ТРЕТИ РАЗРЯД, Никола Г. Алтънков

Ей, тоя трети разряд! Неможе да мръднеш от него. За да се освободя трябваше да се запилея чак в далечна Америка. Повечето трудов стаж в Родината ми беше общ работник III  разряд, в Белене бях III  разряд, първа категория, щото и там има йерархия, от разряда и категорията ти зависят обекта, бачкането и прехраната. И карцерите са различни.

А и си бях III разряд човек, да си кажем правото. Първи бяха комунягите, които управляваха, те не бяха много, да са били 50 000, макар че още един милион са мислили, че и те управляват. Управляват дръжки, били са, да речем полу-първи разряд, втора категория. Като свърши партийното събрание те си заминават, а бабаитите остават и решават.

Втори бяха всички други с изключение на тия дето бяхме трети разряд, понеже родителите ни бяха треторазрядни, или ние самите сме се пръкнали такива: гадове, противници на режима. Индуските касти ряпа да ядат. Тук беше просто и ясно: има само три касти: брамини, никаквици (мунчовци, леваци) и парии (гадове и разни фашаги).

Вярно, със старание и прилежност (и малко подлост/подлизурщина) можеше да се премине във втори разряд. Първи разряд – ausgeschlossen! – беше НЕвъзможен, но красивите ни момиченца можеха игриво да скокнат чак до I разряд с жених-брамин, или негов син. За тях ананас, а за нас праз!

Работната ми кариера в Родината беше бурна и динамична. Поред от 1948 година: работих в екарисажа в София, около Малашевци и няма да повярвате, имам в архива си Осигурителна книжка с лепени седмични марки – доказващи работен стаж и даващи ми право да се лекувам при осигурителен лекар, после ковах щайги на Сточна гара в чудна компания, в моята група бяха хора с фамилии Бурови и Гешеви.

Копах пътища около „Надежда”, после вих арматури (нищо подобно, мъкнех едни дълги железа по постройките), там ме вреди Кольо Чешита, бърках бетон и го носех в кофи на майсторите, или до хаспела, поставях вътрешна облицовка на Партийния дом (пак лъжа, носех и подавах нарязаните италиански нежни, лесно чупещи се плочи на трънчаните, които ги монтираха и ме псуваха защо са счупени), що студ, мраз и киша съм изкарал по постройки около Диана Бад, аз си знам. И всичко това III  разряд, как копнеех поне за IV разряд, мисля че само трънчаните (VII разряд) от Партийния дом се смилиха и последните два месеца вземах надница IV разряд.

Хеле, потръгна ми. 1956 година с много връзки ме взеха касиер-домакин на хижа „Бор” на Витоша, родих се – там бях като цар, пък и ми беше познато, нали бях артелчик в Трудовата. Съвпадна с Унгарските събития и успях да приютя на хижата няколко от приятелите ми, които ги търсеха за арести и за лагер. Потушиха революцията, избиха когото трябва и комунистите се поуспокоиха. Попето, Томата, Любенце и Монта се върнаха по къщите си. Последните двама бяха още изселени, така че не бяха и много „кашер”.

Оттам почна стремглавото ми издигане. Следващата година постъпих в „Наркооп” и ми дадоха магазин за обувки в „Надежда”. Магазинчето малко, за един човек, аз отварям, аз затварям. Асортимента е трагичен (сега ми се вижда така). Продавах „алпинки”, здрави обувки от юфт с подметки от автомобилни гуми и гуменки за лятото. Малките номера – до 38ми за жени, другите – мъжки. Имаше и топлинки, карирани, трицветни: синьо, бежаво и резеда. Галоши, шушони и по някой цървул. Кварталът беше такъв.

Занаята се учи бързо, клиентите не са придирчиви понеже са благодарни и на боклуците, които се предлагат. Трябва да се внимава с ревизиите – те са внезапни и бързи и не трябва да имаш в чекмеджето повече, по-малко сьщо не е добре, но по-минава.

Следващата стъпка – щанд за обувки в универсалния магазин срещу Централна гара, ето го, намерих си ниша в живота. Имаше шест щанда, управителят беше сърбин, от тия коминтерновците, дето бяха избягали от Тито, сталинисти значи. Но свестен човек и пиянка, сприятелихме се и няколко пъти къркахме заедно.

Брей, харесаха ме от „Наркооп”, дадоха ми магазин на „Жданов” (сега пак „Пиротска”), между пазара и „Георги Димитров” (сега „Мария Луиза”, като по рано). Е, вярно, магазин за преоценени обувки, но аз се водя управител, имам две касиерки и четири продавачки, работим от 8 до 8, майтап няма, много работа и пари падат, стоката идиотска, а и дефектна, но и публиката не отбира, щото евтино.

1958 беше първата година, когато разхлабиха малко, а за мен беше важно, че не искаха О.Ф. бележки за университета. Дотогава всяка година подавах молба да ми възстановят следването: бях почнал „право” в 1951 заедно с Веско Бранев и Йордан (Бебо) Соколов, но ме изключиха след лагера. Шест години отказ, отказ и отказ!

Професор от университета, семеен приятел, и сега няма да му кажа името, ме посъветва да престана да подавам тия молби – напомням им за себе си – ами да избера нещо незначително и да си подам документи като всеки за явяване на кандидат-студентски изпити.

Пак трябва да внимаваш. Хуманитарните дисциплини бяха аут, там не може, за доктор/зъболекар – също, Политехниката – не ме бива. Филологиите! Тогава те бяха не само презирани, но и като че ли запазени за такива като мен. И досега като срещна някоя, която казва, че е завършила английска филология, веднага я класифицирам като трети разряд. Кандидатствах френска и английска, приеха ме и по двете. Не се колебах и избрах английска, оказа се правилното решение.

И още как. Намерих се в прекрасна компания. I курс английска филология, 1958 г.: Андрей Тошев, внук на, да, на м-р председателя от 1935 г., баща му Йордан е бил пълномощен министър в Будапеща по време на войната. Андро си беше сменил името, казваше се Данчев (фамилията на майка му), да не го забележат. Напразно, той си знае как изкара – той и Жана Молхова.

След изселването им в Ловеч се върнаха на „Велико Търново”. После им разрушиха къщата, за да построят блок за големци, а те – на „Дружба 4”. В същата махала бяха и Омбо (Христо Друмев), Златко Попов и Харо Пушкаров, Джабара, Пенчо Балевски, Кантара и Джо Златаров, Буби и Монта и кой ли не, самонаричаха се „Златната младеж” и действително бяха елит.

След 1990 г. Андро стана професор и декан. Не го търсете в нета, там е „Данчев”. Почина от „луда крава” в 1996. Андро и брат му, Слави, нещастно починал, като министъра Иван Башев (в същия ден), не оставиха наследници. Не се и ожениха. Големият род Тошеви вече май не съществува, затова ги и споменавам по-подробно. Вместо свещичка на гроба им.

Мария Шипкова от фамилията на Михаил Шипков, преследван, измъчван и затварян като американски шпионин, Марта Биби, брат ѝ в Австралия, избягал, Тото Ножаров, любовник и галант, чехкинята Данушка Даракчиева, Вася Данова – не тая, сега известната, а друга, но от същото голямо семейство: Данови-Стайнови-Маджарови.

Милко Бунев, племенник на Мара Бунева и син на Борис Бунев (Бунето), помощник на Иван Михайлов, заедно с Йордан Чкатров, Кирил Дрангов и др. Кръстник му е самият Иван Михайлов. Милко избяга, заедно с Тони, жена му, с дъщеря си Анна-Мария и с майка си, живяха в Детройт, после в Чикаго, почина в Родината през 2013 г.

Наско Лолов, син на Васил Лолов и Бойка Константинова, видна оперна певица, невъзвращенка. Един от прекрасните хора, които срещнах в живота си. Сприятелихме се в София, той замина при майка си в САЩ следващата година, превърна се в невъзвращенец, намерихме се в Калифорничка и живяхме 20 години в една махала в Санта Барбара. Чудесен музикант, взе докторат в същия университет, където бях и аз, върна се в България, ожени се за юношеската си любов Мая от Бургас, почина в 2016 г.

Състудентка ми беше и Копринка Червенкова, друг дуплет. Не тая Копринка, дето яде закуска с Митеран през 1989, друга. Потърсих я като се върнах през 1990, но нямах късмет и попаднах на закусвалата.

Имаше и една група от десетина млади момиченца току-що изкласили от езиковата гимназия в Ловеч – мисля, че беше първото такова училище – знаеха езика много добре и бяха прилежни.

Трите красавици: Милена, Данчето и Диана. Бяха от много добри софийски семейства. Милена избяга и беше в лагера Латина, Италия, помня че ѝ изпратих декларация като гарант. Дойде в САЩ, после докара сестра си и майка си. А за прекрасната Диана се ожених в 2002, след четиридесет и пет годишни спомени.

Бяхме тридесетина души, а са били предвидени повече, но нямало кандидати. По средата на първия семестър дойдоха неколцина уволнени/съкратени млади офицерчета и както дойдоха, така и изчезнаха. От тях помня Трайчо Белопопски, за който разбрах, че станал английски шпионин и живеел в Ню Йорк. Хората се издигат.

По мое време английска филология беше трагично предприятие. Крепеше го Мъро – Марко Минков, гигант английски, български и учен от класа. Мисля че майка му е била англичанка. Много, много голяма работа! Може да е бил и малко нещо левичар – чудо голямо! Останалите – няма останали!

Имахме група лелки: Ранкова, Фео Атанасова и Харлакова, учителки по английски, които ни учеха на езика, може да се е водило „лексика”, после като изгониха комунистите от Америка дойде и Поли (Паулина, Павлина) Пиринска, съпругата на Георги Пирински и майка на сина им Георги. Появи се Жана Молхова – пак „лексика”. Руси Русев беше от старата гвардия, а Митко Спасов се издигна като граматик и теоретик. По техните стъпки пое и Андро Тошев по-късно.

С комунистите от САЩ – дойде да предава американска литература Виктор Шаренков. Той не е за пренебрегване: докторат от Колумбийския университет, 1928 г., директор на Ню-Йоркската публична библиотека (много голям пост). Събираше ни в апартамента си по американски – седяхме по пода и пиехме вермут, той говореше и беше гот. Асистент му стана Владо Филипов. И защо разправям, че английска филология било кофти? Не беше, беше даже забавно!

Никола Г. Алтънков                                               13 февруари 2021 г.