Начало Интервю Сън за Миряна Башева

Сън за Миряна Башева

1143
0

Бяхме у тях, отдолу шумеше и се вълнуваше Орлов мост. Напоследък тя много рядко, само през топлите месеци на годината излизаше от къщи. Бях дошъл да я изведа до съседната кръчма. Миряна седеше пред компютъра и хем говореше с мен, хем не спираше да следи читателските коментари на публикуваните в последния брой на вестник „Сега“ материали или някоя от новоизлюпените новини, които изскачаха всяка минута на екрана. Седеше на бюрото срещу прозореца с Витоша в дъното и мъжа с автомата от паметника на съветската армия вдясно и пълнеше пепелника.

– Не ти ли пречат цигарите – питам я. И добавям с леко притеснение – Особено след тоя инсулт.
– Никак, Джордж – отговаря тя гордо. – Дори сякаш мозъкът ми се опресни. Дори като отворих очи оная сутрин в болницата, си спомних името на един индиански вожд, което от години не можех да се сетя.

И ми го произнесе – звучеше като току-що изригнал исландски вулкан.

Не се бяхме виждали от дълго време. Докато правехме с нея „Факел“, бях през ден у тях. Денем Миряна работеше вкъщи. Когато през 1990-а ѝ предложих с половин уста да дойде на работа в списанието и тя неочаквано се съгласи, направо не повярвах – на нея не ѝ се събираха и 7 години трудов стаж в служба на държавата. „Но виж, щом е за любимото списание – съгласна съм, Джордж“. И се изкачи до таванския етаж на „Ангел Кънчев“ № 5, където беше редакцията. Бюрата в нея бяха седем, имаше само едно свободно. Миряна седна грациозно зад него и кротко съобщи: „На мен бюро няма да ми трябва“.

Освен че владееше руския, като да бе расла в Москва, Миряна беше изчела в оригинал и превърнала в част от себе си цялата руска и съветска класика – от Пушкин и Толстой до Цветаева и Зошченко. От българските и английските писатели особено тачеше Вазов и Дикенс, четеше ги и препрочиташе и колкото и странно да звучи днес за някои, обичаше да повтаря: „Дядо Вазов е голяма работа“. А на брат ми поръчваше немски списания с кръстословици, които решаваше, като да люпеше семки, докато пиехме бира. Или бяло вино. Обичаше бялото вино, разреждаше го с вода. Имаше абсолютен слух и целеше винаги най-доброто от авторите, които представяхме в списанието. Вярвах ѝ напълно. Особено ми помагаше при композирането на отделните броеве. Когато вече наближаваше крайният срок за печат, преписвах съдържанието начисто в няколко варианта, носех ѝ ги и тя започваше да ги реди като пасианс на масичката в хола с масления портрет на баща ѝ. Сегиз-тогиз от вратата подаваше глава майка ѝ да ѝ съобщи нещо изключително важно… Подредбата на текстовете в едно дебело списание е сред най-тънките дейности в него. Отнемала ми е дни. Миряна взимаше молива и започваше да шари и чертае по листовете със съдържанието такива знаци и стрелки, че трябваше отново да го преписвам. И изведнъж то светваше пред мен като стихотворение, от което са зачеркнати всички излишни редове и прилагателни, първият куплет е станал последен и си е дошъл баш на мястото, а стихотворението е заспало.

„Джордж, спи ми се – каза в съня ми Миряна – и не ми се излиза. Но ще те помоля да ми смениш крушката в банята. И да ми купиш отдолу хляб и цигари.“

И ми подаде връзка ключове. Вързах на нея своите, за да не ги изгубя в тъмното, докато сменям крушката. Когато се прибрах с покупките, Миряна вече се унасяше и щастливо ми се усмихна. Бях ѝ купил и цветя, червени и бели рози, но тя не ги прие. В коридора започнаха да се трупат хора, или по-точно – гласове на хора, до болка познати. Оставих ѝ ключовете, притворих внимателно вратата и дръпнах зад себе си входната. Тя меко щракна. Розите положих на прага. Натиснах копчето на асансьора, надписът Schindler светна. „Шиндлер“ – механично повторих наум. Така се казваше котето, което Миряна намерила една нощ в асансьора и го кръстила на негово име. Ходеше непрекъснато с издрани от ноктите му китки.

Тогава изведнъж се сетих, че моите ключове са останали на нейната връзка. Обзе ме смътна тревога и чувство за безизходица. Беше вече късно да звъня. Стоях сам на стълбите.

И докато се чудех накъде да вървя – нагоре или надолу, Миряна ги отнесла завинаги със себе си.

12 юли 2020 г.

Георги Борисов

* * *

Миряна БАШЕВА

ЛИЛАВАТА АУРА НА МЪДРОСТТА

Списание „Факел“ в разговор с Миряна Башева

Защо не сте махнали мотото от тоталитарния поет Маяковски, с което се открива вашата „Недовършена поема“?

М. Б.: Мотото много лесно може да се махне. С Маяковски не е толкова просто. Как ще го махна от живота си, като съм се учила на занаят от него? Може да не ми личи – всъщност някои твърдят, че прекалено много ми личи, но аз съм се учила именно от Маяковски, Есенин, Ахматова, Цветаева, Багрицки, Заболоцки… Огромни, гениални поети. Пък и само те да са. Тия дни с почуда открих, че ми прави удоволствие да превеждам и такова слугинче на пролетарската диктатура, за каквото винаги съм смятала Демян Бедни. И не го правя от фукня (сега много по-голямо впечатление може да направи човек с известно левичарство) – удоволствието си е удоволствие, даже в преводачеството има физиология… А тя не лъже.

Клюката твърди, че сте писали стихове и на други езици?…

М.Б. Ами какво да правя, като поназнайвам!… Ученото си е учено. Наистина, най-първият период от заниманията ми със стихоплетство може с чиста съвест да се нарече руско-английски. А ако сте забелязали (по страниците на в. „Пардон“ от тази година) – в състояние съм да напиша кое-що дори и на полуиспански – само от обща култура. Малко сме си сноби, entre nous, n’est-ce pas?

Твърдят още, че и Кръстословици решавате чужбински?…

М. Б.: Aber natürlich! Ich habe…

…и какво общо имат те с поезията?

М. Б.: Поезията, освен другите неща, е и неконвенционален начин на употреба на езика. Същото е и класическата английска кръстословица, от тия, дето се печатат в неделния „Таймс“ и за решаването им има крупни парични награди, естествено в лири. Има даже един роман от Агата Кристи, в който един майор о.з. убива най-близкия си приятел заради една решена кръстословица; е, по-скоро заради парите от наградата, но аз все си мисля, че е било и от черна завист.

Отдавна мечтая да издигнем българската кръстословица на английско ниво. Едва когато почнем да се убиваме заради кръстословици, ще можем да си кажем: да, влязохме в Европа и даже излязохме от другата ѝ страна – на мъгливия зелен остров.

Бихте ли емигрирали на мъгливия зелен остров?

М. Б.: Не. Там няма да имам капка самочувствие. Повече ме влекат бившите британски колонии и най-вече Индия. Агра, Бенарес, Бомбай… Звучи като стих, нали? То си е и стих, май от Балмонт. Не на последно място уважавам индийците и заради отношението им към животните като към бивши и бъдещи хора. Ако трябва да си избирам религия, ще извърша предателство спрямо православието и ще се отметна към джайнизма. Животните ме обичат. Във Варанаси (бивш Бенарес, и те се прекръщават) една улична крава ме взе под свое покровителство и даже влезе с мене в миниатюрното дюкянче, откъдето исках да си купя сандалки. Естествено, поради размерите си, благородното животно разтури цялата сергия и сдъвка няколко чифта джапанки. Собственикът плака от радост, целува кравата и все ми повтаряше: „Ах, мадам, вие сте аватара (превъплъщение) на някоя богиня, никой клиент досега не е влизал с крава в моя шоп!“ Сметнах, че няма да ми поиска пари за сандалите – хич бива ли от богиня пари, па били те и рупии, да се взимат? Обаче взе… Трудно быть богом! Хе-хе.

Всъщност какво е отношението ви към парите?

М. В.: Най-положително. Като на Остап Бендер. Това не ми пречи обаче да предскажа, че ни чакат тежки, дикенсови времена. Истинското разделение на нацията тепърва започва. Политическите разцветки скоро ще потънат в забрава – такива, каквито са днес. И най-ужасното е, че ще трябва втори път да преминем през условията, породили крайностите на марксизма-ленинизма. А те на свой ред ще породят… Не искам да предвещавам по-нататък.

Добре, нещо по-възвишено. Ако трябва да предложите българско име за Нобелова награда за литература, чии инициали бихте написали?

М. Б.: Р. Л., Г. Б., К. П….

Не искате да отговорите сериозно?

М. Б.: Не искам, защото в момента това ще е политическа награда. Или – възнаграждение за страха… Както в скандалния случай с Пастернак – и аз като Греъм Грийн смятам „Доктор Живаго“ за слаб роман, който се разпада като колода стари карти. Пастернак безспорно е голям поет, и наградата съответно трябваше да е за поезията му.

Предстои издаването на вашата книга „Сто години суета“…

М.Б.: Колко са ми прозрачни асоциациите ви! Искате да кажете, че ви отговарям суетно?

ФАКЕЛ: (гузно мълчи)

М. Б.: Ама ме знаете, че съм добра… Е, добре – много благодаря на героичното списание „Факел“, че не ме заряза през трудните преходни години към капитализма, и на издателство „Факел“, че всеки момент ще издаде горепосочената книга със стари и нови стихове. Тя ще бъде с лилава корица – символ на единение на нацията в едно разумно и мъдро съчетание на цветовете. Ние, индолюбите, знаем, че лилавата аура е признак на мъдрост, интелигентност, финес, вкус. Което пожелаваме на всички наши приятели.

сп. „Факел“ кн. 1/1992

* * *

КОТКАТА ПОД МОСТА

Добре дошли, приятели и неприятели на Миряна Башева!
Приятели или неприятели, тайни или явни, явно е едно: сред нас е Миряна Башева и я има. И като физическо присъствие, и като феномен в днешната ни поезия – комбинация, която се постига от малцина нейни братя и сестри по перо.
Така че огласената по такъв начин от афиша вечер съдържа не само известна доза предизвикателство, но и типичното женско кокетство да обърнем внимание на себе си.
Впрочем никой няма нищо против една жена да бъде и малко кокетна, нали? – особено когато става дума за скандалната и хулиганстваща из мавзолеите на изящната ни реч Миряна Башева.
Някога българската критика, из която си мереха мечовете предимно мъже, определи като „дръзка“ появата на Багряна на литературното ни поле и снизходително обясни порива ѝ да разчупи традиционните представи за българката с древните повици на нейната славянска, тракийска и българо-туранска кръв.
Дора Габе пък бе обявена за социално отзивчива, с което донякъде ѝ се опрощаваше тъмното чокойско минало.
Какви ли не епитети пък се изсипаха по адрес на уличницата Миряна Башева, дъщеря, за жалост, на един толкова тих и възпитан държавник, какви ли не клюки се развъртяха около името ѝ. А когато нейната скандалност ги омаломощи, нарекоха поезията ѝ злободневна, естрадна и шлагерна. Единственото, което можаха да постигнат обаче, беше да допуснат отпечатването на двете ѝ стихосбирки в нищожен тираж и да я превърнат в една от най-популярните жени на България.
Впрочем и самата поетеса не им оставаше длъжна. Тя продължаваше да пълни стиховете си с думи като „мръсници и идиоти“, „файда и кутсуз“, „сълзи и сополи“, „гьон и скомина“ и вместо напарфюмирани кърпички, да ръси такива изрази като „талантлив боклук“, „на културния фронт – лайна“, „до състояние – гьон“, „пасейки, подобно доволен вол, нагазих в света като в Искъро“; или направо да хвърля в лицето им: „Аз нося тежък дъх на свобода“, „Поздравете от мене жените си“, „Само трòшене ни отваря“, „Четете мен и Б. Христов“. Но най-голямото ѝ предизвикателство – към което впрочем тя изобщо не се е стремяла (това мога да споделя като приятел-издател) – и нейният красноречив отговор беше издадената преди месец и разграбена за дни книга „Сто години суета“.
Откъде-накъде все пак такъв успех за една стихосбирка днес, когато книгопродавците се дърпат като ужилени, колчем им предложиш за продан българско четиво, а родните ни писатели се пънат всячески да вадят от празните джобове на въображението си порнографически бисери и политически компромати, за да не загинат от глад.
В липсата на фалш според мен – и в поезията, и в поведението на Миряна Башева. В отказа от всякаква поза, в органичната потребност да остане вярна само на себе си, в дълбокото убеждение, че истинският творец трябва да бъде винаги в опозиция. Аз лично рядко съм срещал по-толерантен, веротърпим и деликатен от „тежкия характер“ на Миряна – колкото по-категоричен в поетическите си превъплъщения, толкова по-мек и състрадателен в живота. И всичко това – съчетано с една висока култура и ерудиция, с максимален професионализъм и виртуозно владеене на словото, на думата – нещо, което ѝ дава възможност да се доближи плътно до езика на улицата и не само да заговори чрез него, но и да го осмисли.
А за тия, които като Умберто Еко са по-склонни да приемат света и като текст, нека все пак спомена, че Миряна според мен е една от най-„интертекстуалните“ нашенки – един твърде моден днес термин, извикан на живот впрочем от теорията на Бахтин за „диалогизацията в литературата“. Ненапразно всички стихотворения на Миряна Башева са толкова диалогични, изобилстващи с литературни препратки и алюзии.
И за да не забравяме все пак, че сред нас седи дама и че може би първо на нея трябваше да дадем думата, ще си позволя да прочета едно кратичко нейно стихотворение, което заедно с още десетина други т.нар. „лирични текстове“ смятам за един от върховете в нашата най-нова женска поезия, като едно от най-достоверните свидетелства за душата на днешната българка:

Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите – дебнещи, нежни и зли.
Помня: „Още! Всичко да те боли!“
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.
(Не беше друго; не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.

Според някои вярвания котката подмамва под моста, който отвежда към рая душите на грешниците, за да ги хвърли в ада.
Според други тя е духът-двойник, с който човек се ражда и на който не смее да посяга, защото ще навреди на самия себе си.
Това е само една реплика към неприятелите на Миряна Башева.
А от името на нейните приятели просто искам да напомня – макар тя да го знае по-добре от мен: котката има седем живота.

(Слово, произнесено от Георги Борисов на премиерата на стихосбирката „Сто години самота“, декември 1992 г.) 

Публикувано в Портал Култура

И АЗ НЕ СЕ ПРОЩАВАМ

Така се нарича стихотворението, което тази сутрин получихме от Марина Алексиева – дъщерята на Миряна Башева. Ето го:

 

И аз не се прощавам,

не се прощавам, мамо.

Ти тръгваш, аз оставам.

Без траур и без рани.

 

Да жаля ли? Не смея.

Не искам тъжни песни.

Сълзи не ще пролея.

Ще бъде неуместно.

 

Ще вдигам пълни чаши.

Ще пуша до откат.

Таз карма си е наша.

По шия и по врат.

 

Смъртта е тъй нелепа.

Ни риба, нито рак.

Душата ти ще свети

във всеки котарак.

 

Не се прощавам, мамо.

Макар да е тъма.

Край, казваш, всъщност няма.

Ех, мамо. Ти позна.

 

16 юли 2020