Откъс от новата книга на Огняна Иванова, която ще излезе от печат за 24 май
В. Краснов, щатски съветник и прокурор. Из спомените му за 1917–1920 г.: „От града терорът се прехвърли на територията на уезда. По-късно направеното обследване установи, че на калмикска територия [автономна област от 4 ноември 1920 г.] се намирали огнищата на най-жестоките му проявления.
… Като се запознах с разрушенията, на които [Калмикия] е била подложена в периода на болшевишкото управление, останах с впечатлението, че – съзнателно или инстинктивно – определено са залагали на унищожаването на тази народност. Обяснението на този нов опит да се ликвидира количествено и качествено не особено силното племе на калмиките трябва да се търси пак там, от където е тръгнала и предишната провокация за изселване на степните народи в средата на миналия [19-и] век – сиреч, желанието да завладеят техните богати пасища.
… Осквернявайки храма на един от родовете, унищожавайки и заливайки с нечистотии изваянията на Буда, изобразени на коприна, свещените книги и други предмети на култа, с такъв труд донесени от калмиките от Тибет, като научила, че до оградата на храма е погребан прахът на почитан от будистите лама, предвожданата от болшевиките тълпа измъкнала погребаните останки, те били насечени с брадва, костите били изхвърлени на пътя, а в гроба закопали заклана свиня. После заставили жените да изпълняват „натурална повинност“, като след изнасилването на някои от нещастниците били изрязани половите органи. На друго място фотографирах пепелища от изгорените напълно свещени предмети и утвар от будистки храм.
Външно беше оцелял най-богатият хурул [храм] на рода Багактун, възвишаващ се величествено със своята причудлива будистка архитектура, но вътре храмът представляваше всъщност гробница на някога богат подбор от изваяни превъплъщения на Буда и копринени платна – „икони“, обзобразени от взривове, удари с приклади, саби и щикове. Там, сред парчетата стъкло и конски тор се въргаляха изпочупени барабани, маски, тръби и свещени книги.
След като пробвали върху тях болшевисткото оръжие, връзвали някои изваяния и ги влачели с коне по пътищата между населените пунктове, а после ги захвърляли в степта с отсечени ръце и обезобразени глави.
В същата степен са пострадали училищата, читалищата и обществените сгради в улуса [района]. В тях са унищожили не само обстановката, книгите и пособията, но са срутили таваните и са разбили са подовете, както и отворите, служещи за прозорци и за врати. Имуществото на частните жилищни помещения и самите помещения също били унищожавани безжалостно и подир това не можели да бъдат използвани. Стадата от червени калмикски крави, от коне и овце, отвеждали далече от улусите, или избивали напълно излишно, без всякаква нужда.
Болшевистките власти бяха причинило най-кървящата рана на самия калмикски народ – гавреха се с жените, проявяваха жестоки умения, като изпращаха на смърт духовните лица, убиваха обикновените жители и обезобразяваха подрастващите. При мене водеха деца с отрязани уши, с увредени за цял живот слух и зрение. След като бяха насилвани, много от жените губеха възможността за майчинство, а някои, чудовищно осакатени, оставаха инвалиди за цял живот …“
Разказано в книгата на Нина Войтенок „Между живота и честта“: „Как само разрушаваха господарското имение! Бяха неграмотни, затова и изгаряха книгите и картините. Каквото можеха, влачеха у дома. А имението беше хубаво! Намираше се на хълм сред вековни дъбове, цъфнал люляк и жасмин“.
По спомени на Екатерина Трунова (1906–1992): „Каквото можеше, замъкваха у дома, а останалото просто подпалваха и чупеха, съвсем като диваци. Това беше всенароден, радостен празник на омразата. А на какво ли се радваха? Подир някое време разбраха, че не е станало по-добре. Ето че сега децата от всички селища на колхоза трябва да ходят на училище в буря и преспи. А до революцията имахме четири училища, по едно във всяко село…“
Николай Крищевски, офицер от царската армия, емигрирал във Франция, си спомня за болшевишкото присъствие в Крим през декември 1917 г.: „Във Феодосия войниците се настаниха, все едно, че бяха у дома си, в разкошните вили на морския бряг. Помня как от прекрасната вила „Стамболи“ [семейна къща-дворец на тютюнев фабрикант от началото на 20 век] изнасяха мебели от махагон, които тутакси насичаха и изгаряха на огъня, на който си варяха храна в котли. Минаваха като саранчи, всичко купуваха и всичко продаваха – шумни, пияни и весели. Две денонощия болшевиките неспирно се товареха кораби със заграбено имущество. Сандъците падаха и съдържанието се разсипваше: пудове шоколад, кафе, захар, чай, сапун и топове плат се въргаляха по брега и жителите на селцата ги прибираха пред очите на войниците, които, при цялото си желание, не можеха да натоварят всичко и бързаха да вземат само най-ценното“.
Фрагменти от публикувания в „Ахив на руската революция“ в Берлин 1922 г. дневник на баронеса С. В. Фрайтаг фон Лорингофен (съпруга на генерал-майор, емигрирала в Германия), за очакваната поява на Червената армия и положението в столицата на Латвия след окупирането й:
„2 януари 1919 г. Днес замина последният влак от Рига. С него отпътуваха майката и сестрата на Б. На гарата беше невъобразимо стълпотворение. Перонът беше затрупан с багаж. Придвижването ставаше трудно. Хората буквално се тъпчеха, за да влязат във влака. Сбогуването с близките беше покъртително… Хората седяха, стояха прави, висяха на покрива, на стъпалата, на буферите. Как ще стигнат живи при температура 18 градуса под нулата, не е известно.
29 януари 1919 г. Всички магазини и лавки с национализирани. Буквано няма от къде да се купи нещо.
4 февруари 1919 г. Днес пристигнаха много военни части от Русия, но видът на мъжете вече е съвсем друг: те са лошо облечени, апатични и мрачни. Правят впечатление на хора, които вършат нещо насила.
18 февруари1919 г. Вече повече от седмица жителите на Рига не са виждали хляб. Всичко се изпраща на фронта. От града заминават с вагони брашно, булгур и месо. В града има все по-големи нужди. Смъртноста е висока, особено сред децата и старците.
26 февруари1919 г. Боже, още една драма! Арестували са милото старче – обущаря, който живееше с жена си точно срещу нас, в мазето. Намерили златна табакера, която му бил дал отдавнашен клиент – или на съхранение, ила за да я продаде, не е ясно. Старецът се възмутил и казаха, че през цялото време ругаел своите мъчители, а те, вместо да го отведат в затвора, го застреляли по пътя. Горката старица дълго време не получаваше разрешение да го погребе. Не получи и разрешение да купи ковчег, и го погреба, увит в чаршаф.“
М. В. Черносвитова: „В Чернигов разстреляха съпругата на генерал Ч. и двайсетгодишната им дъщеря. Шофьорите, откарали ги до мястото, където да бъдат убити, разказваха, че преди разстрела няколко червеноармейци изнасилили младата Ч. Стенейки, тя попитала майка си: „Майчице, защо и това ми се случи?“, а майка й казала: „Потърпи, детенце. Ей сега ще умрем“.
„Директива за разказачването“ – така е известно циркулярното писмо от от 24 януари 1919 г. на Яков Свердлов, фактически държавен глава на Руската съветска социалистическа федеративна република, свързан с разстрела на царското семейство и потушаването на казашките бунтове. Указанията на това писмо са: „Безпощаден терор, никакви компромиси, поголовно изтребление“. Заключението е: „ Казаците са единствената част от руската нация, способна да се самоорганизира, затова трябва да бъдат избити до крак“.
Орданенко, от лятото на 1919 г. в Киевската губерния: „В едно село заловили трийсет казаци. Отвели ги в гората. Наредили ги един подир друг и ги застреляли в гърбовете и главите, за да умрат по-бързо. След това с удари на приклади обезобразили покойниците… Веднъж попаднах в гората на страшна картина. Селянин с вързани на гърба ръце висеше обесен на един клон, а на въжето, стегнало нозете му, имаше вързана крава. Кравата подскачаше и диво мучеше, усещайки мъртвото тяло. На гърба на покойника беше закачена бележка: „Смърт за саботаж и укриване на добитък от Червената армия за назидание на всички бандити“.
На 19 декември 1919 г. Дзержински пише на Ленин писмо, че в плен има около милион казаци. А Ленин слага на писмото резолюция: „Да се разстрелят до един“. Някои историци твърдят, че са били избити от 800 хиляди до един милион казаци, а други – че броят им е надхвърлил три милиона.
Казаците са реабилитирани едва през 1992 г.
По повод на смъртта на Ленин Максим Горки описва срещите си с него и цитира един разговор, с които Горки оневинява проливането на кръв: „Често се е случвало да разговарям с Ленин за жестокоста на ревоюционната практика и бита.
– А вие какво искате? – с учудване и гняв ме питаше той. – Нима е възможна хуманност в такава небивало сверепо сражение? Къде в него има място за мекушавост и великодушие? Европа ни е блокирала, не ни позволяват да очакваме помощ от европейския полетариат; от всички страни като мечка се прокрадва контрареволюцията – и какво? Да не би да не сме длъжни, да не би да нямаме право да се борим и да се съпротивяваме? Е, ще ме простите, но ние не сме глупаци. Знаем: онова, които искаме, не може да бъде постигнато от друг, освен от нас. Да не би да смятате, че ако бях убеден в обратното, щях да седя тук?“
В същата статия Горки споменава и следната фантазия: „Често много съм се учудвал на готовността на Ленин да помага на хората, които смяташе за свои врагове, и не толкова на готовността, колкото на грижата за тяхното бъдеще…
Почти щяхме да повярваме, ако нямаше сведения, че Ленин и на приятелите си не е помагал. Както пише в Библията – „По плодовете ще ги познаете“.
Първият период на разкулачването е от 1917 до 1923 г. На съвещание през ноември 1918 г. Ленин заявява: „Ако не се заемем с кулаците, ако не победим мироядците [поповете], без съмнение отново ще има цар и капитализъм“. През 1918 г. създават Комитети на бедните, които преразпределят конфискуваните земи (50 милиона хектара), инвентара и храната на дотогавашните стопани.
Гладът през 1921-1923 г. е по времето на Гражданската война и обхваща не само Поволжието, но и всички европейски съветски републики, Башкирия, Казахстан и други области. Обясняват го с грабежите, извършвани от гладуващото градско население в селските области, със сушата през 1921 г., и с разкулачването и завишените налози, които лишават земеделците от всякаква храна и дори от семена за посев. Появяват се случаи на човекоядство. Внесеното през юни продоволствие от чужбина не стига дори за изхранване на работниците. Неизвестен е боят на загиналите от гладна смърт, но според някои изследователи е достигнал 5-6 милиона души.
През 1922 г. журналистът Марко Назаренко пише в мултимедийната платформа „Украинформ“: „През 20 век Украйна – страна, осигурявала от векове жито за света, е преживяла не един, а три гладни периода: през 1921-1922, 1932-1933 и последния, след войната – 1946-1947 г. И ако за Гладомора през 1932-1933 говорим много, то за Великия глад през 1921-1922 обикновено си спомняме бегло, макар че е той е бил катастрофа със световен мащаб, своеобразна репетиция на Гладомора…“.
По данни, цитирани от американската разследваща журналистка Ан Апълбаум, до 1948 г. броят на загиналите украинци е 15 милиона.
Под претекст, че ще използват иззетото, за да купят храна, властите прибират с декрет от много храмове злато, сребро, диаманти, скъпоценни камъни, бисери, златни и сребърни монети, и различни скъпи антики, на стойност над 4,5 млн. златни рубли. Само около един милион отива за купуване на храна, а останалото се използва за кампания против православната църква. Ограбени са също католически, арменски, лутерански, старообрядски църкви и синагоги.
През 1922 г. Максим Горки, който е в Берлин, най-невъзмутимо и арогантно обяснява публично положението с глада така: „В Русия им небивал, ужасен глад, който погубва десетки хиляди и ще погуби милиони… Предполагам, че по-голямата част от 35-те милиона [смята се, че гладуващите са били 90 милиона] гладни ще загине… Старец от Новгород ми каза: „Хората умират и ни освобождават място“. А синът му разви мисълта на баща си така: „Нещастието е голямо и много народ ще измре. Но кои хора ще измрат? Слабите и смачканите от живота. Който остане жив, ще му бъде пет пъти по-леко“. Един селянин, пристигнал в Москва от Воронеж, за да се снабди с книги за селското стопанство, му бил казал: „Селяните са като дърветата в гората – изгарят в пожари, секат ги, а те се засаждат отново и растат ли растат. В нашия край не си личи войната да е намалила броя на хората. Сега обаче казват, че ще измрат милиони, и това, разбира се, няма да отмине незабелязано. Смятай – ако на покойник се падат по две десетини [една десетина е 10.9 декара], колко земя ще се освободи? Видя ли? И тогава ще имаме такива постижения, че целият свят ще ахне. Селякът може да работи, само му дай земя. Той не организира стачки, защото земята не му го позволява!“
Корней Чуковски (1882-1969) – един от най-големите детски писатели на Русия, литературовед и преводач, описва в дневника си това гладно време: „Днес бях при Шаляпин. Шаляпин е угнетен: „Цените растат, на ден харча по 5-6 хиляди. С какво ще живея по-нататък? Ще си продавам вещите ли? Само че нали за тях няма да получа нищо? Пък и купувачи няма. Какъв ужас само! Да виждаш как децата ти умират от глад!
5 ноември 1918. Вчера ходих на проспект „Смолни“, на пощата, да взема колет. Получих чувалче с чудесни сухари – половин пуд! Кой ми ги пращаше ли? Някой си Яковенко – кой е, не зная. Някой си Яковенко си беше направил труда да намери за мен хубаво чувалче, да суши сухари, да иде с тях на пощата и така нататък. Носех чувалчето, сякаш бе пълно с диаманти. Всички ме гледаха и ми завиждаха. А децата изпаднаха в екстаз.
11 ноември 1918. По моя инициатива беше повдигнат въпроса за това как се хранят членовете на литературната колегия. Никакви пари не вършат работа, трябва да се намери хляб. Горки откликна на тази тема и каза с апетит: „Да, да! Трябва, дявол да го вземе, трябва те или да бъдат хранени, или да им позволят да заминат за чужбина, щом са толкова немощни, че няма начин нито да се отопляват, нито да се нахранят. Ами то излиза, че сега е по-добре в затвора, отколкото на свобода. Току-що се занимавах със затворниците на „Шпалерная“ – пуснали са ги, а ти не искат да си тръгват: и по-топло им е там, и са сити! А храна има, има… Зная това със сигурност… в Смолни има купища черен хайвер, цели бъчви! В Петербург може да се живее, може… Вчера при мен беше една жена от Смолни, там всички плюскат хайвер, но има и такива, които го плюскат със срам…“ И все неща от този род говори.
17 ноември 1918. Неделя. Дойде Гумильов [Николай Гумильов (1866-1921), поет, белетрист и африканист, разстрелян по обвинение за участие в антисъветски заговор]; донесе половин фунт булгур подарък… Каза, че нямали никакви дърва. Изгорили един шкаф, но той дал малко топлина. Дадох му назаем 36 цепеници.“
Месец май 1919. Не, това не бива да умира за потомството: децата на Лозински [известен поет и преводач] се разхождали по проспект „Каменноостровски“ [в Петербург] и изведнъж от небето върху им паднал фунт салам. Оказало се, че го изпуснали летящи над тях врани. Ура! Децата се наяли и сега от сутрин до вечер ден ходят по „Каменноостровски“ проспект и с надежда гледат враните.
2 януари 1920. Две седмици боледувах и ме унасяше. Животът ми стана нереален. Тъй като нито писането, нито заседанията дават някакви средства за живот, станах перипатетик: обикалям комисарите да докопам някоя дажба. Понякога от съжаление ми подаряват солена селда, кутия кибрит или фунт хляб – не изпитвам никакво унижение, винаги с радост, тичам на улица „Манежная“, както самецът тич към гнездото; тичам при пиленцата, натоварен с плячката. Източници на препитание за мене са Каплун, Пучков, Горохър и др. Ще започна с Каплун. Той е приятен млад велможа с деликатни обноски; с тих глас и лениви жестове. Предразположен е към напълняване, към коремче и хубав господарски живот. Обитава покоите на министър Сазонов [министър на външните работи на Руската империя]. Има охранен породист пес, който върви по килимите с походката на своя стопанин. С мене Каплун разговаря милостиво и благотворително. Пред вратата му седи госпожичка – секретарка, типична комисарска твар: тъпа, надута, каквато и трябва да бъде за такъв началник. Има неговото влечение към господарския живот, към шика и хайлайфа. Ноктите й са лустросани, на масата й има цветя; облечена е с кожено палтенце и говори така: „Преставяте ли си какъв ужас? Моята шивачка да вземе…“ С една дума, още две години, и тези пролетарии сами ще искат да имат ресторанти, кокотки, готвачи, Монте Карло, борса и т.н, и т.н., и т.н.
14 февруари 1920. Идва Гумильов: „На третия ден Блок [(1880-1921); един от най-значителните руски символисти] ми каза: „Странно! Членът на Изпълнителния комитет, любимият писател на работниците, както се знае – Максим Горки – изказа много неочаквано мнение. Казвам му, че на „Офицерская“ около нас има хиляди работници, болни от петнист тиф, а той ми казва в отговор: „Майната им! Така им се пада! Измет!“
25 април 1920. Днес има „Вечер на Блок“. Тресе ме треска. Три нощи не съм спал. Няма почти нищо за ядене. Днес на всеки се падна по парченце хляб.
31 април срещу 1 май, Великденската нощ. От Дома на изкуството – при Горки. Той е навъсен, махмурлия, доста пестелив на думи. Прегледа писмата, които му носех за подпис. „Няма да подпиша тези писма. Не, няма!“ И ме прониза с поглед. Аз взех да мънкам за гладуващите писатели. „Да, да, сега получих писмо, писали са ми…“ Взе писмото и започна да чете на глас как селяните носели обратно в града завесите, вещите и бродериите, които някога са получили срещу продукти, и молели да им дадат за тях хляб и картофи. Заговорих за глада на писателите. Горки остана непреклонен.
Клетата Анна Ивановна Ходасевич от глад се захвана да пише рецензии за филми. Била на изключително интересен американски филм, но е написала следната рецензия: „Отново – долнопробен американски филм, където долнопробният буржоазен морал…“ И т.н. „Иначе няма да ме отпечатат – каза, – и няма да получа три рубли!“
През цялото време на съществуването на Съветския съюз – от 1917 до 1991 г. – пропагандната машина не е спирала да произвежда митове за великия вожд. До степен да се създаде фалшивото впечатление, че Ленин е добрият, ласкавият, милосърдният и гениален ръководител, който представа не е имал, че се пролива кръв и се извършва садистично насилие, камо ли това да е ставало по лично негово разпореждане, както си личи от документите.
Има хиляди живописни изображения на Ленин от 1921 г. до началото на осемдесетте, а вероятно и до по-късно: по-често с работници на митинги, по-рядко – на срещи със селяни, най-много – с деца и пионерчета от града или селото сред природата; доста картини има с Горки, свидетелстващи за близките им отношения отпреди Октомврийския преврат, както и картини със Сталин, за да не забравяме за приемствеността. Луначарски казва, че Ленин има „сократовски череп“ и буди възхищение: имало някакво физическо излъчване на светлина от неговата повърхност! На платната вождът постепенно променя външния си вид: от изискани костюми с жилетки и вратовръзка стига до тъмна на цвят военна куртка и каскет. На картината със сюжет митингът от 3 срещу 4 април 1917 г., на която завръщащият се от емиграция Ленин държи реч от кулата на броневик, матросите и войниците са вдигнали глави към него като към спуснало се от небето божество.
Неведнъж изсичат юбилейни монети с лика на Ленин, а в източните републики задължително изработват образа му с огромни размери, изтъкан като персийски килим.
Организирани са безброй писатели и съратници на Ленин, за да подготвят огромно количество книги за деца, посветени на вожда, с които възпитават в любов към него, използвайки романтични фантазии: Ленин се научил да чете едва ли не в люлката; носел валенки като дете (а е известно, че и като дете, и на млади години поради произхода си той не е страдал от недоимък); обичал да се разхожда в парка и да наблюдава синигерчетата; изял тайно една слива без разрешение, но си признал простъпката; отглеждал цветя, докато бил в заточение – и така нататък. Особено усърдно се занимават със съчиняването на несъстоятелни разказчета съратничката на Ленин Надежда Крупска и най-близкият му помощник Бонч-Бруевич. Специално Бонч-Бруевич се залавя много усърдно да излъска образа на началника си пред децата, като прави внушения, противоречащи на истината – например, че Ленин бил казал: „Насилието не може да бъде върховно за нас. Завоевателната политика ни е чужда“. Та кой в по-голяма степен от Бонч-Бруевич, най-близкият помощник и секретар на Ленин, е можел да знае, че с това изрича безсрамна лъжа? Дори популярният хумористичен писател Михаил Зощенко през 1940 г. издава детска книга с 16 разказа за Ленин, когото безмерно хвали. Но реверансът не го спасява от гонения 6 години по-късно.
Нарочно внимание си струва да се отдели на издадена през 1930 г. книга с руски и други народни приказки, както и с легенди от чужди страни – мистификация, подготвена със завиден размах. Има приказки и легенди от Киргизия, Узбекистан, а и от много други места, между които Китай и Африка. Има бурятски частушки за вожда и сибирски текст на оплаквачки по повод на кончината му. Съчинителите на историите са представени като хората, записали ги от народни певци и разказвачи. А за легендата от Африка е дадено невероятно фантасмагорично обяснение: че на Бонч-Бруевич я били разказали английски пътешественици, пристигнали в Москва. Ни повече, ни по-малко!
