Събуждам се. И почвам да продавам. Да чакам да си купи някой нещо, но кой среднощ през стаята ще мине да види как във тъмното продавам… Какво продавам и защо продавам – неясното натрупано е в мрака, до края на смъртта човекът чака, притихнал в своята дъждовна стая, във чийто здрач не подозира никой, че някой нещо тази нощ продава. “
Просъници, видения, уплаха, как в толкова излишности затрупан, един пробуден продавач отвътре не може своята отвъдност да си върне.
Събуждам се. И почвам да продавам… Пак някой влязъл е във стаята за гости – познато сепване, заекваш във съня си и виждаш в тъмното остатъка на мрака. Не чуваш стъпките отвън – на капки боси (а твоят дъжд раира, не от вчера) дошло ти е до гърлото от всички, вдигни си шапката и разпродавай всичко.
И хващай пътя, идващ от Америка, където още чуруликат птички сутрин, където черните не бият вече белите, където можеш да забравиш, че си никой… И можеш там дълбоко да потънеш, и само шапката, люлееща вълните, да помни онова, което беше – един събуден продавач на нищо.
Но няма начин някой да узнае, че ти стърчиш пробуден и залитащ под тежестта на хилядите питания – защо са ти излишните души, щом никой не е чул, че ги продаваш?
Събудих се. Започнах да продавам. Оплетен още в мрежите на мрака, преди да се издигне до тавана, остава паднал по очи героят. Пазарът спи, но пак ще се събуди. Сандъците си всеки ще задърпа.
Ужасно е за продан да си викнат, без никой никога да ти разбере цената. Без никой никога да се досети, че в тая стая, в тая нощ и утре, един събудил се от сън сънуващ наяве иска да си раздаде нещата.
1996
Художник е Едо Циротин, оформител на „Покаяние Господне“
