбираме неудобното положение, но до идването на заповедта – забавена повече от три месеци! – не излизаме от палатките освен за храна. Полковникът се опита да се ядоса, но не върви – сам вижда, че е станало нещо, за което трудоваците нямат вина. Замина си за Пловдив, ние висим по палатките, пушим и чакаме, офицерите се изпокриха (но кухнята работи) и така цяла седмица. Не изкарват и турчетата на бачкане.

Дойде ротния да се моли, да сме излезли на обекта, макар и фиктивно, може да не работим, но да не сме в помещенията. И това не става. Днеска-утре-вдругиден, пак дойдоха големци от Пловдив (полковникът – не!), опитаха се да заплашват, но сини шапки няма. И докато стават разправиите една джипка изръмжа – и ИЗДАВАЙ!

В 1997 взех бележка от Велико Търново за трудов стаж, пише 40 месеци!

Никола Г.Алтънков

9 декември 2020