София Несторова е събрала слънчевото лице на душата си и среднощната ѝ разновидност в мълчалив монолог, който може да бъде чут от всеки, който разбира от истинска поезия. Познавам по-голяма част от тези стихотворни и житейски състояния на Соня – витални, иронични, любовни, трагични, самоиронични, песимистични, самоубийствени, убийствени, изящно изведени от подсъзнанието и надсъзнанието ѝ. Това са дишащи, живи късове от прераждаща се пред очите ни душа, чиито земни, човешки превъплъщения буквално ни вдишват с огнените си дихания. И ни издишват като цигарен дим, като димяща въздишка.
В словесната рисунка на новата ѝ книга има и магия, и мъчна обич, и загатната обредност, и необяснима обреченост – това сякаш е словар за пред Бога, тропар в чест на Поезията и нейното възкресение… Или особен, непресторен духовен отчет за стореното и нестореното от Несторова, отчет откровение пред небесната ѝ фамилия. И пред милия ѝ продължител на кармичната линия.
Признавам, веднага не разбрах и не разгадах заклинанието в заглавието на това книжовно духохранилище. Едва след като пребродих и претършувах всички страшни сънища в нейното невидимо пространство и останах насаме пред последната стена на стенанията, усетих, че съм ненадейно разлят и различно развълнуван. И отново отчаяно влюбен в странната душа на тази поетеса…
При нея всичко е различно. И Начало и Безначалие на този вид поезия – тук те са дръзки и дръпнати, какъвто е и дръпнатият характер на София. Без него нямаше да бъде тя, а поредната обречена на слабоволие и суета драскачка.
За радост на доживотния ѝ Ангел Вдъхновител, в този „Сърдечен арест“ живеят в хармонично единение и философски филигранности, и пирова скръб, и есенна елегичност, и страстите христови, и пироните на социалното разпятие, и умората от смъртта… И очакването за нов, може би другопланетен живот.
Деца гении в поезията няма. Но преди петдесет години, още с първите си стихчета в средношолското сп. „Родна реч“, София Несторова се заяви като детето чудо. После намери и целуна целебния камък, който сякаш я опази от всеобщия патос и възторг. Сега тази съборна стихосбирка е свидетелство, че чудото през цялото това време е било живо. И е същестувало – чакало е да дойде краят на света, за да се заяви наново. Ето така: „Животът, който живях, се опита да ме убие. Но Поезията ме спаси, защото и аз успях да я опазя от себе си. Моята сиамска сестра ще ме надживее, но аз ще продължа без нея, ще вървя нататък сама, защото ме чакат хиляда и една неведоми пътеки… И един мъж, който ще се роди след сто и една години“.
Обаче Краят на света се отлага, скъпа Соня. Засега. Поне докато наистина изхриптим последната дума…
Румен Леонидов
9.05.2020 г., 1:17 ч.
П.П.
На 18 май вечерта душата на Соня Несторова ни напусна.
Вчера на изпращането ѝ, стъписани от мъка млъкнахме,
объркахме се, чухме Божана и Манол, чухме, че Софийката
е била редактор,колко книги била редактирала, но онемели
и стрити на сол, никой не издиша поне едно нейно стихотворение,
никой не рече, какво красиво и различно същество беше
застиналата в дървенията София, отрупахме я с камари цветя,
а не с последните ни за този земен живот, печално-възторжени аплодисменти.
Чух, че озадачените светии от стените се спогледаха, но беше късно.
Краят на света не се отлага, а дойде предварително.
Прости и Сбогом!