Тема за съчинение

От Николай Милчев

„Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда“.
Чета на учениците си началото на разказа „По жицата“ и както винаги гърлото ми тръгва нагоре към очите. Не мога и това си е… Не мога да не се разплача, когато чувам и вдишвам такива неща.
От години съм учител и би трябвало да не правя така, ама го правя. И затова почти извивам глава, уж да не се изложа, че плача, но всичко става ясно и децата се чудят да слушат ли, или да гледат как лицето ми притреперва.
Този разказ на Йовков, на който аз му казвам „Бялата лястовица“, а не „По жицата“, няма край. Безкраен е, защото бяла лястовица има, ама мъката свършване няма. И все пътува тая мъка – кога по черен път, кога над пътя и чак до облаците.
– Господин Соколов, търсят Ви на входа на училището! – казва ми портиерът. – Слезте, ако обичате, в междучасието долу!
Портиерът се е качил чак на четвъртия етаж, където е кабинетът по литература, и главата му се повдига от задъхване, а престилката му трепка и се отпуска.
– Кой ме търси?
– Един мъж, води едно момче. Каза, че е поет. Мъжът каза, че е поет и се познавате.
Йовков винаги е красив за преподаване, защото се преподава сам (каква дума само – преподаване). И затова аз нищо не говоря, само чета. Чета Йовков.
При него не е нужно да тръпнеш какъв ще е краят, защото още от началото на историята се смаляваш и смиряваш, унасяш се и плуваш накъдето отива реката на думите.
Книгите на Йовков винаги са перце. По-големи или по-тънки, те летят и всяка страница шумоли с криле. Докато ги държиш в ръцете си, те се навеждат към теб, и те целуват. И този хоризонт в книгите на майстора! Винаги е на ръба на думите, на ръба на изреченията и прилича на море, което идва и се отдалечава. Приливи на доброта – това са книгите на Йовков. И още – приливи на жени, на път, на слънце и луна.
Жените в разказите на Йовков са родилки – раждат страсти, ревност, любов. А имената им не само са красиви – те са светлини, които заслепяват и омайват. Хубаво му е на човек да ги изговаря, да ги вкусва, да ги слуша като песен.
В междучасието слязох на входа и ги видях. Мъжът беше висок и надвесен над всичко, а момчето стоеше там и беше изчезнало от всичко.
Училищните входове са като входовете на пещери – хладни, кънтящи и всмукващи. Ако кажеш нещо, гласът ти отива високо под тавана и увисва там. В такива входове и коридори ехото е всичко. Каквото и да говориш или даже само да мислиш, ехото го чува. И човек се обърква – той ли говори, или ехото? Той ли мисли, или ехото мисли преди него?
– Позна ли ме? – попита мъжът. – Аз съм Николай Веселинов, поетът, същият, който спечели в Русе наградата „Северно лято“ за най-добра първа стихосбирка.
– Тази награда, дето аз я бях спечелил вечерта, а на другия ден – ти? – И гласът ми тръгна нагоре.
– Същата – и поетът се засмя със зъби на разтреперан и уплашен вълк.
Ще кажа само, че преди години с него участвахме в един поетичен конкурс и вечерта преди награждаването при мен дойде председателката на журите – известна и властна поетеса. Честити ми наградата тайно и предварително, но на сутринта я дадоха на него. Дълга нощ, дълги съображения, дълги истории…
Сега ме е яд, че написах тези няколко изречения с обяснения, защото така се развалят вибрациите и звуковете, но как иначе да ви кажа, че с поета се познавахме и че и аз също пишех стихове. И че някога – много отдавна, една нощ съм преспал с наградата „Северно лято“ в ума си и в суетата си.
– Извинявай, – каза ми мъжът, – може ли да говорим нещо насаме?
Момчето с него се рееше и аз видях, че е пречупено момче, че плува и блуждае. Личеше му, че всеки миг може да се разпадне на молекули и на срички.
– Търсим я – продължи поетът – от лятото я търсим и я няма. Светла се казва и аз и момчето ми я търсим. Ходехме всяка вечер в Борисовата градина и я търсехме. Гледахме под тревичките, под листата, по клоните и при лилиите в езерото – няма я. И по „Витошка“ гледахме, докато ни се изтриха очите. Колкото момичета минаха, всичките ги видяхме, но Светла не я видяхме. Търсихме я и при птиците в зоопарка – и при най-малките, и при най-големите; и при пойните, и при водоплаващите. Особено много се взирахме в птиците на езерото – няма я.
И той ми обясни: Синът му Явор бил през лятото няколко седмици на специални курсове по италиански език и там я видял. И тя учела италиански, и той учел италиански. Тя учела и бълбукала с уста езика на музиката и изкуството, а той я гледал. И я гледал, докато повече не можел да я види, защото тя попила в него. Разбрал само, че се казва Светла и че учи в училище с преподаване на италиански език. Само това.
– Ходихме да я търсим в Горна баня в лицея – няма такава. Явор написа писмо до Верона – до къщата на Жулиета. Описа им я, моли за помощ, моли ги да я намерят – нищо. Той написа писмото на италиански, а те му отговориха на език, дето вече го няма по света, но се разбра, че не знаят нищо. От лятото не е спал и не е ял. Веднъж откъсна едно мушкато от терасата и облиза цветовете му – само това е докосвал с език. Каза ми – и тук бащата се обърна да види дали момчето ни слуша – че когато много се уморявал да гледа, а Светла да я няма, затварял очи и стискал очите си толкова силно, че в мрака под клепачите му се появявали лилави точици.Тези точици ставали все повече и повече, идвали една след друга от нищото, осветявали го и той я виждал. Каза ми и още, че ако не я намери до края на есента, ще се самоубие с името ѝ. Ще повтарям името ѝ, вика, Светла, Светла, докато ми се стъмни и изчезна. Така ми каза.
Усетих, че това тъжно стихотворение взе да става много дълго и замайващо, и попитах:
– Аз какво да помогна?
– Нали и във вашето училище се учи италиански, та си помислихме, че ако има Светла, може да е тя. Има ли Светла?
– Има една – учи в десети клас. Ще влезете с мен в час. Елате да ви я покажа!
Докато вървяхме по стълбите към четвъртия етаж, момчето попита:
– Тази Светла нали е с една бяла вежда?
– Как с една бяла вежда?
– Моята Светла е с една бяла вежда. Чисто бяла.
Сърцето ми скочи в мозъка.
– Тази Светла, дето е тука, не е с бяла вежда, с две черни е – казах.
– Ако я гледам аз и ако слънцето грее към лицето ѝ, веждата ѝ става бяла. – И момчето продължи да се изкачва по стълбата.
Влязохме и я видяхме. Видяхме я и… Сигурно защото щорите бяха спуснати и нямаше слънце, момчето само я погледна и спря да диша. Затвори очи и ги стиска дълго. Смали се, смали се, отлепи се от пода и бавно отлетя през прозореца. Завъртя се като есенно листо из въздуха и се спусна на двора. После с баща му се стопиха по улицата.
Поиска ми се да ги стигна и да дам на момчето едно томче с разкази на Йовков, но си помислих, че то е толкова слабо, че няма да има сили да го носи.
И аз вместо да напиша тъжно и бяло стихотворение, написах на дъската тема за съчинение: „Боже, колко любов има по тоя свят, боже!“

Николай Милчев