ТАМ НЯКЪДЕ НЯКОЙ НИ ЧАКА, разказ от Василен Васевски

    -Дочаках ви и тази година, Господ се смили над мен! – се усмихва леля Мария на гостите, седнали около масата. Горещото лято е вече тук, но сутринта е още хладна. Над храстите с мащерка в двора се роят бели пеперуди, замаяни от аромата на билката. Приличат на едри снежинки по никое време, които искат да я затрупат. Лилавото й изглежда обаче по-силно и надделява. По-нататък в двора се обаждат кокошките, а на клоните на ореха до оградата са накацали мълчаливи врани. Макар и застаряло, селото се събужда за поредния си ден.

    Леля Мария напълни осемдесет миналата есен. Живее със син и внук в наведена от времето стара къща. Преди години е изпратила родителите, сестра си и мъжа си в отвъдния свят и оттогава се опитва да опитоми самотата. Снахата ги остави, а догодина внука ще е абитурент и се кани да тръгне да учи по чуждите градове. Само като си помисли за това и сърцето й започва да прескача.

    Племенникът Васко и жена му Симона са дошли да я навестят от чужбина през лятната си отпуска. Преспаха в къщата на покойните му родители и се отбиха тази сутрин. Леля Мария е станала рано да им приготви палачинки и да свари кафе. Сега гони мухите, които кръжат около чинията, тихо се радва и скришом разглежда лицата на младите. Променили са се от миналото лято насам. Открива бели косми в косите, нови резки по челата и малко повече умора в очите им. „И за тях минава времето. Какви деца бяха, когато заминаха, тъкмо се бяха оженили…“

    -Ще ви дочакам ли да се върнете някога – въздъхва тя. – Колко далече ви е пенсията, леля? Не се стои тук сама. От трите двора и къщи само нашата е пълна. И то какво пълна – моите ги няма по цял ден, а аз кукувам. Ни животните ме залисват, ни цветята. Добре, че някоя приятелка ми се обажда по телефона сегиз-тогиз. Друго е човек дружинка да има, па макар и за малко. – в гласа й се усеща тъжна нотка като повей на внезапен есенен вятър. – Като се пенсионирате, елате да живейте тука, място има, двора ви е голям. Ще се събираме ей тъй сутрин, на кафе…

    -Ще се върнем, все някой ден ще се върнем. – успокоява я Васко, докато отпива от малката чашка и гледа  някъде зад леля си. Не иска да признае, че завръщането съвсем не е ясно и е далеч в бъдещето. Замисля се дали един ден със Симона и те ще чакат някой така да ги навести. Странно нещо е животът. Уж сме заобиколени от деца и родители, но през повечето му време сякаш сме осъдени да сме сами.

    -На гробища ще идем ли? Аз бях за Задушница, но ако искате ще ви заведа. Много трева има,  превзела е гробовете, даже и дървета са израснали тук и там. Той, кметът все обещава, че ще я окоси и ще почисти. Снощи я сънувах майка ти, сестричката ми. Гледам я на вратата дошла, в престилката набрала круши. А те – едни такива едри, хубави, като златни. Държи престилката с крушите и ми се усмихва…Усетила е от оня свят, че сте й на гости. Ех, да бяха живи с баща ти как щяха сега и те да ви се радват. Колко години минаха, не мога да ги прежаля… – гласът й заглъхва и думите се разпадат във въздуха.

    -Май няма да остане време за гробищата. Имаме работа за вършене в града. А и по-добре с тебе да си поседим. – Племенникът прекъсва мълчанието.

    -Тъй, тъй. Не знам дали ще ви дочакам до другото лято. Надам се, ама само Господ знай. Постойте да ви се порадвам, после само снимки ще гледам…

    Гостите разказват за работата си, за своите деца, които вече са пораснали и са отлетели от семейното гнездо. Припламва искрицата на родовата памет, завързва се разхлабената от разстоянието нишка. Подръпват я деди и прадеди, изгубени във времето и тихо се усмихват от невидимото.

    -Всеки път ми обещавате, че ще поостанете, а после бързате. – натъжава се пак леля Мария. – Знам, че работа ви чака, ама тя край няма. Баща ми казваше, че мързелът мори човека, ама и многото работа прави същото.

    Слънцето е понапекло, но пеперудите са все така неуморни над мащерката – валят и валят отгоре й. Симона отива да ги снима с телефона си. В селското безвремие жужат мухи, а лястовици се шмугват под покрива на лятната кухня, за да нахранят малките си. Васко гледа часовника си – има още половин час до автобуса. Леля му отива до стаята си и се връща с албум снимки. Заедно разгръщат страниците и си припомнят кой кой е. Най-много са фотографиите на внук й. Сега той е голямо момче, но албумът пази и бебешкият му образ. На последните страници гостите виждат и себе си.

    Чинията с вкусните палачинки е вече празна. От дъната на изпитите чаши с кафе надничат причудливи форми. Васко пак поглежда ръката си, за да се осведоми за времето. Симона показва снимките с пеперуди. Трябва да тръгват.

    Като по даден знак враните на ореха започват да грачат, сякаш усетили приближаващата раздяла. В окото на леля Мария заблестява сълза. Жената се обръща настрани, за да я избърше, не иска да натъжава младите. Става, за да ги изпрати, като им подава торбичка с домати и краставици.

    -Знам, че в града има, ама като моите няма. Да ги хапнете още днес!

    Целува ги по бузите и ги прегръща – нейните птичета, които пак отлитат надалеч като всяка година. Е, поне кацнаха за малко на родната стряха, успокоява се жената. Те я уверяват, че ще се обаждат и че ще я навестят при следващото си идване.

    -И да знайте, пак ще ви чакам. Месеците и дните ще броя, но ще ви дочакам!

    Враните спират да грачат от ореха. Пред тях, на отдавна изсъхналата череша, като че ли се провижда малко зелено клонче.