Сънуващият пророчества художник Кеазим Исинов: Да обикнеш болката си

Разговор с Юлия Дивизиева

— Преместих наковалнята под сайванта, защото щеше да вали. Тогава нищо не усетих, но на сутринта едва станах. Гръбнакът, кръста и краката ми се бяха сковали. Боли, боли. Дните минаваха, а не отпускаше. Моите хора ме молеха да ида на лекар. Аз по доктори не ходя. Лекарства не пия. И този път отказах, но болката растеше. Преви ме надве. И се заредиха едни чакръкчии, масажи, разпъвания, намествания. Нищо. Все по-зле ставах. Реших се да ида на доктор. Хайде пак нагревки, масажи, мазила и… нищо.

По него време ми попадна книгата на един психолог, за абсолютната неограниченост. Най-неочаквано в нея намерих спасението си. Толкова беше простичко! Трябваше да обикна болката си. Ще попиташ, как се обича болка? Ами така, както можеш да обикнеш всичко останало. Приеми я, погали я, благодари ѝ.
И започнах всеки ден да ходя при едно дърво – Вазовата секвоя в Борисовата градина. Отивам при нея и я прегръщам. Представям си корените ѝ, после я гледам от долу нагоре и мислите ми литват до небето, че и по-натам. През цялото време не спирам да повтарям: обичам, съжалявам, прости ми, благодаря ти… и отново: обичам, съжалявам, прости ми, благодаря ти – с болката си говоря.

Ако искаш вярвай за четири-пет дена не остана и следа от проблема ми, та до днес.
Аз съм йога, йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Мога да рисувам при всякакви обстоятелства. Даже понякога спирам да дишам. Рисувам, не дишам. И това е от йогата. Наясно съм със силата на мисълта, внушението…

Работата ме спасява.

Помълча малко и продължи смирено:

— Много ми липсва Калинка, съпругата ми, тя беше изключителна, Царство ѝ Небесно! Тя беше ангел. Знаеш ли, че когато летяхме от Япония за Индия, попаднахме в страховита буря. Мълнии ни удряха отвсякъде. Самолетът се тресеше. Корпусът скърцаше на разпад, а тътенът беше оглушителен. Всички наоколо, повечето индийци, крещяха молитвите си. Аз си мислех за децата, малки бяха, как щяха да се справят без нас, и сълзите ми течаха. Погледнах Калинка, а тя си седеше спокойно, затворила очи. Спасихме се. Машината премина през урагана. И тогава се сетих какво ми беше казала Вера Кочовска — “Ти имаш ангел-спасител и това е жена ти!” Сигурен съм, че благодарение на Калинка оцеляхме.

Вера беше поръчала да ида при нея. Искаше да си купи моя “Дон Кихот”. Аз никога не съм ходил и не съм търсил път за такива срещи. Но си рекох, щом ме вика, има защо. Ще ѝ подаря картината. А тя от вратата ме погна: “Защо не ходиш на гроба на майка си, тя те пита, не аз!” И ми я описа точно такава, каквато я знаех. “Да идеш!”

Как да ходя, тогава точно вървеше възродителния процес, следяха ни нас, турците.
Разговорихме се с Вера. Аз вече бях правил изложба в Петрич. Можех да ида и при Ванга, но нарочно не отидох. А тя ми рече, че с Ванга отдавна знаели за мен и за моите способности, за пророческите ми сънища. “Дадено ти е.” И други неща ми каза, но за тях, друг път…

Всичко ми се дава, през сънищата, – за световни и наши събития. Аз знаех, че СССР ще се разпадне, знаех, че Путин ще спечели изборите, знаех, че цар Симеон ще се върне…

— За сегашната ситуация имаш ли сънища? – не се стърпях и попитах.
— Не, още не. В началото сме. Тепърва идват бури!

После заговорихме за наш общ приятел. Споменах му, че той не обича да му напомнят на колко години е, защото се чувствал стар.
— Ааа, няма такова нещо като стареенето, всичко е вечност и прераждане. Хич не ме притесняват годините.

Остана време и за картините му. От тях бе тръгнало всичко. Затова бях дошла, да си говорим за картини.
— Аз от натура не рисувам. Приключих с натурата още щом като завърших Академията. Всичко е в главата ми. Опирам се на въображението си. Ето, ще ти кажа, когато ходя по улицата не гледам хората – лицата им, гледам дърветата, листата, сенките, небето, облаците.

— А как постигаш светлината в платната си, тя струи, извира по невероятен начин в тях!
— Не знам, отгоре идва…

Още си приказвахме с Кеазим Исинов и пак ще си приказваме. И картини ми показа. После – още две, които сега завършва – “Мадоната с хляба” и една, пълна с пъстри птици, Боже, каква красота!

В горещия следобед седяхме под сянката на един чинар, той пиеше кафе, аз — сок, каза ми, че може да пие кафе по всяко време.
— Не ми пречи на съня – и се засмя.

Излъчваше благост и спокойствие.

Гледах фините му ръце и си представях как от тях се процежда светлина и прониква в картините му.
Покрай нас минаваха хора, коли, които очите ми виждаха, но съзнанието ми не отчиташе. Бях в друга орбита. Тази, на Маестрото!

Юлия Дивизиева