Така ѝ викахме, иначе официално се наричаше Трудова повинност и се водеше като военна служба, значи като станеш на 18 години отиваш войник. Но не всеки. Някои ги пращат да бачкат. Общо взето това са младежи непригодни за военна служба. Турци, помаци и цигани стават трудоваци по право, те не могат да следват и военни школи, да стават офицери, генерали и т.н. Мисля, че и сега е така. Във Военната Академия, например, има едно единствено турче в момента.

Освен тях, по изключение, като трудоваци взимаха и българи. Това са главно врагове на комунистическата власт, така се водят от службите, нищо че са 18 годишни. Заради роднините им: синове или сродници на кулаци, фабриканти, съдени от Народния съд, и други, най-разнообразни фашисти – не стават за военни (да им дадат пушки?), но могат да копат. А и заслужават и точно те трябва да копат. Да се научат!

Имаше и българи-куриози: не са фашисти, но един беше куц, друг нямаше три пръста на лявата ръка, двама бяха заплеси, може би психо… А имаше и самообработили се фашисти, като мен да речем. Труд по вина!

Във випуска, който тръгна на Бъдни вечер 1952 от София за Кърджали и оттам до Рудозем-Конски дол – мина Бориевабяхме отбрана стока. С мен бяха Траян Радев, синът на големия писател, дипломат и общественик Симеон Радев, Григо Василев, синът на Григор Василев, известният член на „петорката” и на Демократическата партия, народен представител в 8 народни събрания, министър в кабинета на Андрей Ляпчев, Михаил Михайлов, племенник на владиката Андрей Велички, венчал Н.В. Симеон с доня Маргарита през 1962 г., личните ми приятели Борислав Томов и Георги  Попов, току-що излезли от затвора и други подобни зрънца. Всичките над набора по възраст.Траян – 23, Григо и другите на по 21-22. Кръшкали, отлагали се, но накрая – в коша!

И преди 9-ти септември държавническото мислене не е виждало турци, помаци и цигани в униформа и с пушки (евреи и арменци може – служат войници), но поне не са отбирали комунистическите дечища настрани. И армията е бъкала от комуняги. Та и генерали и всичко!

По мое време се служеше 3 години, значи 1 095 дни ангария, освен ако не се падне високосна година да станат 1 096. В повечето западни издания и научни книги, които се занимават с комунистическите режими, подобни държавни мероприятия и специално в България (професор Рамел) се водят като лагери за принудителен труд, инструменти на репресивната машина, каквито и са.

Трудовакът служи колкото връстниците му, яде войнишка чорба, но те са в униформа, учат ги да защищават отечеството с пушка и нож, готвят се за война и т.н и т.н., а трудоваците… Ега ти и калтаците. Двата куплета на песничката бяха:

Войната веч свършии

Ората си тръгнаа

Само Стамболийски пи…му лелина

Сбира трудоваците

 

А пък трудоваците

Ега ти и калтаците

Стават сутрин рано

С дълъг к.. на рамо

Да бъдем напълно коректни, вместо Г в  ега ти е Б, но карай да върви. Песента е още от времето на Стамболийски, който е въвел трудовата повинност като скришна алтернатива на военната служба, забранена на България с унизителния договор от Ньои през 1919. Не е била замислена като ангария, но се е превърнала в такава.

Иначе на външен вид трудоваците приличат на войници, носят стари, бракувани униформи, но със цървули, строяват се, колкото можеш да научиш турчета от кърджалийските села, които не знаят една дума български и за първи път излизат извън селцата си, как да ти разберат командите – наля-во!, кръ-гом!, съществува военна йерархия заедно със Зекапечето (З.К.П.Ч., Заместник-командир по политическата част), ротен командир, взводни командири и т.н., старшина, всичко.

Също ротен щаб с писар, артелчик, техник, строймат – той с придадения шофьор на камион ЗИЛ с дървена каросерия карат насам-натам и мъкнат инструменти за бачкане, цимент, тухли, припаси за кухнята и за артелната, всякакви боклуци. И вършат услуги на офицерчетата. Ооооп! Сега става интересно, щото за щаба трябва да са момчета, които поне да знаят да пишат, значи българчета, значи фашистчета, какви други?

И фашистите пак се уреждат, аз например съм бил артелчик и техник и строймат (по различно време и в различни поделения, разбира се). Техникът какво върши – нищо, като изкарат трудоваците на работа той им размерва нормата и после я отчита. На писарят, който пък обобщава резултатите  на ротата и ги съобщава в по-големия щаб някъде си. Тия резултати са явно от голямо значение.

Каквито „войниците” такива и командирите. Ротния, зекапечето, и взводните командири са офицери, старшината си е старшина. Всичките офицери са като нас – негодни за строева служба или отпадъци. Първите няколко години след 9ти куцо и кьораво правеха офицери (комунистически издънки, разбира се) докато армията се препълни и трябваше да ги дяват някъде. Къде-къде – в Трудовата. Тия дето бяха малко по-стока – по университетите. Помня в английска филология, през 1958-1959 докараха десетина да следват, фактически да учат езика, ама нали са ахмаци и тъпаци отпаднаха още след първия им семестър. Един от тях, обаче – срещнах го в една от книгите на Алексения Димитрова – станал голям разузнавач и даже го възнал в САЩ. Значи не е бил загубен.

Аз имах късмет с офицерите. Взводните, младши лейтенанти, бяха млади и наивни, глуповати и някои даже не много наред. Помня един от тях, името му Портокалски, от едно търновско, или горно-оряховско село, една зима бях изпаднал, бяха ме разжалвали и изпратили „на обекта”, значи и аз да бачкам с турчетата. Той, горкият, мръзне с другите, аз съм наклал огън и си хортуваме около него. Гледам да го заприказвам надълго и нашироко, та денят да мине и го питам дали знае произхода на фамилното си име. Той мислеше, че е от плода „портокал”. Добре де, ами откъде е пък „портокал”. А де? И аз му обяснявам, че в далечна Португалия, може да е и Портокалия, има град Порто. Брех, да се не види! Остави това, но има и малко градче в Италия – Портофино. То е, види се, от финното вино порто. И т.н и т.н.

Ротният ми командир беше капитан Венков. Имаше нещо леко сбъркано там, той беше мил и разумен човек, с добри обноски, а и капитан, значи първо е бил доста време в армията (повечето ротни бяха старши лейтенанти, или даже лейтенанти), пък не става за повишение, второ, някакси не подхождаше, а така мислеха вероятно и други понеже никак не се разбираше със зекапечетата, а и с други свои колеги и накрая му бях любимец и ме закриляше през цялото време докато бяхме заедно. И съвсем не бяха отношения като на ротен с прост трудовак. Не бяхме обратни, да не си помислите. Той се ожени докато бяхме в Русе. С него бях на Дунав-мост и после повече от половината от времето на Баташкия водосилов път. И поне два пъти ме е спасявал от беди.

А проблеми колкото искаш. Участта на прошляк като мен съвсем не беше лека. Трябва много да внимаваш да се наредиш на лека служба, но и да не влизаш в очи. Тогава бях уж на обща работа – „на обекта” – но скоро станах техник. Нас ни охраняваха, фактически пазеха да не избягаме, сини шапки – войските на МВР. Вътре в ротата, от зекапечето трябва да се пазиш както от дявол, те са винаги много-много гадни. И ако се случи някой доносник. А имаше немалко, понеже липсваха турчета и циганета, бяха подбрали, види се, по-грамотни за строежа на моста. Колкото повече българчета толкова по-вероятно да се намери човек на ДС.

Първият ми арест беше на Дунав-мост. Там поне бяхме на бараки, не в палатки както обикновено, имаше трапезария, храната беше по-добра и по-обилна, бачкането беше на смени и имаше свободно време, но шило в торба не стои. С още двама колеги изрисувахме два дълги плаката „Забранено е хвърлянето на парчета салам по пода!” и една сутрин ги провесохме в трапезарията. Чак вечерта се сетиха, дигна се шум до Бога, вара-тута, не можаха да ни хванат.

Обаче! Имало земеделчета (никола-петковисти), които се събирали и ги набеждават, че правили конспирация. Обекта е не само грандиозен, но и от международно значение, ръководителите, инженерите и другите чантаджии бяха всички руснаци, охраната беше плътна. Какво са мислили тия момчета не ми е ясно, но задържаха още може би трийсетина души, а може да са били и повече. И аз между тях. Попадам в контингента (обичайните заподозрени). Взе около седмица да разбере ДС-то, че аз нямам нищо общо с тия хора. Въобще не ги и познавах, на Дунав-мост бяхме около 2 000 трудоваци. И капитан Венков свърши работа, застъпи се за мен, а тогава едва ме знаеше. Мисля, че обраха пешкира, разнесе се, че са ги съдили, даже имало смъртни присъди, но кой да ти каже.

 

 

 

Никола Г. Алтънков                                                        1 октомври 2020

Предишна статияПоетът преводач Людмил Димитров с висока награда
Следваща статияМолитва за Армения