„Тинтява“
Не беше лесно. Беше боксирал, после излежа присъда, накрая дойде рак. Виждам го на терасата, спокоен и абсолютно далечен, говореше за децата си – ако стане нещо с мен, опита се да се усмихне – когато стане каквото има да става, погрижете се за Надя и Борис, оправил съм документи, книжа, каквото знам там, но дойде ли нещо друго…
Лиляна бе донесла чая му. Не бе докоснал чая си, нямаше сили някак.
„Раковата“ бе само две спирки по-нагоре. Само две спирки по-нагоре. Слизаше се там сред някакви прахове – сред прах, минаваше се през някакви никакви блокове, встрани – и после се пропадаше… Взимаше трамвая, когато можеше, и слизаше до братовчедите си. Сядаше в двора, на терасата. Лиляна му носеше чай, от който той никога не отпиваше. Майка им ще се опита да помогне с каквото може, но какво може тя, какво може тя…
Лиляна докосваше рамото му.
Последната работа на Мишо бе като пазач, не – как се казваше – хижар на „Тинтява“. На втория етаж бе стаята, където живееше, бе напуснал апартамента си в града, бившата си съпруга, всичкото. В мисълта му живееха само Надя и Борис.
Жена му не искаше да го вижда. Не искаше да го вижда и когато дойде болестта. А той слизаше в града единствено за кимотерапия. Когато още имаше надежда. Оставаше да преспи при брат си и се качваше отново на „Тинтява“. Бягане му е майката – казваше преди да дойде заболяването – а аз не избягах, когато можах. В Италия бяхме, бронз имам оттам, до бронз само я докарах в този проклет живот – до бронза в Италия. И ми казаха тогава, ако искаш оставай, ще бъдеш треньор в детска школа. Но аз – не, има още хляб в мен. А хляб нямаше, останах си с бронза и с мисълта за пропуснатите възможности. А знаеш ли – най-тежка е мисълта за пропуснатите възможности…
Контузията и край. Обърканост след това, някаква присъда и после – „Тинтява“.
Ако не можеш да избягаш през граница, бягаш по планините. Така си ги спомням. Всичките. И вонята на града остава под теб, в онези сиви облаци – пръснатите, простреляни крила над София. Над тях си. Нали затова бягаш – за да над-могнеш, за да го намериш онова над, над, над – уморен и отчаян от игрите и мръсотиите им.
И замълчаваше Мишо, замълчаваше, защото се бе уморил от себе си, от тези предъвквани истини, защото бе научен да стиска зъби. Да мълчи и да стиска зъби…
И мълчеше в хижата, в хижата си, бе започнал да ѝ вика моята хижа. Какво ли друго имаше. А в нея идваха все по-малко хора, защото всичко се рушеше – и в града, и на планината. Рушеше се. Минаваха само старите планинари, на път към върха. Нагоре, нагоре – към снеговете.
Oставаше Мишо в стаята на втория етаж, захвърлен като куче – пък понякога в кухнята отсреща имаше течаща вода, понякога в шкафа в кухнята имаше русенско варено или салам или сирене, понякога в кухнята имаше и светлина, от онази, падналата през боровете отвън.
А това, което имаше винаги беше тишина. Накъсвана понякога от стъпки. Или от този единствен въпрос:
– А колко остава до Черни връх?
Колко оставаше до Черни връх! Колко остава до изкачените от нас, до неизкачените ни върхове? Колко остава до осмислянето на усилията ни, до поляните с мащерка, които ги сънуваме, до излежаните или условните ни присъди, до тази човешка споделеност, която търка гърбавата си сянка по безвидния контур на планината ни. Над града, който загубихме. Над всичкото, което загубихме. Успяваме ли в мисъл да се върнем към красотата и пропадналостите на отминалите дни, към правените компромиси единствено за да – единствено за да – и идват тези големи оправдания, тази криви извинения… Всички ние, пациенти в системата, която ни роди, в кукувичето гнездо на софийската ни равнина, не растяхме ли за да можем да оправдаем бягствата и побягванията си с това – „At least I‘ve tried.” We’ve tried. So what?
– Kолко остава до Черни връх?
Да, добрите ми оправдания. Понякога Мишо говореше на глас, защото нямаше значение, защото нямаше кой да го чуе – градът, който се отказа от мен, семейството, което се отказа от мен. За да остане единствено планината.
Планината. С жестокостта, с високостта си, с тези неумиращи клекове, с тези слитнали морени – сълзите на планината са Витошките морени – с тази висока и ледна самота.
– А колко остава още до Черни връх?
После дойде болестта. Може би – като спасение. Като затваряне, защото понякога е добре една тъга да се затвори бързо…
… Сега, след много, много години, седя на терасата, там, където седеше Мишо. Него го няма, няма я Лиляна, не знам какво стана с Надя и Борис. Скъпите ми хора са донесли чая ми. Отпивам от него и кой знае защо се сещам за Мишо, за поляната пред „Тинтява“, за загубената под облаците ни Витоша.
„Кръста“
Трябваше да слиза по брега. Брега на реката. А той бе остър. Брегът. Обръснат от жълтите си есенни храсти и остър.
Бе решил, че трябва да премине. Трябваше… Коляното му удари озъбения камък. Тръгна кръв. Кръвта бе бавна.
Реката беше съвсем невидна. Безвидна бе тази река, лишена от широта и копнение. Във всички реки има копнение и залез, мисля. И тръгване. Като онова на Курц. Спомни си как ги бъбреха тези фрази от онзи филм. В паркa, близо до подуенския блок на Мъро. Дето имаше един вентилтор в началото, после един стих – четен в джунглата. „Not with a bang but a whimper. Not with a bang… but a whimper…“, „The Hollow men“… Достатъчно с тези whimpers. Enough is enough.
Беззлобие има в човешките реки. А тази вада бе злобна. Жълта и злобна. Беше видяла смърт тази река. Човешка смърт също. Пропадания. Пълзене… Кръвта бе бавна. Стъпката му стана бавна. Движеше се трудно. Слънцето горе – пече ли пече… Небцето му се всоляваше.
Беше опитал с курсове за делтаплан. На „Кръста“ бяха. Теория. Летателни ъгли и ветрове… В един от блоковете с тунелните входове. Препикаваните тунелни входове. В приземието бяха курсовете. Влажни и овоняни приземия. Практиката следваше. От скали из Искърското дефиле. Модност някаква. Изкараха каквото трябваше. С Джери. Оказа се, че след това има проучване. Оказа се, че и Джери е участвал в проучванията. Преди практиката. Онези знаеха всичко. „Казаха ми за вас толкова много неща…“. А аз имам дъщеря, Джери. Красива дъщеря. А да гледаш дете и да нямаш работа, Джери.
Имаше момчета, които носеха делтаплани към междите със Сърбия – Югославия тогава. Той искаше да опита стигане до Чеканец. Имаше приемливи височини около това смачкано село. До панаирите на границата не можеше да довлече крак. Спираха пет километра преди това. От Чеканец – може би. С проучването не се получи. Отрязаха. Както не се получи с екскурзиите до Източна Германия. Както не се получаваше. И не се получаваше. Останаха курсовете. И онези ъгли на ветровете. Теория… Без полети от Искърското дефиле.
Входът продължи да бъде препикаван. Ритмично. На репер срещу „Кръста“ висяха курвите от „Кемпински“. Е евтините си жакетчета.
Сега пред себе си видя тел. Ръждясала от планински ветрове и ниския пограничен дъжд. Тел. Трябваше да я прескочи, но кракът му отказа.
Горе… Вече… Кучето беснееше. Горе, на високата равина, откъдето започваше пропадането на този взлобен и жълт бряг. Взлобеният бряг на взлобената гранична вада.
До кучето – очите бяха диво-сини. Блеснаха. С жълти петна като жълтия бряг в тях. В очите.
Усети пробождане, сетне чу гръм. Чу гръм. После чу крясък…
И всичко стана толкова бавно…
В края на седмицата, вестникът в хоремага на ниското село, вестеше за някакъв утрепан. Поредният утрепан. Диверсант и изменник. На тезгяха, до вестниците, се продаваше домашна ракия. Жълта домашна ракия – шльоковица от жълтите сливи, дето се кривяха тук-там по жълтия обръснат бряг на жълтата погранична вада. Утрепалият бе дарен. С гарнизон с преспиване.
Преди да заспи, утрепалият се напи. До смърт. В чест на дарената смърт.
В града под Витоша започваха нови курсове. За делтаплани.
Курвите пред „Кемпински“ будуваха.
Райо
…Райо се обеси в някакъв ранен следобед. В един от последните квартали на София. Влажясал апартамент под наем, олющена баня, затвореност някаква, далеко от шумните им крясъци, от несподелеността, от цялата тази несбъднатост на годините му. На годините ни. От тази лудост на всичко, което бе около него. А трябваше да се живее. Нали? И той живееше. Докогато можа. С онази влюбеност към скулптурите и свещовидните си, изящни картини.
Изкарваше хляба си в ателието за театрални кукли. Отсреща – Народният им Театър, Театърът на Народните им артисти, по-надолу – къщата на Народните им поети, встрани – книжарницата на Народните им музиканти. Абе – народни та народни. Да ти се доповръща!
А Райо бе красив и безроден. Там, в мазето, в ателието за театрални кукли, където винаги миришеше на лепило. Винаги миришеше на лепило… Тежката миризма на лепило. Слепваха се маски, души, пречупености. Мразеше това, което прави, това което му бяха позволили да прави. Мечтаеше за изложба, за место, където да подиша сред скулптурите си, да им поговори, да им разкаже. Да е сред приятелите си. Колкото бяха останали. А те не бяха много. За някакъв къс от някакъв миг. Син на лекар-емигрант с клиника в Ерланген. Тежката миризма на лепило. Райо.
Успя да направи първата и единствената си изложба на „Раковски“. Появи се в някакво кървавовишнево сако, фучеше от смях, от радост – живееше, дишаше. Скулптурите му бяха съвършени. На другия ден никой не писа за него и за изложбата му. В деня след другия ден – никой. И той потъна в океаните от лепила. Започна да ходи по планините, да бяга към планините и това, за което си спомням сега е снимка в някакво списание след порой, наводнил града ни. „С лодка по Евлоги Георгиев“ – пишеше. На снимката – Райо. Усмихнат, свободен. С лодка по реката на родния ни град, по тази мърлява вада, която сега бушуваше, вдигаше гребен, даряваше волност и той там, там, гол до кръста, софийският ни Ахав.
Красив до небето. Свободен до небето.
После ме изпрати за Америка. Пишеше след това, казвах му да се маха, да се маха, а той се смееше и казваше: „Не, не е за мен това!“ Пренесох картина от него. Тук. В дома си. „Нека днес е последният ден на привидното ни безсилие“ – е написал на гърба ѝ Райо. Младежки словесен жест зад някакво вдължено и абсолютно виолетово пропадане.
Преди месец намерих и снимката му в зимния таван на „Изгрева“.
Райо.
Красив до небето. Свободен до небето.
