Новата поетична книга на Люба Александрова „Относителната тишина на съня“ (Фараго, 2019) рискува да остане незабелязана поради това, че авторката ѝ не е от хората, който шумят около себе си, живее скромно и почти уединено, има си определен кръг почитатели и това ѝ стига.
Подтикът ми да напиша този текст е и заради твърдението, че поезия се пише до 45 годишна възраст, после е „редно“ поетът да премине към „по-сериозните“ жанрове. Защото тази книга го опровергава.
Спокоен, изчистен стих, без излишна претенциозност, в който лирическият герой, укротен от „ласото на възрастта“ , непринудено води читателя през няколко свята, в опитите си да събере себе си Отвъд Оттук. И го прави с една ведра и мърда примиреност.
В градината с къпинова ластари, иглики, димитровчета, асми, стръкове джоджен, съхнещи на простора, лирическият герой, вършейки нещо, говори сам на себе си, обяснява действията си, рови в старите снимки, подрежда прибори за хранене на масата на паметта и най-неочаквано сменя плана и се качва на друго ниво – отмива бавно калта от ръцете си, за да запълни и замаже пробойните, пукнатините. Кои пробойни, питаме се ние?
Физическият свят, в който пребивава лирическият герой е населен и с диви патици, синигери, светулки, щурци, пеперуди, оси и с цвъртящата следобедна раздумка на врабците. А сред тях – книгите на любимите автори и прегънатата 101-ва страница.
Успоредно с притегателната сила на този вече недостижим за повечето от нас покой и природен свят на подредена хармония, авторката реконструира и света, в който живее в сънищата и спомените си – светът на близките, приятелите и любимите автори, които не са вече между нас. Като същевременно сякаш иска да попълни някакви липсващи моменти, нещо неизживяно, за да го окръгли този свой свят чрез думите, да го направим цялостен. Стихотворението, в което прави очертания на ръката си, защото никога не го е правила като дете с майка си, хваща читателя за гърлото. ( не помня в детството да съм рисувала ръката си / със надписа на мама с обич ).Семейството, живи и мъртви са тук, още са заедно, за да ни помогнат и на нас да се съберем и да се почувстваме цели.
В книгата си Люба Александрова изважда от забравата и един свят, който невъзвратимо си е отишъл, който можем да видим вече само в етнографските музеи, съживявайки в стиховете си думи, които смътно ни говорят нещо, но които сме на път да забравим – нощвите на баба, бутирката, бъклето, черджето на мама, което сивее върху дървената пейка, бохчите за умиране. И целият този предметен свят оживява, защото в него е втъкан цял един човешки живот, една енергия, която ни е помагала да се движим в света, независимо дали сме я осъзнавали или не. Думите, които не употребяваме, онези, които стоят кротко в речника за остарели и диалектни думи, могат да бъдат върнати в живота, защото го дължим на поколението на нашите деца и стиховете на Люба Александрова правят именно това. И нищо чудно, че редактор на книгата ѝ е поетесата Илиана Илиева, която по свой начин и за други региони на страната ни връща този забравен свят в прекрасната си книга „Предмети“.
Пожелавам на книгата да срещне онези свои читатели, които стоят встрани от захождащата сянка / на запустялата мисловна воденица.
Аксиния Михайлова
Люба Александрова
не помня в детството да съм рисувала ръката си
със надписа на мама с обич
(по ред съществени причини рождени дни и празници
на пръсти се промъкваха край нас)
на лист откъснат от тетрадка старателно рисувам
заобикалям с химикал ръката лява
за дясната не ми достига чиракуване
оглеждам я
невесела смалена безпомощно-артрозна
достатъчно широка
да напиша
на мама и на детството ми
каквото беше
каквото е.
сред котешките стъпки на снега
в гласа на мъничък синигер
се сгушва непосилна самота
под чуждо или свое име
а е на разкрач само змийската ни кожа
и ти си
Господи
на разкрач само
с посоките неотклоними
до трънени венци и стигми
и тътенът и милостта са близо.
отсреща
като мартенски сняг падат думите замръзнали
затоплени и разтопени
едно и също питаш наставляваш
излизането от дома и клопката
и ласото на възрастта ми
изпитала какво ли вече не
за съжаление на ти си вече с тях и стига…
не те прекъсвам
телефоните прегряват предупреждават
(така чувствителни са всички днешни уреди)
обръгнала съм на загрижености
на ежедневното обаждане
на нищоказването помежду ни
на мойто кимащо мълчание оттук
отсреща
сине.
давност
дървата сбирани от татко ми в гората
попукват дружелюбно в печката
в дъждовни дни напукани и хладни
запълвали мазето някога
дървата таткови проядени от дървояди
след четвърт век са половин редица
в градината цъфтят иглика и канатиче
тагетис и димитровче
асма череша ябълка плодят
лехичките с домати и пипер са горди
година ако им се случи
сивее дървената пейка
покрита с черджица от мама.
досадно и тягостно е приготвянето за лятото на село
дългият списък
свитата тежка от вещи лекарства напомняния
прекосилна за хромото тяло
ангажирането на превоз дотам
(за обратния Господ си знае…)
потеглянето
с бремето на тяло и ум
с двете бегонии
бяла и розова
с мислите за горещо-зеленото лято
за хладната къща с терасите
за мотичката вярна и точна
без мисъл
за пътя
назад
красиво е селското гробище
все повече борове орехи круши-дивачки треви
те ли слизат надолу
то ли се качва…
на масата на паметта подреждам приборите
за трима
четирима
както дойде
сервирам първо второ трето
сядам
на коленете си поставям
широката чиния с хляб и нещо друго
набързо хапвам и прибирам
надявам се да не е веща в тънкостите
масата
излишество излишно и излишък
с един са корен.
душата дебрите си прекосява
оградата
ръждясалата порта с чана
пътеката циментова
червено-виолетова от изобилие
на бъз и дроздове и косове
провисналия покрив
подпряна от лозата къща
стопаните отникъде заникъде
подвиква вятър
отговаря чанът.