Няколко състояния на поета Асен Йорданов

Роден е на 3 февруари 1964 г. в Бургас. Завършил е българска филология и е автор на три стихосбирки. Работил е във вестниците „Стандарт“, „Монитор“, „Политика“ и „Телеграф“, след което преминава на свободна практика. В разследванията си разкрива и разобличава криминални деяния на местни и национални политически деятели. За тази своя дейност получава авторитетни международни признания като медийната награда „За свободата и бъдещето на пресата“ в рамките на Първия медиен конгрес в Лайпциг. Днес Асен Йорданов е един от най-изявените разследващи журналисти, а порталът му http://www.bivol.bg е един от най-посещаваните.
ЯСЛАТА
Залезът полегна, тръпнещ като стомна
ненапивана от никой досега.
Куполът небесен, от звезда огромна,
пукнал се изтече. В падаща река.
В тесния обор е светло тази вечер.
Мъж доведе тука странница жена.
Кравите се дръпнаха. И тя се свлече
върху сламата до задната стена.
А към залеза с лице пристигат трима
старци с дълги, неподрязани бради.
Влизат. На колене падат. Вън е зима.
Вътре Син Човешки в ясла се роди.
ВЕЧЕРЯТА
Ела, който чукаш отвънка в нощта.
Седни с мен на моята маса.
Почакай ме само да стъкна пещта.
За хляба. Готов е. И втаса.
Стопли се добре и кажи ми кога
до тебе спокоен да седна.
Със вилици тежки от кози рога
ще хапнем вечерята бедна.
До късно седим, а ти само мълчиш.
Изправяш се без да ме гледаш.
Пристъпваш и нещо ми сочиш с очи.
Върви… Ще изляза последен.
СЕНКИТЕ
Настъпва тихо мракът.
А ние сме сами.
Вън мъртвите очакват
съвсем да се стъми.
И сенките им слизат
на лунна светлина.
Пристъпват боязливо
една подир една.
Прегръщат ни и плачат
от мъка и любов.
След туй изчезват в здрача
на вечния покров.
Но ни оставят свойта
неземна топлота.
И споменът без който
не можем след смъртта.
Със стон се будим зрящи
обляни във сълзи.
От друго настояще…
Без Бог да ни спаси.
НАЧАЛОТО
                               „В Началото бе Словото…“
                                                               Йоан 1:1
Началото е дървена копанка
напълнена догоре със вода.
Началото е некована рамка
на трънената дума Свобода.
Началото е светлата измама
на материалните ни сетива.
Защото никакво начало няма.
То почва със смъртта ни. След това…
В Началото не вярвайте. Търсете.
И хлопайте на тежката врата.
И искайте докрай от боговете.
Не прошка за греха. А Свобода.
Изтривам миналото си. На бяло
отново раждам своята съдба.
Кръщавам я в копанка отначало.
Напълнена догоре със вода.
ххх
„… Защо вървим така полека?
Трупът ли ни се свиди?
Защо обикваме човека,
когато си отиде?“
Пламен Горанов е починал. Неговата саможертва е най-страшната присъда
за престъпниците във властта! Неговата смърт обаче ще се превърне в нашето истинско възкресение!
ПОЖАРЪТ
Българийо. Родино.
Едничка на земята.
Аз твой съм скръбен син, а
ти си всичко. Свято.
Ти няма да изчезнеш.
Защото имаш мене.
Ти над света ще блеснеш
за смърт и възкресение.
Като пожар ще мине
твойта справедливост.
Защото с теб Родино
съдбите ни се сливат.
Бъди благословен,Пламене. Ще се срещнем отново неизбежно някъде там в нашата мечтана България, където ще има спокойствие, радост, благоденствие, свобода и красота. Там, където зад хребетите на нашата обреченост има една несбъдната все още Родина, която е „земен рай“. И за която жертваме най-скъпото което имаме – животите си. Твоят подвиг не е напразен, но остава вечен във времето и ти вече си символ на непостигнатата ни все още Свобода. Затова няма да умреш никога, както е завещал Ботев. Бъди сигурен, че ще победим. Обречени сме на това. В името на нашата чиста и свята България. Там, където отново ще се съберем и ще бъдем заедно… Завинаги.
СМЪРТТА
Народе???? Бе написал Левски
без нищо след това.
А ний гадаем и до днеска
безмълвните слова.
Какво е мислил да ни каже?
Завет, или псувня?
С тях искал е да ни накаже
за някаква вина?
Или е търсил да ни вдъхне
от свойта чистота.
В душите ни да не изсъхне
Смъртта за Свобода.
ПОКОЯТ
Готов като воин пред последния бой.
Готов като звяр пред атака.
Във себе си чувствам любов и покой
дори към врага си. Той чака.
Той чака в засада. Той тръпне от страх.
Не спи нощем стискайки меча.
Простих му, защото отдавна разбрах,
че той на смъртта е обречен.
Чернее земята от хилядна сган
наемници сбрани за боя.
Готов съм да тръгна насреща им сам.
Облечен в победата своя.
ПОДАРЪКЪТ
Ще си тръгнем оттук.
Без посока назад.
Без следа. И без звук.
Към отвъдния свят.
Ще поемем сами.
През различни места.
Ти със тебе вземи
мойта суха мечта.
Със сълзи ороси
закърнелия плод.
Само него спаси
в тоз обречен живот.
Боян беше буен кон! Яздех го без седло. На други не даваше…
Сега сме заедно само в съня. Животът става блудкав, когато
спомените са по-реални от битието ни.
СТРЪМНИНАТА
Яхнах коня към лъката.
Беше бос. И без седло.
Аз бях с кърпа на главата.
И препуснах във галоп.
Юрнах го към стръмнината.
Конят ми обезумя.
Почна диво да се мята.
Над бездънната земя.
Щом усети мойта воля,
спря за малко тих и твърд.
После хвърли се надолу.
По наръбения сърт.
ПАСТИРЪТ
Легнах си при биволиците. В обора.
Свих се във кюшето. И заспах.
Месеци не съм се срещал никак с хора.
И не искам да съм между тях.
Биволиците са топли. Тежко дишат.
В тъмното ме ближат по врата.
Свой съм им. Нали на биволи мириша.
А лицето ми е скрито от брада.
Колко съм спокоен тъй. Те също с мене.
Чувствам се със тях едно. И те…
Сутринта едва ще различат смутени
този, който ще ги изведе.
 1990
СЛАВАТА
Дай ми ръка и да тръгнем
                                      към синия вятър.
В здрача на залеза, стенещ без глас
                                                       над земята.
В хладната вечер, с кристални и крехки
                                                             дървета,
бдящи над нас пред бездънната паст
                                                        на небето.
Дай ми ръката си нежна и силна.
                                                  Аз зная.
Как да преминем през мрака. Оттатък.
                                                         До края.
Как да открием високо свещения
                                                   камък.
Входа за древния замък, останал
                                                   без пламък.
Ето ти мойта ръка всеотдайна
                                              и груба.
Здраво за мене се дръж. Аз не ще
                                                    те изгубя.
Дълго ще бъде и трудно ще бъде.
                                                   И бавно.
Чак до безумие славно.. Предвечно.
                                                      Отдавна.
СКАЛАТА
Отгоре на хълма небето е бледо.
Във края на този отиващ си ден.
Там някой стои точно в него загледан.
Уж външно спокоен. Но вътре смутен.
Прилича на горски човек отдалече.
Обрасъл с голяма коса и брада.
Със тъмна и дълга одежда облечен.
Изникнал в сумрака без звук и следа.
Подобно на статуя беше застинал.
Със взор, като лъч, в тази бездна отвъд.
Почти като сраснат в скалата с години.
И тръгна внезапно. В тъмата. Без път.
ЛИКЪТ
Измъчих те до смърт
                                   по тясната пътека.
През гъстата гора
                             във тази планина.
Замръкна. Захладня.
                                 Ела до мен полека.
Виж, облакът под нас
                                   е гъста пелена.
Но ти ти се изкачи
                              страхът безмълвно скрила.
Във страшната посока,
                                     тръгнала след мен.
Ръката ми стисни
                            със цялата си сила,
че дълъг ще е мракът
                                   до утрешния ден.
Къде. И докога…
                            Не съм ти казал още
И целият живот
                          е в тоз единствен миг.
След малко ще поемем.
                                     Непрогледна нощ е.
На бледите звезди
                              под гаснещия лик.

Анонимен  07.02.2014 17:35 | #1

Харесват ми. Личи си поетичския ген.

 

Вие и 708 души харесват това.
Предишна статияДа надживееш вечността
Следваща статияAve Mors, разказ Иван Атанасов