Когато бях малък, изобщо не се интересувах от автомобили. Нищо в тях не ме впечатляваше и не разбирах как животът на останалите деца се върти все около тях.
С досада и отегчение изтърпявах да си покажат колекциите „Мачбокс“. Разменяха си ги, състезаваха се и сравняваха ресьорите на различните модели, тъй като се считаше, че колкото повече подскача една количка, толкова по-хубава и „оригинална“ е тя. Чаках ги да приключат с детинщините, за да се заемем с някоя по-смислена игра от типа на „Гъзеница“ или „Кър“. Като ми омръзнеше, отивах да си играя сам. Копаех градове за божи кравички в земята или се сражавах из мазетата с въображаеми извънземни. На прибиране можех да спадна гумите на някой съсед или да набутам картоф в нечий ауспух, но с това се изчерпваше връзката ми с прозаичните транспортни средства.
Мен ме вълнуваха вертолети, подводници и космически кораби. Можех да обърна внимание на по-голям багер, бетонобъркачка или комбайн, но да се захласвам по новия „Москвич – дванайсетак“ на съседа беше абсурдно.
Пренебрежението ми към автомобилите не ме напусна и като пораснах малко. Гледах на тях не като на марки, а като на различни физиономии. Предната броня, решетката и фаровете изобразяваха човешки лица и аз се опитвах да отгатна настроенията им. Едни ми се струваха тъжни, други преливащи от кеф, а трети просто озъбени. С отварянето на границите, тръгнаха автовозите от западните морги и колите спряха да ми приличат на хора. Дизайнерските решения наподобяваха повече насекоми и диви животни, но и така не стана по-интересно.
Сигурно щях да си поживея още известно време безметежно и щастливо, ако не бях започнал една работа, заради която ставах толкова рано, че още нямаше градски транспорт. Обстоятелствата ме тласкаха към покупката на МПС. Взех да се улавям как все по-често цикля из обявите „Продава се“, търсейки разумно решение да се придвижвам самостоятелно.
Ако можех да върна времето и мястото на сделката назад, със сигурност щях да задам повечко въпроси на продавача. Бях чувал, че когато се купува нещо старо, не е зле да изясним защо собственикът така трескаво бърза да се отърве. Тогава отговорът, че си продавал трабанта, за да си купи мобифон, ми се стори повече от приемлив. Преброи парите, обърса си брадата с тях и ми връчи една найлонова торбичка. Докато препусках по стълбището към новата покупка, успях да я разгледам: китайски кабели за акумулатор, ръчен крик, армейска лопатка „тип инженер Ганев“ и илюстрован наръчник „Аз ремонтирам Трабант“.
Вгледах се във физиономията на придобивката. Не бях срещал подобна. Една такава хем отчаяна, хем загадъчна и закачлива. Завъртях ключа и бръъъм-бъм-бъм, пррръмп – пъм – пъм, станах участник в движението и аз.
Боже, ако знаех в какво се забърквам! Само ако знаех каква проклетия се крие зад тези два оцъклени фара и тази пристегната със свински опашки решетка…
След няма и месец „Да ме бутнете малко, че нещо не пали“ се превърна в основата на общуването ми с околните. Когато нямаше хора, се бутах сам. Търсех да паркирам все под наклон. Заставах отстрани, подобно на засилващ се състезател по бобслей, изчаквах трабанта да набере достатъчно инерция и се мятах вътре. Номерът бе да включа на втора от раз. Пропуснех ли, стигах равното и трябваше да чакам помощ.
Един ден като се разпуши под капака, си викам „айде тва беше – основен ремонт“. Карам към майстора като парен локомотив и след мен се обръща цяла София. А за бръмчането и звуците да не обяснявам… Страхотия! Старият майстор погледна, подсмихна се и свърза обратно един изпаднал маркуч. Отне му три секунди.
-
Колко дължа? – питам и умирам от срам.
-
Дай пет лева. Акъл парасъ! – отговаря човекът. Аз въздъхвам, защото нямам повече.
Спирам на денонощното за цигари в четири сабахле, ама си избирам онова, до трамвайната спирка, защото е с хубаво нанадолнище. Онзи вътре хърка, чак прозорчето е запотил. Тропам лекичко да не го сепна, а той вдига глава и гледа като препариран. Прозява се и търка гурели. Изведнъж се опулва и започва да подскача. Сочи ми нещо и крещи. През стъклото не му разбирам паниката и обръщам глава: Трабантът тръгнал без мен и набира скорост!
Бях свикнал да се качвам в движение, но този път бе по-различно. Изчадието най-подмолно бе взело двайсетина метра преднина, а докато галопирах като катър след него се сетих, че на всичкото отгоре съм заключил предната врата.
Мале като се запсувах: „Кой ще те открадне тебе бе, бангийо непоръбена, с кой акъл те заключвам и за какво?“ Добре, че си биеше наляво, та вместо да се натресе в баничарницата, по най-пряката логика, взе най-уставно левия завой и продължи по другия булевард. Слава Богу, по това време няма кьорав човек. Едно, че ставаше беля, второ, този резил ми идваше в повече. Настигнах го. Докато се опитвах да нацеля ключалката в движение, колата взе, че спря. На равното. На мен ми капе пяна от устата, на возилото нищо му няма! Както се досещате, не пожела да запали повече, а на мен ми бяха останали сили само за няколко ритника.
Крайно време беше да разлистя ръководството „Аз ремонтирам трабант“. В първите страници обясняваха особеностите на двутактовия двигател и имаше инструкции колко масло трябва да добавям към бензина. „Давай нататък –викам си – с това проблеми нямам“. Действах си на око. Ако не пушеше изобщо, значи трябваше повече масло, ако се скъсваше да пуши, тогава доливах бензин.
Някъде около седмото изчитане заподозрях, че имало някакви чукчета, от които зависи центровката и ако можех да ги докопам, имах шанса да сваля разхода на гориво. От самото начало, 25л./100км. ми се виждаше доста озадачаващо. Намираха се на малко неудобно място, но ако се свалеше предната дясна гума си ставаше напълно достъпно.
И така, благодарение на ръководството, към рутинното бутане добавих периодичното сваляне на предна гума. След всеки демонтаж, ритуално осъществявах премерени удари с лопатката „тип инженер Ганев“ по чукчетата. Така можех да прекося града само с едно зареждане!
Доста по-достъпни бяха бушончетата, които отговаряха за светлините, стоповете и чистачките. Те се намираха в една кутийка под арматурното табло и за тяхната изправност отговаряше бъдещата ми съпруга. Почти след всяка по-голяма дупка, някое от миниатюрните бушончета се изстрелваше из купето. Наложи се да си пусне маникюр, тъй като след като ги намереше, следваше пипкава манипулация по обратното им поставяне.
Спират ни катаджии, че не светели фаровете:
-
Момент – им казвам и я ръчкам да търси бушона.
-
Тъмно е, не виждам – оправдава се тя и аз моля органите на реда да ни услужат с фенерче.
Заради тази екстра даже ядох бой от мутрите. Случи се да съм сам на един светофар, и необяснима свръх естествана сила реши да изстреля няколко от тях едновременно. Всичко изгасна и аз се нагъзих да ги търся. В залисията, без да искам съм отпуснал спирачката и съм подпрял беемвето зад мен. Дори не разбрах как. Усетих само, че някой отваря вратата отвън и последваха тупаници. Нямаше как да не ги усетя. Те ме бушонират, аз обаче си търся бушоните. Кънтя ми главата няколко дни, но през 90 -те това се считаше за бял кахър.
Безспорно най-голямото приключение бе пътуването до морето. През целия път си говорихме за това колко е удобно, че не се налага да мъкнем на ръце куфарите, китарата, чадъра, надуваемите дюшеци и лодката като миналото лято. За наше удивление возилото се държа геройски цели 11 часа до Ахтопол, но като видя табелата, сякаш реши, че се е престарало и сдаде багажа.
Хората ходеха на плаж, жулеха бири и цаца, а ние цяла седмица обикаляхме из жегата Бургаски окръг да търсим шест волтово реле. Естествено, такова нямаше никъде, но се намери един майстор в Ахелой, да ни даде акъл. Посъветва ни да сложим в разваленото реле станиолче от цигари, така че да не презарежда, но отвреме-навреме да го махаме, за да си зарежда все пак.
Не е за разправяне как сме се прибирали. И до ден днешен ми е като в мъгла. По нанагорнищата бутахме, а по нанадолнищата се опитвахме да запалим. Слагахме станиолчето, махахме станиолчето, демонтирах предната гума, млатех с армейската лопатка по чукчетата, ама гледах да е по-леко, че пък като треснех по-силно, бушончетата излитаха и бъдещата ми съпруга се изнервяше. На „Черна Котка“ вече изпадна в истерия. Прегърнах я и обещах да го продам.
-
Само – викам и – дай да си стигнем до нас, утре го карам на преглед, оправям му документите и го засилвам в „Ало-ало“.
Вечерта пуша на терасата и гладам трабанта. Гледам го и той ме гледа, а физиономията му една такава невинна, блага и добра.
-
Хич не ме гледай – гася нервно фаса – само да мина прегледа и си до там!
Ама като не е писано нещо да стане, как да стане? Тръгвам рано-рано по околовръсното, че е по-нанадолно и от нищото изскачат цигани с каруца. Бия спирачки, да избегна ПТП и… познайте! Няма палене! Ревнах като Боримечката от безсилие. Мангалите се притесниха и дойдоха да ме успокояват:
-
Дай, бате, дай ше го вържем с въженце за каручката, нема да се косиш, ше те дръпнеме до КАТ.
-
Вържете го и го дърпайте, където искате – отвърнах аз и отидох да си хвана автобуса.
