Сeдем стихотворения от Палми Ранчев

НАИСТИНА ЛИ

виждаш това което е пред теб? –
питат ме с невинна интонация.
Чувам гласа само на един човек –
всъщност са безброй непознати.
Всички те настояват за отговор.
Повтарят въпроса – притискат ме,
искат да се почувствам виновен –
и аз се чувствам. Навеждам глава.
Някъде там долу търся отговора –
като стотинка, изпусната на пода.
През това време те се опасяват,
че и аз ще ги попитам за същото.

ЛИЦЕТО МИ

лесно сменя маска след маска –
какво изтънчено забавление,
щедро пиршество на фантазията
и вдъхновена игра на значенията.
Без обещания и крайна цел.

Вече не се надявам да ме харесат –
достатъчно е разнообразието,
заедно с надеждата за промяната.
И накрая да науча защо някакъв
търпеливо чака истинския ми образ.

БАРСЕЛОНА

Папагалите от високите дървета
край любимото ми кафене
в средната част на „Сан Хуан“
са се преместили на „Марина“-та.

Вероятно заради палмите там.
Или по някаква друга причина.
В кафенето съм изоставен,
на „Марина“-та не са ме поканили.

АКО

началото и краят плътно се слеят,
средата престава ли да съществува?
Имам право на подобно съмнение,
след като винаги съм подозирал,
че реалността е смес от баналност
и щедро допълващи я измислици.

Отдавна ми се струва, че пътувам,
полузаспал в полупразен автобус.
Сънувам. Или наистина се случва?
Нося се към последната му спирка.
Все още е достатъчно движението,
усещането ми за постоянна скорост.

И ТОЗИ СЛЕДОБЕД

винаги усмихнатия възрастен мъж,
който от четири години и половина
нощува от дясната страна на близкия
паркинг, храни кварталните гълъби.
Те – с гукане и с крила – акламираха
премерените движения на ръцете му.
За тях той не разпръсква трохи хляб,
а щедро споделя божията благодат.

СЛЪНЧЕВА ПУНКТОАЦИЯ

От тази нощ си спомням
светлината – червена,
кърваво червена. Кръв
от залязващото слънце.
Лъчите се раздвижиха,
превърнаха се в редица
запетайки – без точките.
Над тях видях една ръка,
и после пръсти на човек
с мачете. Около дръжка,
която здраво стискаше.
Той е жесток, естествен,
последователен. Потаен –
и на всички е известен.
Докато озарен подрежда
обезглавени запетайки.

ОГЛЕДАЛО

Къде отиват тези хора?
Откривам само непознати
в здрача на късния следобед.
Или само днеска са такива?
Отиват повечето някъде –
мнозина само се разхождат.
Говорят – търсят в другите
наоколо – на себе си подобни.

Благосклонни да приемат –
и неприемливото. За кого ли?
Не е се интересуват. Важно е,
че имат право да са заедно.
Старецът отсреща е излязъл
кротко да прошепне: жив съм.
И на него ще му се усмихна,
като пред голямо отгледало.