Търсили сте навремето професия с повече свободно време – за какво мислехте да го ползвате, какво Ви влечеше?

Себе си смятам за хуманитар, попаднал между хо- рата на точните науки. Имаше време, когато смя- тах себе си за велик поет и велик художник, който трябваше да стане учител, за да има много свобод- но време – за да не бъде казионен поет и казионен художник. Затова реших да завърша специалност, с която да имам тази свобода. После се оказа, че не било точно така. Не мога да си върша работата как да е и да използвам свободното си време да си правя изкуство за самото изкуство. А се оказа и че от всяка професия може да се направи изкуство. И то голямо изкуство – от изключителен мащаб. Това е интересното, което се оказа.

Значи Ви е била необходима просто работа за хляба, която да Ви осигури възможността за свободното от съобразяване с външни обстоятелства творчество?

Някога си представях, че ще завърша физика (специализирал съм метеорология и геофизика), ще бъда на някой гол планински връх, ще се облека целия в зверски кожи и ще творя на спокойствие – на тишина, далеч от хората. Но после нещата се промениха. Когато влязох в училище при тези очички като звез- дички – виждаш, че има и друг начин да се твори.

Как именно се случи учителството Ви по физика?

От малък още ми се удаваха тези неща. Бях в училище, където учехме повече математика – математическа паралелка. Баща ни освен това ни беше научил на физика твърде много – вече завърших университета и той ме затрудняваше по физика! Това са нещата от наследството на родителите. Иначе майка ми и баща ми се надяваха да стана лекар, но ги разочаровах в намеренията си. Може би съм имал и други пътища на развитие. Човек попада на някакви кръстопътища… Като в историята за рицаря на кръстопътя: ако тръгне наляво, си губи главата; ако тръгне надясно, се жени за царската дъщеря; продължава направо – губи си коня. И нито един рицар не тръгва натам, където си губи коня, защото без кон с тия железа по него е трудно… Обикновено става така, че който тръгне да си губи главата, се жени за царската дъщеря, а който тръгва да се жени за царската дъщеря, си губи главата. Затова човек трябва да е по-скромен и най-вече да иска да даде, а не да получи. Нещо, което съм научил от моя баща: “Трябва да оставиш хората малко да те използват, иначе за какво си им?” Цял живот съм правил това – търсил съм някой да ме “използва”, децата да ме използват. И никога не съм давал частни уроци срещу пари. Школата ми е напълно безплатна. На някой като му платят пари по някакъв проект, работи 20 часа и на 20-тия час си пуска тебешира – спира до там. Аз работя 2000 часа без да си пусна тебешира и да спра до там. Правя експериментални постановки, по хиляда пъти разработвам още по и още по и по-съвършени неща.

Не Ви ли ограничават рамките на образователната система?

Ако съм направил нещо, то е било въпреки системата. Някога имах един директор, който казваше за мен и преподаването ми: “Работи по неправилна методика, обаче има изключителни резултати.” Големите постижения се правят на границите между науките и изкуствата. Това е вече на предела дори не толкова на науката, колкото на изкуството. И само една много широко скроена личност, която може да излезе от плоскостта на баналното знание, може да направи големите постижения. Освен това емоционалната култура и тя е много важна. Една изключително трудна логическа задача може да се реши по-лесно, ако човек има емоционалната настройка, ако му е приятно – просто я решава в друго състояние.

Значи говорим за единство между ума и душата, за да имаме изключителни резултати?

Да, да. Много красиво. Големите личности са с безпределни мащаби във всяко отношение – на мислене, на чувстване… и такъв човек е, който може да направи свръхпостиженията.

Айнщайн споделя, че при съвременните методи на обучение е почти чудо как святата любознателност не е напълно задушена, защото това нежно растение се нуждае преди всичко от свобода. Може ли да се каже, че с Вашия метод на преподаване успявате да разчупите “догмите” на системата, за да освободите духа на любознателноста?

Една от основните точки в моята система за силов интелект е свободата като производителна сила. И това е още от преди демокрацията, в онази там тоталитарна епоха – винаги са ме критикували, че моите ученици били прекалено буйни, прекалено свободомислещи и прекалено свободно говорели. Поради тази причина през последните десетина години моите директори не ми дават да съм класен ръководител – защото учениците ми били прекале- но свободни. Ами без тази свобода те не могат да бъдат творчески личности и да печелят златни медали! Свобода, съчетана с висок трудов и човешки морал. Това е свободата на творческия човек, на Господ, а не на деструкцията и анархията. Свобода, която има морална подплънка.

И не можем да искаме от всички деца да са еднакво добри във всичко, нали?

Когато за първи път влязат при мен ученици в клас, първото нещо, което им обяснявам е, че един добър майстор на банички заслужава по-голямо уважение от един некадърен професор. Правиш една, две, три, пет…, две хиляди банички, докато направиш съвършената и тогава заслужаваш хората да те уважават, да те обичат и да ти плащат. Във всяка една област човек може да бъде нещо сериозно и нещо голямо. Когато го прави с любов, с настроение и влага много душа.

Хората се раждат различни – имат различни въз- можности по рождение. Един се ражда като Стефка Костадинова, която може да скочи над 2 метра височина, а друг се ражда парализиран и не може да си прескочи чехлите. Някои се раждат красиви, някои грозни… И питам сега: “Това хубаво ли е, лошо ли е?” Първата реакция е: “Много лошо!” Казвам: “Не, не може да се направи общество само от професори. Едно общество има нужда от хора, които сутринта с камиона да докарат топлите банички, някой да смели брашното, някой да изоре нивата и т.н. Едно общество е добро с това, че има разнообразие от хора. И всеки човек трябва да бъде обичан и уважаван според това, което той лично може да прави.”

И тук идва моментът с оценките. Тези деца, които не са родени за физиката примерно и не се справят добре дори във Вашите часове – как приемат това, ако имат по-ниска оценка?

Те го приемат, обаче родителите не го приемат. Децата приемат това, че някой е по-зле от друг. Казват – в това не съм добре, но в нещо друго съм добре. Толкова. Обаче има родители, които не могат да приемат, че детето им, след като е влязло в математическа гимназия, може да има по математика или по физика две.

Чак две?! Пишете ли двойки всъщност?

Ами вижте. Имаше едно време един Ивайло, май- ката и бащата на който в края на всеки срок идват да ми се молят да му пиша три, понеже те се били унижавали. И аз млад и зелен – пиша му три. А не е трябвало. Момчето завърши средно образование, а не трябваше – просто няма такива възможности. Отиде войник, а не трябваше да отива – трябваше да отиде трудовак, където му дават една кирка и други хора командват какво да прави. Изпращат го на

границата – граничар. И понеже е с образование, из- пратили го да оправя електрическите заграждения по границите. Неграмотен човек, който не разбира от електричество – уби го тока, умря. (А майката 16 години не е могла да забременее с него…)

На мен до ден днешен ми тежи на съвестта това момче. Ако му бях писал две, щеше да бъде жив. Така че двойката може да бъде животоспасяваща оценка. Проблемът е справедлива ли е тази оценка, правилна ли е. Целта на оценката е човек да разбе- ре, че “за това ставам – за това не ставам”. Не може всички да станат оперни певци и това, че някой по пеене, да речем, има оценка различна от 6, не означава, че трябва да се обижда – означава, че става за нещо друго.

Значи опираме отново до системата на образование, която иска от всички да имат пълни шестици по всичко, за да може да продължи човек изобщо образованието си…

Това е невъзпитание на един цял народ. Имам един приятел – д-р Хофман от Хумбoлт университета в Берлин. Човекът е доктор на науките, а синът му работи като електротехник и той го смята за нормално. Не се обижда от това. И момчето си е щастливо като електротехник. Трябва ли да става професор?!

И все пак нали от учителя зависи да вдъхнови по някакъв начин – защото има случаи, в които малко е нужно, за да преодолее човек определено ниво. Имали ли сте такива случаи?

Имал съм случай с една ученичка, която имаше двойки-двойки-двойки-двойки…, а следващата година от първия час започва по всичко с шестици – все едно са я сменили, все едно някой е сменил вътре “чипа”! Има такива деца. И аз, първо, никога не си съставям мнение за цял живот за някой. На всеки му се дава шанс.

А дали има връзка именно с това, че съвременната
образователна система не събужда любознателността у човека, а я убива като иска да се наизустят някакви данни и се преподават неща, които не стимулират творчеството? Не се гради емоционалната нагласа към процеса…

Липсва възпитанието. Това е световна тенденция, но при нас болестта е много тежка. Има възпитани народи, които ценят знанието. В момента това са народите от далечния Изток.

Мен ме бяха поканили в един елитарен клуб – Reform Union Club. Това са хора, които… – ако аз съм бил Мъж на годината, те са били Бизнесмени на годината. Много интелигентни хора, които искат да

направят реформа в българското образование. Прочели и научили са, че бъдещето е в това ученикът сам да си учи в къщи. Стои пред компютъра, самообучава се, избира си какво да учи и колко да учи… Въпросът обаче е човек да има култура, за да избере. За нещастие, ако оставим децата да избират съвсем сами какво да учат и какво да не учат, 90% от тях до края на живота си няма да завършат първи клас. Просто никога.

Преди години този проблем е възникнал, когато са правели ООН и Всеобщата декларация за правата на човека, а има и Декларация за правата на детето. Било е голям спор трябва ли децата да бъдат насила изпращани на училище или да бъдат оставени да си играят в къщи и ако поискат, само тогава да отиват на училище. И е надделяло мнението, че: “Смъртно опасно е за детето да е просто.” Моите ученици го знаят като една мантра това, че: “Смъртно опасно е да си прост.” И наистина е смъртно опасно. При тази цивилизация, при тия техники, неграмотният човек е смъртно опасен за себе си и за околните. Трябва някакъв баланс, в който да има дозирано ентусиазъм и дозирано муштровка, ordnung1. Германската система не се сочи за най-добрата в света – определя се като номер едно финландската. Обаче германската икономика е най-силната в Европа. (И това е икономика, която реално работи и произ- вежда качествени блага, а не е само някаква гола печатница за инфлационни пари.) Във финландската система1 до пети-шести клас не им пишат никакви оценки – децата ходят на училище за удоволствие, няма го насилието. Но! Скандинавските страни са били някога една държава, която се е наричала Християния. Възпитанието и културата са съвсем различни. Ако сте ходили в Осло – Музеят на викингите – най-големите разбойници в цяла Европа са това. И в някаква година всичко свършва. Питаме екскурзоводката после какво е станало. “После сме станали християни.” Точка. До там с разбойничеството! За съжаление при нас май не сме станали истински християни…

Всъщност ние сме го прилагали досега Християнството като вътрешно знание в условията на чужди системи, не е ли така?
Има неща, които не са най-доброто, с което може да се гордеем, но това е човешкият материал и ние трябва да направим каквото може. И се оказа, че може! Една малка България има от международните олимпиади по физика толкова златни медали колкото Франция и Великобритания взети заедно и две трети от тези медали са излезли от тук. Това говори колко много са неизползваните резерви на нашето общество.
Бяхме на олимпиада в Австралия и Станислав Козел, който е ветеран (беше ръководител на руския отбор в продължение на вече половин век), се подиграва на китайците. И как точно? Китайците на първия кръг на олимпиадите по физика имат между 12 и 14 милиона участници, за да изберат накрая 5 души национален отбор. И руснакът им казва: “Вие какво се хвалите сега – от толкова милиони сте извадили 5 души и сте спечелили някакъв медал. Гледайте, казва, Теодосий!” (Защото той мен ме познава от много години и знае моите ученици, които са печелили медали.) “Значи от една България, която е колкото един град в Европа; от един град, който е 1/160-та от България; от една паралелка – 6 души са ходили на международна олимпиада и са донесли 3 златни медала за България.” От една паралелка! И от тая паралелка е Теньо Попминчев, за когото сега много се говори. Момче, което е стигнало до сребърен – не златен – медал, обаче беше най-добрият експериментатор. На международната олимпиада в Осло неговият съученик от същата паралел- ка – Павлин Савов2, спечели златния медал, а Теньо сребърен. След края на олимпиадата публикуват най-добрите решения на всички задачи – първа, втора, трета, пета… и на експерименталната. Не- говата беше най-добрата експериментална задача. Графика, правена на ръка, но все едно, че машина я е рисувала. Имаш чувството, че някаква машина го е печатала това нещо, а не жив човек го е правил на ръка. Педант, маниак, който е осъмвал над задачите си… Та това е една паралелка по тяхно време, когато съм бил класен ръководител и съм ги възпитавал лошо, защото са били много свободни хора. Много свободният човек какво прави? Теоретиците си мислят нещо, а той е избрал точно обратното. Казва “не е така, по друг начин трябва да стане” и неговото се е получило. Това е свободният човек и той прави голямото откритие. И в момента той е специалист номер едно в света в областта на лазерите на рентгенови лъчи.

Теодосий Теодосиев – два пъти “божествен” елемент в името Ви, и то със специфичен нюанс на старославност и архаичност като звучене. Сигурно има нещо от този дух у Вас, който предавате на своите ученици?

Някога моят братовчед Радослав казваше, че името предопределяло съдбата на човека. Е, не винаги може да се направи такава връзка, но има нещо вярно. Аз смятам себе си не толкова за добър специалист, колкото за добър възпитател. И учител по морал – на първо място. Това е част от наследството. Имал съм невероятното щастие да получа твърде много и се чувствам задължен да дам твърде много. Както Иисус го е казал: “Даром получихте, даром давайте.”

Разкажете ни нещо за семейната среда, в която сте израсъл?
Бяхме четири деца – двама братя и две сестри. С майка ми в една кухничка сме живеели, където перпендикулярно на един креват спим със столчета отпред, защото краката ни стърчат на края на кревата. Като в приказките. Приказно детство – събуждам се сутрин, стъклото цялото в ледени цветя и аз като най-голям ставам не да нацепя, а да разбия дърва с клинове и чукове. Коренища, защото това бяха най-евтините дърва. Баща ми купуваше с чували по 160 кг боб наведнъж. Сутрин, обед, вечер… няма първо, второ, трето – незапържен боб със салатка от лук, оцет и олио, малко маслинки, здравословен черен хляб и така.. Но и четиримата с университетско образование. Уважавани хора. Баща ми беше велик възпитател – аз не съм толкова добър като него. Той умееше да направи нещо да е смислено. Най-често чрез ограничения, оскъдица, чрез създаване на интерес. Отруден човек, който е работил много и е създал огромно предприятие като е започнал от отрицателните числа, не даже от нулата – след 9-ти национализирано. Губи всичко. Не му дават да управлява предприятието, което е създавал цял живот. На 45 години започва живота си отначало – с млада жена (18 годишна) и едно малко бебе, тоест аз… Взема инструменти под наем и започва да работи, а е бил творец в предприятието си. Отглежда 4 деца – всичките с университетско образование, като принципът беше: “Не събирай богатства, които молец ги гризе, ръжда ги пояжда”, тоест нещо, което могат да ти го вземат. Ако имаш нещо в тебе вътре, него няма как да ти вземат. Човекът се е трудил – от Казанлък е ходил до Пловдив с велосипед (100 км) да пести пари, за да купи най-хубавата американска фреза от мострения панаир в Пловдив и най-хубавия американски струг. Вземат му всичко. Каквото е могло да се разграби, разграбва се, и голямата му мъка беше разхищението. Разпиляването през социалистическо време. Кървав труд! В онези времена компютри и промишлени роботи не е имало. Един струг, 12 метра дълъг, престъргва трансмисия. И двамата братя Теодосиеви прекъсват нощем през два часа съня си – тоест на всеки час се редуват – за да може да връщат в началото за новата стружка и така да работи машината денонощно. Или парен котел, спукан – горещ още, долу въглищата димят. Пускат го вътре да завари котела. Като припадне (защото вътре има отровни газове) го вадят да го свестят и после пак го пускат. Да завари котела, защото колкото по-бързо се започне пак работата, толкова повече ще му платят. Това е първоначалното натрупване на капитал. Воля и огромни духовни възможности! Имаше една огромна библиотека, която се държи под ключ. За да ти създаде интерес към книгата, към ученето – всяка вечер чете, като вади книгата, а после пак я заключва, слага катинара. И нас това ни човърка отвътре, на нас ни е интересно – какво е това сега, което крие от нас?! Другите деца ги молят и гонят с лъжицата да яде детето по една за мама, за тати, за леля… кашичката и то плюе, нали, и не иска. При нас такива неща нямаше. Има един кафез, който за синджир е окачен на тавана, и като си дойде вечер от работа – тогава се вади храната. А ние чакаме като зверове – наредили сме се около масичката. Яде се, взима се после тенджерката, захлупва се, скрива се и пак слага катинара отвънка. Няма да ядеш ли? Всички с червени бузки, никой болен няма! Като в приказките.

И лятото всички сме хванати на работа. С брат ми си мечтаехме да дойде учебната година, за да си починем малко. Цяло лято със струг, оксижен, електрожен – работим да храним семейството. И нито една стотинка не получаваме! Аз никога не съм имал джобни пари – никакви. Баща ми никога не ми е давал пари за закуска, но ми даваше 20-30 лева наведнъж за книги – ако имам някакви интереси към някаква наука или към някакво изкуство. Така че – ценности. Купувах си всевъзможни неща по химия, биология. Имах и химична лаборатория… какво ли не е било. Правех експерименти. Смятах първо реакцията, после кое колко да бъде и при мен се получаваха експериментите най-добре.

А как се съпоставя този вид ограничаване на свобо- дата с Вашите методи на преподаване, при които търсите такава?

Нашият баща ни хващаше на работа, защото бяхме голямо семейство, което трябва да се изхранва, да се издържа. И ние никога не сме смятали, че баща ни е някакъв злодей. Напротив – много си го обичахме. През ваканциите сме работили от тъмно до тъмно. Посред нощ някой дошъл, трябва да му се ремонтира колата – не може да се откаже, човекът е на път. Дошъл някой да му завари мотиката – за 20 стотинки му заваряваш мотиката, човекът да отива да работи. Не трябва никой да се връща. Това е възпитание и никога не сме имали лошо чувство към баща си, който ни е карал да работим в несвяст. Това е вече изграждане на отговорност. Аз съм най-големият, имам отговорност към по-малките и в къщи баща ни беше донесъл също една черна дъска – най-големият учи по-малкия и всеки обучава следващия.

А към изкуствата какво Ви привлече?

Рисуването ми е духовно наследство от един мой прадядо от Габрово – Христо Попсерафимов, който е бил учител по математика и по рисуване. Участвал е в Балканската война. “Одрин, казва, много лесно го взехме, обаче под Щип – от 600 души рота само 5 души оживяхме.” Той като изпълзял, раницата му била дупка до дупка. Като излязъл, го питали: “Ти защо си жив, бе?!” При което от ефрейтор го направили ротен командир. И тогава се обрекъл на Господ да стане свещеник. И си изпълнил обещанието. Гледаш човек като някакъв библейски пророк – един висок, тънък, строен. Сам си коси ливадата. Беше фантастична гледка как махнал си е килимявката, махнал расо, подрасник и с отмерени движения на косата поваля откос след откос… Все едно архангел Михаил прибира душите на умиращите. Сам си оре нивата, сам си коси ливадата, в раницата си носи пръст из планината – на скалите да посадим липи, за да има цвят и паша за пчелите. Иска да прави добро на хората… Това беше той.
Доживя до 100 години – той знаеше, че Господ го обича и нищо лошо не може да му се случи. И ако не беше умряла баба попадия, той щеше още да живее. Но каза: “Господ иска да се прибирам вече.” Защото той много си я обичаше. Тя беше последните две години на легло – гледа си я парализирана и когато почина бабата, каза: “Аз я обичам, искам и аз след нея – Госпо- ди, време е.” И си замина след нея. (Тя беше на около 80, с 20 години по-млада от него.)

Понеже сестрите ми след мен са начесто раждани, мен ме бяха пратили при дядо поп и баба попадия и там, до голяма степен, съм формиран като духовна личност. Той помнеше много – беше жива история. За войводи, които е познавал лично – в Балкана, Соколския манастир. Имаше огромна библиотека. И не само с църковна литература. Изключително културна личност. Всяка вечер си четеше и къщата му беше като художествена галерия. От мазето до тавана всичко пълно с маслени картини на роман- тични теми.

Негови ли, той ги е рисувал?

Той ги е рисувал, да. Той е живописец от наистина много сериозна величина. Свидетел съм как идваха там някои от най-големите български художници, като Златьо Бояджиев, да се интересуват, да го питат как се прави фреска – мокра фреска. Как се прави, че да издържи векове без да избледнее боята и без да падне. Имам един голям грях там аз. На стари години чо- векът искаше да ми подари цялата си библиотека, обаче тогава имах чувството, че този човек ще бъде вечен. Знаете как хората са безразсъдни и не смятат, че някой може да умре. Трябваше да отида до Габрово, за да пренеса книгите, понеже той искаше на мен да ги даде. Просто е чувствал, че аз съм му духовен наследник. Минаха години… Днеска, утре – утре, днеска… Той починал, докато съм ходил по олимпиади и лагер-школи с учениците. През това време едни млади свещеници хванали всички книги, натоварили ги за отпадъци и купили едно килимче за черквата с парите от тях.

Наистина ли?!

И това не е единственият случай. В моите детски години помня една каруца от тези с големите плоскос- ти отстрани – за обемисти, но леки товари – пълна с книги догоре. Някой е починал, дошли наследниците и карат всичките му книги на вторични суровини. Две-три книги изпаднаха и аз си ги прибрах. До ден-днешен ги помня – с кожени подвързии, с пи- ринчини ъгълчета… На моя прадядо книгите бяха същите – старопечатни книги от 1800 и някоя, 1700 и някоя година. Фантастични неща, които… е мой грях, че не си потърсих наследството. И затова си уча учениците сега да си търсят наследството. Най- голямата трагедия е, че е имало големи институции, които е нямало кой да ги наследи и след това загиват тези неща.

Тъжно е… А като знаем, че взаимоотношенията между хората са най-сложното нещо в живота и винаги са налице както верни поддръжници, така и не дотам градивни критици – има ли при Вас трудности под формата на неразбиране от околните и съпротива към това, което се опитвате да правите?

Винаги е имало използвачи. Има хора, които гледат да извлекат някаква лична полза от ситуацията. Те са една категория. Има завистници – те са друга категория. Както се казва: нито кокала да вземе, нито пък го дава. Хем не иска да работи с учениците – мързи го, хем завижда, че някой друг работел с тях. И казват: “Ако той не ми беше взел учениците, аз щях да ги изведа на еди какво си ниво.” А ученикът отива там, където му е интересно и приятно. В момента тук идват ученици от Варна, от Бургас, от Стара Загора, от Пирдоп, от Ботевград, от София… имаше преди едно момиче, което идваше от Гърция. На лагершколите през лятото идват от Калифорния, Тексас, Швейцария, Германия – Цюрих, от Франция едно момченце имаше това лято, от градче край Ница… От цял свят.

И при мен е вход свободен – всеки може да дойде и да си тръгне, когато поиска. Може да стане и да си отиде. После може пак да дойде. През детските ми години си гледах кучета. Никога не съм държал куче на верига! Никога не съм връзвал куче – как така ще му протривам врата?! Голямо, хубаво куче – на разходка с мен някъде из природата и тръгва някъде по гората. След половин час пак идва. Ще ме намери!

И между хората е така. Никога не съм искал да връзвам някого с верига за себе си. Свободата е част от щастието на човека.

Пенсионирането стои ли на дневен ред при Вас?

Имах идея да работя до гроб без да търся никаква пенсия от държавата. Моят баща така работи, до последния момент. Баща ми умря без да получи нито една стотинка – никога не е търсил пенсия. Той смяташе, че това ще го съсипе – да стане пенсионер и да чака на пенсия. Беше вече над 80-годишен – намирал съм там до струга едни кърпички, където е плюел кръв, обаче е продължавал да си работи. Човек, който не искаше на никого да тежи – включително на българската държава. И аз имах такива намерения, обаче сега излезе един закон, по който всеки, който е навършил пенсионна възраст, насилствено го изкарват от държавна служба. Аз отдавна съм я направил, така че и мен ще ме изкарат. Сега в момента на половин щатна бройка работя в Природоматематическата гимназия, докато не ме изпъдят съвсем.

Но школата Ви ще продължи тук, нали?

Тази сграда тук трябва да я направим най-голямата лабораторна база в България за експериментални задачи по физика. Имам и един обект в Балкана – училище, което е било превърнато в обор и трябва оборът да стане отново училище с астрономическата кула, материали за която са ми обещали от Управление въздушно движение на летище София. Там ще бъде една база за истинския елит на България – не масовите школи от по 80 -100 човека, а за 12 -15, които са най-напредналите. Място за голямо творчество – тишина, спокойствие, усамотение.

Всъщност Вие може да се пенсионирате формално, но ще продължите да си работите?

Ще продължа да си работя. А по начало това, което се нарича заплата и пенсия в България е нещо смешно, особено когато става дума за труд от такова количество и качество. Някои си мислят, че “той работи така даром, защото не си цени труда”. Не е вяр- но. Отлично знам истинската цена на труда си. Има един голям икономист – Жак Атали. Френски банкер, евреин – човекът, който създаде еврото. Беше писал, че през 21-вия век най-ценният и най-скъ- пият продукт ще бъде доброто образование. Аз цял живот съм подарявал най-ценния и най-скъпия продукт. Така че ако искат да ми платят това, което съм дал, трябва да стана милионер, милиардер.

Какво се случи със сградата на Математическата гимназия? И каква беше идеята всъщност с отпуснатите за нея държавни средства?

Твърде много лъжа се е натрупала в българската об- разователна система, което е смъртно опасно. Защо потъна сградата на Математическата гимназия в Казанлък? Ами така са си получили дипломите тези хора – с преписване. И първо, имаше лъжа в цялата история. Използват моето име и школата, която водя толкова години, за да получат средства за разширение на Математическата гимназия. Имаше една стара сграда, която трябваше да се събори и на нейно място трябваше да се построи разширението с три нови кабинета – по химия, физика и биология. Това беше гръмогласно обявено за Национален център по природни науки в училището. Но всъщност ето това, което виждате тук, е националният център – тук идват деца от цяла България и от чужбина.

Но се започна някакво разширяване и…?

И потъна в земята, понеже в България не се учи достатъчно физика. Една седмица преди това казах на нашите ученици, че като гледам как се копае, това крило на училището всеки момент трябва да се събори, защото ситуацията противоречи на законите на физиката. И макар че бях извън града, когато се е случило, някои хора ме обвиниха, че аз съм бил подкопал училището и аз съм виновен то да потъне. При условие, че беше злоупотребено с моето име, за да се поискат пари за това разширение, което дори не е нужно, защото градът ни е малък (с поне десет пъти по-малко население от Пловдив) и е безнадеждно да се намират ученици с необходимите качества за цяла Природоматематическа гимназия с брой паралелки, съизмерими с тези в ОМГ3 Пловдив. А кабинети си имаше, но ги направиха на обикновени класни стаи, за да се увеличат паралелките. Делегиран бюджет! Повече ученици, повече държавни средства. Картината е такава, че наистина в цял свят има криза. Има бягство от точните науки, има нравствена криза, има едно връщане към дивачеството. Един руски академик – Арбатов, беше казал, че в момента се наблюдава вторично подивяване на народите. И какво може да се направи? Кое е реалното? Спасяваме спасяемото. Не може всички да спасим – има хора, които искат да подивеят, да се върнат към дивачеството. Да се връщат. Обаче спасяемото трябва да бъде спасено и аз се опитвам това да правя.

Предишна статияПРЕМЪЛЧАНАТА ИСТОРИЯ  на учителя Тео
Следваща статияРежисьорът Николай Василев: Теодоси Теодосиев е аватар на бъдещето