Тайната на успеха е в обичта

         Така журналистката Зоя Захариева – Цанкова е озаглавила разговора си с един от най-значимите френски литературоведи Пиер дьо Боадефр, справедливо наречен от нея „живата памет на съвременната френска литература“. До голяма степен благодарение на неговата, издадена за първи път „Жива история на съвременната френска литература 1938 – 1958“ навремето обикнах галската словесност. Този убеден последовател на Албер Камю дръзва да се противопостави на Жан-Пол Сартр и да подкрепи автора на „Бунтуващият се човек“, че комунистическата власт винаги прилага терористически методи на управление, а при гостуването си в София, вече навлязъл в седмото десетилетие на живота си, изповядва пред журналистката през бурната 1994 година вярата си в доброто и в бъдещето на литературата.

         Започвам с едно от блесящите интервюта в издадената от „Изток – Запад“ книга „Игри с огъня, демони, светлини и сметки“, за да ви подскажа какви невероятни вълнения представляваха тези трийсет и три срещи с френски интелектуалци и за мен, докато гледах отстрани и дори понякога успявах да се срещна очи в очи със събеседниците на Зоя, която – за мое огромно щастие! – ми е съпруга. Имам ли право да пиша този текст за творението на най-близката ми душа? Убеден съм, че имам, не само защото категорично възприемам книгата като събитие в културния ни живот, а и заради това, че съм изписал хиляди страници за „говорещи книги“ от родината ни и от цял свят… Надявам се, че няма да възприемете есето ми като израз на семейно венцехвалебство, а ще повярвате в значимостта на посланията, които този том от около 260 страници ни поднася. Гордея се и с корицата, на която грее една от талантливите рисунки на голямата ни внучка Емма Луиз Паркър, която следва промишлен дизайн във Великобритания – тя е уловила духа на тези не изгубили актуалността си разговори, в които всевиждащото око на модерния хуманист прониква в същността на екзистенциалните, на естетическите, на политическите проблеми, които обуславят промените в днешния неспокоен свят.

През 2003 година Зоя написа първата си книга – документалния роман „Бог ръка ми е подал“ и тогава ми дари общуването с политическата емигрантка, поетесата-бунтарка Жени Заимова, чието красиво и одухотворена лице е обезсмъртено от световноизвестния скулптор Асен Пейков. След това дойде ред на срещите ни и с плеяда преуспели и разнесли по всички континенти значимостта на свободния български дух политически емигранти. Никога няма да забравя премиерата на втората книга на Зоя „Щастлива емигрантска песен няма“, в която двайсет и седем творци и мислители, избрали с риск за живота си свободата, споделяха надеждите си за демократичното бъдеще на страната ни и разказваха изповедно своите невероятни одисеи. Благодарение на проникновението и професионализма на Зоя ми се отдаде щастието да общувам с мецената-бизнесмен Димитър Велков, с големия журналист Стефан Груев, с професор Минко Балкански и с историка Марин Пундев, с талантливия писател, политзатворника и вещ психиатър д-р Любомир Канов, оттогава е и братското ни приятелство със свръхталантливия романист и есеист Димитър Бочев…

         Сега обаче чета „Игри с огъня, демони, светлини и сметки“. Мъчно ми е, че Зоя е общувала с великия мим Марсел Марсо, преди двамата с нея да се срещнем по Божията воля във Версай. Той говори пред нея не само за своето творческо призвание, но и за ужаса от ядреното въоръжаване, за замърсяването на природата, за дебнещите ни опасности, които могат да унищожат живота…

В предговора си Зоя отдава дължимото на невероятната си майка Марийка Попова, изкусна шивачка, която се лишавала от всичко, за да изучи дъщеря си. Отдава почит и на убития си от комунистите баща Чавдар Янев, който продължава да й помага от Небесата. Разбира се, за да я има тази книга, тя дължи много и на професор Ивайло Знеполски, създател и ръководител на Дома на науките за човека и обществото, благодарение на когото тя срещна философа Пол Рикьор, социолозите и мислители Жан Жамен и Едгар Морен и още немалко други вселенски умове, а неуморната Мария Конакчиева й помагаше да общува с гостите на Франския институт – с писатели като Алфонс Будар, носител на Голямата награда на Френската академия, като почетния председател на академията „Маларме“, поета и есеиста Жан Оризе, като Давид Фоенкинос, любимец и на българските читатели или на режисьора на незабравимия филм „Двама мъже в града“ Жозе Джовани, който също беше и талантлив белетрист.

Сред най-значимите страници в книгата е несъмнено разговорът с блестящия историк на комунизма, съставителя на знаменитата „Черна книга на комунизма“, двата тома на които излязоха в издателство „Прозорец“, а пък аз имах честта да бъда редактор на изданието и преводач на целия втори том. Никога няма да забравя гостуването на Стефан Куртоа в дома ни в „Младост“. Той дойде заедно с Фреди Фосколо, син на българка и на французин, юрист и лингвист, който в интервюто със Зоя и в издадените също от „Прозорец“ мемоари „Направих каквото можах“ разказва за годините, прекарани от него в Старозагорския затвор, където болшевишките сатрапи го захвърлят уж за шпионаж. Прочетете четирийсетте страници разговор на Зоя със Стефан Куртоа, за да почувствате колко актуално звучи той и колко задълбочено – благодарение и на двамата събеседници – е проникването в генезиса на болшевишката идея и на нейните престъпни проявления в различните части на света.

Особено ме вълнуват прозренията на философите – събеседници на Зоя. „Илюзията се срути, понеже искаше да свърже модерния човек с правилата на архаичното общество“, гласи заглавието на разговора с професор Хайнц Висман, съвършен познавач на идеите в античността, а и в съвремието ни, съставител на знаменитата издателска поредица „Пътища“, в която години наред дава думата на най-значимите мислители днес. Според професор Висман голямата опасност пред съвременния свят е „във витаещия над световната икономика и самоуправляващ се финансов балон, който не принадлежи на никоя култура, на никоя държава, откъснат е от реалните стопанство и от начина на живот на хората“, т.е. той се опитва да ни предпази от предизвикателствата на глобализирания пазар, концентриран в ръцете на малцина свръхбогати. Пол Рикьор разсъждава защо и как „комунизмът поквари онези, които безрезервно вярваха с тази утопия и чиито въжделения бяха развратени от така наречения реален социализъм“. Пророчески е разговорът с преминалия през измамата на комунистическата идея социолог и философ Едгар Морен. „Комунистическата идеология е само на думи. Партията е националимперска. Налице са тенденции на агресивност. Има опасност от появата на националкомунизъм – в Русия например от имперски тип, който ще остави пазарното стопанство в доста сектори и същевременно ще наложи деспотизъм.“ Тези думи са изречени още през 1996 г. и са публикувани във вестник „Демокрация“. А година по-късно професор Жан Жамен от френското Висше училище за социални науки предупреждава, че „демоните може да се върнат в галоп“. И допълва мрачно, че „тоталитаризмът пуска метастази навсякъде“.

Оставям читателите сами да стигнат до другите политически и философски открития на събеседниците на Зоя, но съм изкушен за ги насоча и към мъдростта на творците, на специалистите по модерно образование, на културните посланици на модерна Франция. Например незабравими бяха срещите с Жан Оризе, чиято есеистика с възхищение представих на премиерата на неговия том е есета „Огледалото на Медуза“. Той беше скъп приятел и съмишленик на непрежалимия Кирил Кадийски, написа за него заслужени, възторжени думи, а Кирил преведе най-значимите му стихове на български. Разговорът на Оризе със Зоя е проникновен размисъл за невидимите послания, които творецът успява да улови от обкръжаващия го свят: „Космическата идентичност е цел, към която вървя, но не зная дали ще я постигна. Не, нямам намерение да спирам.“

Вълнуващи са и изповедите на актрисата и драмаруг Елизабет Мазев, дъщеря на българи, политемигранти от комунизма, която изпитва носталгия по корените си, но с тъга признава, че не среща взаимност сред артистичните среди у нас. Една от любимите теми на моята съпруга, която винаги е била лудо влюбена във виденията на Антоан дьо Сент-Екзюпери е неговото възклицание: „Аз идвам от моето детство“. Затова провокира с връщането към детското начало повечето си събеседници и те откликват искрено на настояването й да съпреживеят отново наивността, но и красотата на ранните си години. Марсел Марсо признава, че неговия герой Биб дължи много на „малкия принц“.

         Мога да продължа да споделям прочетеното в книгата на Зоя за проблемите на учените във Франция и по света, за артистичните програми за децата в центъра „Жорж Помпиду“, за „книгата и логиката на пазара“, за атмосфрата във френския лицей „Виктор Юго“ в София , където израснаха и нашите внучки… Развълнувах се от възхитата на Пиер дьо Боадефр, който присъствал на приемането на България в Съвета на Европа през 1992 година и напълно споделям убеждението му, което всъщност е общо за събеседниците на Зоя, че „тайната на успеха е в обичта“.

Ще ви разкрия и нещичко от кухнята на нейния успех като журналистка, защото вече повече от 35 години имам щастливата възможност да я наблюдавам. Тя се готви за всяка следваща среща със събеседник като за празник, който е длъжна да направи незабравим. Със седмици чете написаното от и за философите, писателите, художниците, актьорите, формулира въпросите си крайно внимателно и винаги търси дълбоките същности, докосването до проблеми, които не са мимолетни, а ще вълнуват читателите и в близкото и в по-далечното бъдеще. В крайна сметка се получава така, че тези тридесет и три разговора с френски интелектуалци, както и предишните двайсет и седем с политически емигранти съвсем не са механично събрани сборници с въпроси и отговори, а философско-есеистични томове за миналото и бъдещето на света, за опасностите, на които сме изложени от зловещите последици от тоталитаризмите, за измеренията на истинските свобода и демокрация. Марсел Марсо казва, че не може да живее без изкуството – че то е неговият кислород. Зоя Захариева – Цанкова не може да живее без предизвикателствата на голямата журналистика, която не робува на никакви предразсъдъци и на финансови интереси, а упорито дири истината и утвърждава светлината и разбирателството между хората. Ето затова, без капка колебание и без да се опасявам, че някой ще ме обвини в „семейственост“, категорично заявявам, че книгата „Игри с огъня, демони, светлини и сметки“ е събитие в културния и в обществения ни живот, което заслужава максимално разгласяване.

                                                                  Георги Цанков